Парченца каменна сол

29.05.2015 г.
сн. Сергей Чапнин
Автор: Юлия Вознесенская

Юлия Вознесенская е известна на мнозина като автор на популярни православни книги: „Моите посмъртни приключения” (излязла на български език през 2006 г., съвместно издание на ИК ОМОФОР, ДПЦ „Св. Архангел Михаил, Варна и Варненска и Великопреславска митрополия),  „Приключения с макарони”, „Юлианна” и други. Много малко се знае обаче за работата й като модератор на форума на Memoriam.ru – сайт за живота и смъртта в помощ на хората, преживели загубата на близък човек. На форума на сайта тя е добрата и мъдра утешителка баба Агния Лвовна (с такъв псевдоним се подписва), която подкрепя с топли думи опечалените, дава им практически съвети  как да се молят и да не изпадат в отчаяние след смъртта на своите близки.
Днес Юлия Вознесенская вече не е между живите. Тя почина на 20 февруари 2015 г. Но думите й на сайта остават и звучат като писма от отвъдното, които могат да се окажат полезни и интересни за всички.

 

Парченца каменна сол

Представете си, че вашата болка е едно парче каменна сол, попаднало в сърцето ви, а молитвата – светена вода. Когато солената бучка започне да пари сърцето ви – тогава я обливайте с водата на молитвата. Капка по капка молитвата ще разтвори солта, и тя ще изтече от сърцето ви като сълзи, и ще престане да пари.
Запълвайте сърцето си с молитва при всяко болезнено парене, изтръгвайте от него горчилката и солта. Макар не веднага, но постепенно това ще се случи и ще остане само светла тъга и любов – но без болка.
 

Как да утешим?

Понякога искаме да проявим искрено съчувствие, да споделим и облекчим мъката на другия… Но как?
Когато почина съпругът ми и след известно време тръгнах отново на работа, всички ми изказваха съболезнования, предлагаха ми помощ, и това дори малко ми помогна. Един ден вървях по коридора нанякъде, а срещу мене идваше един колега, приятел на мъжа ми. Той ме видя, лицето му се промени, и с протегнати ръце забърза към мен. Аз също почти се втурнах към него. Той ме прегърна силно и в продължение на минута не ме пускаше, без да казва нито дума. След това се разделихме и всеки продължи по пътя си, но с този жест той сне част от болката ми и я облекчи. И всичко това без нито една дума!
И до днес помня този човек с благодарност, макар след това почти да не сме се засичали.

Какво ще остане след нас

Много скъпи за нас хора си отиват. Остават техните гробове, техните добри дела, споменът за тях в сърцата ни. Но и ние ще си отидем – и какво, това ли е всичко?
Но ако посадим дърво на някое важно за нас място, дърво, което живее дълго – дъб, липа – което ще надживее и нас, и нашите внуци. Може под него да сложим пейка, дори да прикрепим дъсчица с надпис „Това дърво е посадено в памет на…”. Хората ще си почиват под неговата сянка и ще благодарят на този, който им е подарил тези приятни минути. А вярващите ще споменат починалия в молитва. За децата това ще бъде „дървото на татко (или дядо)”. Всяко семейство има такова място, където са обичали да ходят на разходка, или просто са вървели към къщи… Аз имам идея да посадя две дръвчета в памет на мама и татко по пътя към вашата вила – едно до друго, за да растат дружно цял живот, както живяха моите родители.

Защо си отиват най-добрите?

Всички си отиват, Анфиса, всички до един от хората на земята си отиват. И добрите, и лошите, всички. Безсмъртни хора няма. Безсмъртни са само нашите души. И душата на вашия мъж също е безсмъртна. А впечатлението, че си отиват най-добрите, се наслагва заради това, че тук , на този форум пишат предимно тези, които изпитват болка в душата си за починалите и знаят какво е истинската любов. Циничните и равнодушните нямат място тук, пък те не ни и търсят. При нас идват само добрите, нежните и любящите. И вие сте от тях.
Дръжте се, миличка, заради дъщеричката си бъдете силна.

Празник без любимия

Как да празнувам без любимия мъж? Ами така, сякаш той гледа в това време от небесата: правете така, че да не го наскърбите с неуместно веселие, но и да не го натъжите със също така неуместна мъка пред радостните ви близки. Направете така, че дъщеря ви и внучката ви да са добре и весели, и тихо им се порадвайте. И ако мъжът ви види тази радост – той ще бъде спокоен за вас.

Търси душата!

В първите дни след смъртта на мъжа ми аз постоянно седях облечена с неговия домашен халат: увивах се с него и ми се струваше, че той ме прегръща… Мина известно време, вече не помня колко, но изведнъж аз започнах да усещам някаква неприятна миризма от този халат, появи се нещо чуждо и ненужно в него. И на мен ми се стори, че мъжът ми ме моли повече да не правя това, да не обличам халата, който беше запазил частица от неговото физическо съществуване. Сякаш ми казваше: „Мисли за мене като за жив – каквато е душата ми, и не търси нищо телесно! Тялото ми е в гроба – и нека си остане там, не го тревожи преди да е дошло времето!”
Аз веднага съблякох халата и го сложих в пералнята. И скоро след това го дадох на някого заедно с останалите вещи на мъжа си.
 

Сбогуване преди смъртта

Много малко от умиращите се сбогуват с близките си с конкретни думи и осъзнато, сякаш нещо им пречи да го направят. И това не е страхът от смъртта, а нещо друго. Може би не искат да огорчават най-близките си... Наскоро почина моя приятелка, но преди това тя до последно ми даваше най-различни заръки и обясняваше с какво да я облечем за погребението, и тайно от всички беше направила прощален подарък, разкошен албум с трогателен надпис, но ме помоли да го взема едва след смъртта й. И никой не се досещаше какви разговори сме водили с нея. А дъщеря й и внуците й и досега са убедени, че се е страхувала от смъртта. Не разбраха, че тя не искаше да плаши децата и да обременява никого…
Аз с моите дори не започвам такива разговори, защото те веднага изпадат в паника и започват да повтарят как аз непременно трябва да оздравея, че в семейството ни има много дълголетници и т.н. Аха, излиза, че заради тях трябва да живея до 100 години, голяма радост, няма що! Затова повече не говоря с тях на тази тема.
Възможно е, и вашият мъж да не е искал да ви тревожи с излишни разговори. Кой знае… После ще го попитате, миличка.
 

После ще узнаем

Ние не сме марионетки. Нито послушни роботи. Ние сме деца на Господа Бога. Пълния смисъл и причината за случващото се ще разберем едва тогава, когато самите ние се окажем ТАМ. По същия начин болното дете не разбира защо го отнемат от майка му и го откарват в болницата за операция. Или по време на войната – в евакуация. После ще узнаем какво, с каква цел и защо. Но тук и сега, разбира се, сме сто пъти по-съгласни ние самите да загинем мъчително, отколкото да приемем и най-леката смърт за своето дете. Представете си, че ако то беше останало на земята, трябваше с години да лежи парализирано или с месеци  да умира от рак? Защо веднага си мислим: „замина си без време”.
Огледайте се наоколо – колко много дечица си отиват „без време”, но още повече са тези, които биват убивани от своите родители: бащата решава и майката прави аборт. Милиони неродени деца загиват неоплакани… За тях дори няма кой да се помоли.

Не ги задържайте!

Имах един познат, който беше доброволец и се грижеше за заболели от рак след аварията в Чернобил. Изключителен човек и силно вярващ. В разговори с близките на болните, той често казваше: „Не ги задържайте насила! Щом Бог е отсъдил за тях нов живот, който е несравнимо по-добър от този тук, тогава ги пуснете – както в миналото пускали птички на Благовещение. И не им връзвайте конец  за крачето, не ги дърпайте! Общувайте с тях чрез молитвата и това ще им бъде за радост, а не за мъка”.

Когато ни е много трудно да живеем…

Ника, наскоро ми разказаха една история, която бих искала да ви преразкажа, а така и другите ще я чуят. Една жена, която от дете била в инвалидна количка, опитала да се самоубие, и изпаднала в кома. Дали било сън, или наистина се случило, но в един момент тя се оказала на някакво място, където били събрани току що починали самоубийци, но не всички, а само тези, които умирайки, са успели да се разкаят за постъпката си. И тогава между тях преминал някой, той бил светъл, стъпвал бавно и се вглеждал във всеки от тях. Самоубийците паднали на колене и го помолили: „Върни ме, моля те! Аз всичко ще поправя, върни ме, макар да съм инвалид, ще изтърпя всичко до края!” И тогава Светлият казал: „Ти… ти и ти… И ти също… Елате с мене! А останалите – чакайте Страшния съд. И блазе ви, ако на земята са останали такива, които да се молят за вас!” След това жената се събудила. Оцеляла и днес вече не е в количка, а на легло, движи само ръцете си, но приела Кръщение и живее с Бога.
 

За прошката

Един учител казал на своите ученици да донесат в училище по един найлонов плик и чувал с картофи. Като донесли всичко, учениците отделили по няколко картофа – по 1 за всеки човек, на когото са обидени за нещо и са отказали да му дадат прошка. На картофите написали имената на тези хора и датата, след което ги сложили в найлоновите пликове. Някои пликове се оказали доста тежки. Учениците трябвало да ги носят навсякъде, където ходели, в продължение на няколко седмици, нощем да ги оставят до леглото си, докато пътуват – до себе си в колата, по време на занятията – до работната си маса.
Проблемите и трудностите, свързани с носенето на плика навсякъде, скоро станали очевидни, както станало очевидно и това, какъв тежък товар носи всеки от тях на духовно ниво. Постоянно се налагало да отделят внимание на това, за да не забравят за плика, дори на най-неподходящи места. Разбира се, с времето картофите започнали да се развалят и да миришат отвратително. Заради това околните започнали да избягват тези ученици. Не след дълго те разбрали, че много по-важно е да се избавят от картофите, отколкото да ги мъкнат със себе си навсякъде.
Тази чудесна метафора много добре ни илюстрира каква цена плащаме, когато задържаме в себе си болката и тежките негативни преживявания! Много често ние си мислим, че прошката е подарък за другия човек. На практика обаче прошката е нужна на самите нас.

Превод от руски: Румяна Рашкова

Източник: http://www.pravmir.ru/spasibo-mama-spasibo-babushka-pamyati-yulii-voznesenskoy/#ixzz3YaBn5YzB

 

Още от Коментар

Завърши Седмицата на православната книга – 2018

14.09.2018 г. | Архангел.бг | Коментар

На 13 септември - последната вечер на Седмицата, беше предоставена три български издателства на православна литература – „Омофор”, фондация „Двери” и „Зограф”...

Трети ден от Седмицата на православната книга – 2018

13.09.2018 г. | Архангел.бг | Коментар

В третия ден на Седмицата на православната книга гости бяха Негово Високопреосвещенство Ловчанския митрополит Гавриил, отец Радомир Никчевич от Черна Гора и богослови от родните университети...

Втори ден от седмицата на православната книга – 2018

12.09.2018 г. | Архангел.бг | Коментар

Седем нови издания бяха представени във втората вечер на Седмицата на православната книга - на Неврокопска св. митрополия и издателство „Омофор”...

Какво се случва в центъра