Умът и разумът в православния опит

17.08.2015 г.
Автор: Митрополит Йеротей Влахос

В православното предание съществува разлика между ума и разума. Едно е умът, а друго е разумът.

Според православното предание, умът е окото на душата, с което човек съзерцава Бога. Умът е органът, чрез който човек възприема нетварното, а разумът-логиката е центърът на познанието на тварния свят, тъй като изследва сътворените неща. Някой отци, когато искат по-точно да определят ума, го свързват с вниманието и казват, че умът е най-изтънченото внимание. Там, където е насочено вниманието на човека, там се намира и умът му.

Ако вниманието е насочено и подчинено на сътворения свят, това означава, че умът се намира в неестествено състояние или действие.
Ако вниманието е обвързано с разума (логиката) и човекът постоянно мисли и анализира, това означава, че умът не действа според своята природа и е затъмнен.

Ако вниманието е в сърцето и едновременно с това разумът (логиката) има съзнание за сътворения свят, който ни заобикаля, това показва, че умът действа и живее според своята природа.

Тъй като този анализ може да изглежда много неопределен и абстрактен, за хората които нямат личен опит, ще се опитам да разгледам по-подробно тази тема в рамките на аскетическия опит на нашите светии.

В началото трябва да подчертаем, че за да разберем какво е ума и каква е разликата между ума и разума е необходим духовен опит. Само този, който е опитал това, може да го разбере. Само този, който е очистил сърцето си от помислите и у когото сърцето действа според природата си, може точно да познае какво е умът, а които нямат този опит, макар и да четат много по този въпрос, не могат да разберат нищо. Това може да се сравни с телесните очи. Слепият, колкото и обяснения да чуе от виждащите за красотата и значението на цветовете и за разликите между тях, нищо няма да разбере. Така и този, чийто ум е помрачен, не може да схване съществуването на ума и ценността му, знанията които получава от него и това, което го отличава от разума. Всичко, което се отнася за телесните сетива, се отнася много повече за духовното сетиво - ума на човека. Затова разбирането на този въпрос изисква вътрешен духовен опит. В противен случай, всеки анализ може да сравни с опита на един музикант да опише чудната хармонията на едно велико музикално произведение на някой, който въобще няма слух. Описанието и анализът са невъзможни.

Все пак, ще се опитам за направя един малък анализ, знаейки, че самият аз съм сляп и глух за тия духовни теми, които представляват същността и основата на православната традиция.

Когато започне да живее духовен живот, човекът си поставя за цел да изпълни в пълнота Христовите заповеди и да се задълбочи в покаянието. В началото на пътя го обхваща блажения плач и покаяние за живота му, минал в грях. Християнинът ,който тръгва по този път, преживява истински първите Христови блаженства за духовната бедност и блажения духовен плач. Самоукоряването и плачът се изразяват чрез молитва. Като познае своята духовна болест, човекът плаче, ридае и същевременно моли Лекаря на душите – Богочовекът Христос да го изцери. Така в атмосфера на най-дълбоко покаяние и плач човекът се моли на Бога, изричайки различни молитви като: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий помилуй мене грешния”, „Просвети моята тъмнина”, „Изцели душата ми, защото сгреших” и др.

Този съюз на смирение, плач и молитва може да започне и по друг начин. В началото християнинът се упражнява в молитвата с повтарянето на молитвата „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене грешния” чрез устата си и чрез своя разум. Така човекът се упражнява в т. нар. начин на художествена молитва. След дълги опити за събиране на ума (вниманието) в думите на молитвата и за отхвърлянето на другите помисли, по време на многочасовото повтаряне на молитвата се ражда чувството на смирение, нищожност, покаяние и плач. Така и в този случай молитвата се свързва с чувството за духовна бедност и блажен плач.

В моменти, когато човек не очаква, след голяма борба и голяма молитва, която е свързана с покаяние и смирение, умът слиза с молитвата в сърцето и всъщност тогава става разделянето на ума от разума. Чак сега умът започва да казва молитвата, която дотогава казва само разумът. Човекът разбира, че това е станало по една блага болка в телесното сърце. Когато ни боли някаква част от тялото, цялото ни внимание или ум се съсредоточава там, така е и тук, но с тази разлика, че болката е сладка и свързана с топлина и със сърдечно чувство за любов. Така най-точно може да се определи разликата между ума и разума: когато умът се отдели от разума, човек чувства блага и топла болка в сърцето и в същото време разумът има ясно съзнание за света, който ни обкръжава. В писанията на отците и в живото предание, което съществува до днес, се казва, че в човека има два центъра на познание – единият е умът, а другият е разумът. Казва се също, че в човека, у когото тези два центъра действат според своята природа и Божията воля, в обожения човек, в човекът, който живее Божията благодат, е възможно тези два центъра да действат едновременно и паралелно. Така той може да яде или да работи и едновременно с това умът да се моли.

Човекът може да работи, да яде, да говори, да спи и едновременно с това да чувства една блага болка в телесното сърце. Тази болка е свързана със слизането на ума в сърцето. Тя не само привлича ума в сърцето, но и го привлича още по-дълбоко. Тогава човек чувства телесното сърце като дълбок кладенец без край. Действието на разума и болката в сърцето показва разликата между разума и ума. Както казахме, това става едновременно и изпълва човека с радост и ликуване. Затова казваме, че слизането на ума в сърцето, умната молитва и просвещаването на ума не става с премахване на действието на разума и не става с екстаз от разума. Човекът има пълно съзнание за всичко, което го обкръжава, за своите думи и постъпки и същевременно чувства тази болка в сърцето – в горната част на телесното сърце, което я отличава от болката при телесно и неврологично заболяване на сърцето.

В моменти на по-голяма енергия тази болка в сърцето се свързва с молитвата, която в този час идва като откровение от Бога или като необходимост на човека, или пък е молитвата, която човек е имал дотогава в разума си и която тогава преминава в сърцето. Тогава човек чува как молитвата се казва в сърцето му, а всички умствени сили и чувства са събрани в сърцето като едно чувство.

Като пример мога да дам дишането с телесния орган на сърцето. Когато вдишаме дълбоко и задържим въздуха, чувстваме болка в сърцето и тази болка помага на вниманието да се концентрира в него. Затова и атлетите се упражняват така за концентрация, защото разбират, че това има голяма връзка с мира, силата и решителността. Когато казваме молитвата и спускаме ума в сърцето, чрез Божията благодат става събирането в сърцето и действа тази най-сладка болка без притеснение над сърцето, но с много удобство, много свобода и без големи усилия. Много спокойно, без дълбоки вдишвания, а само с нормални вдишвания и издишвания и без натиск, човек може да чувства тази най-сладка болка. Повтарям, че това няма връзка с вдишването и издишването.

В началото тази най-сладка болка се забелязва в телесното сърце, но след това тя достига до нещо по-дълбоко. Тя е психофизична и, както казах по-напред, е свързана с покаяние, с плач, с молитва към Бога, докато разумът съществува в своя свят и телесното сърце не е подложено на натиск и принуждение.

Човекът придобива такава чувствителност, че разбира кога умът влиза в сърцето и кога излиза. Това става осъзнато, защото я има тази блага болка, която придава една дълбочина на сърцето и то прилича на дупка без дъно. Само тогава човекът разбира разликата между ума и разума. Един светогорец ми каза, че каквато е разликата между виното и чистия алкохол, такава е разликата между логиката и ума. Умът е изтънчен, чист и силен, а разумът е по-груб.

Повече не може да се каже. Това е въпрос на духовен опит, опит от действието на ума, на духовното чувство, което не се придобива чрез учене и анализ, нито чрез научни и филологически изследвания на писанията на отците, но чрез действието на Божията благодат и с вътрешна духовна борба.

превод: Борислав Аврамов

 

Още по темата
Още от Нашата вяра

За опазването на петте сетива - 2

14.07.2022 г. | Св. Никодим Светогорец | Нашата вяра

Според св. Василий Велики, очите са две нематериални ръце, чрез които душата усеща всичко, което се намира далеч от нея. Пази внимателно очите си, защото идолите на зрението се запечатват дълбоко в паметта - остаряваме и умираме заедно с тях...

Молитва за Отечеството и народа ни

22.06.2022 г. | Нашата вяра

Преблагий и всевишний Боже, Господарю на цялата земя и Царю на всички народи! Пред Твоята всемогъща власт и пред възвишения Твой престол ние се прекланяме и смирено Те молим милостиво да погледнеш на нашето Отечество и на нашия народ.

Петдесетница - 2 част

12.06.2022 г. | Митрополит Йеротей Влахос | Нашата вяра

Чрез тайнството Кръщение човекът става член на Църквата, член на Тялото Христово. За апостолите денят на кръщението бил именно денят на Петдесетница. И Христос за тях бил не само Учител, но и Глава... Слизайки над учениците, Светият Дух ги кръстил...

Какво се случва в центъра