Умът и разумът в православния опит

17.08.2015 г.
Автор: Митрополит Йеротей Влахос

В православното предание съществува разлика между ума и разума. Едно е умът, а друго е разумът.

Според православното предание, умът е окото на душата, с което човек съзерцава Бога. Умът е органът, чрез който човек възприема нетварното, а разумът-логиката е центърът на познанието на тварния свят, тъй като изследва сътворените неща. Някой отци, когато искат по-точно да определят ума, го свързват с вниманието и казват, че умът е най-изтънченото внимание. Там, където е насочено вниманието на човека, там се намира и умът му.

Ако вниманието е насочено и подчинено на сътворения свят, това означава, че умът се намира в неестествено състояние или действие.
Ако вниманието е обвързано с разума (логиката) и човекът постоянно мисли и анализира, това означава, че умът не действа според своята природа и е затъмнен.

Ако вниманието е в сърцето и едновременно с това разумът (логиката) има съзнание за сътворения свят, който ни заобикаля, това показва, че умът действа и живее според своята природа.

Тъй като този анализ може да изглежда много неопределен и абстрактен, за хората които нямат личен опит, ще се опитам да разгледам по-подробно тази тема в рамките на аскетическия опит на нашите светии.

В началото трябва да подчертаем, че за да разберем какво е ума и каква е разликата между ума и разума е необходим духовен опит. Само този, който е опитал това, може да го разбере. Само този, който е очистил сърцето си от помислите и у когото сърцето действа според природата си, може точно да познае какво е умът, а които нямат този опит, макар и да четат много по този въпрос, не могат да разберат нищо. Това може да се сравни с телесните очи. Слепият, колкото и обяснения да чуе от виждащите за красотата и значението на цветовете и за разликите между тях, нищо няма да разбере. Така и този, чийто ум е помрачен, не може да схване съществуването на ума и ценността му, знанията които получава от него и това, което го отличава от разума. Всичко, което се отнася за телесните сетива, се отнася много повече за духовното сетиво - ума на човека. Затова разбирането на този въпрос изисква вътрешен духовен опит. В противен случай, всеки анализ може да сравни с опита на един музикант да опише чудната хармонията на едно велико музикално произведение на някой, който въобще няма слух. Описанието и анализът са невъзможни.

Все пак, ще се опитам за направя един малък анализ, знаейки, че самият аз съм сляп и глух за тия духовни теми, които представляват същността и основата на православната традиция.

Когато започне да живее духовен живот, човекът си поставя за цел да изпълни в пълнота Христовите заповеди и да се задълбочи в покаянието. В началото на пътя го обхваща блажения плач и покаяние за живота му, минал в грях. Християнинът ,който тръгва по този път, преживява истински първите Христови блаженства за духовната бедност и блажения духовен плач. Самоукоряването и плачът се изразяват чрез молитва. Като познае своята духовна болест, човекът плаче, ридае и същевременно моли Лекаря на душите – Богочовекът Христос да го изцери. Така в атмосфера на най-дълбоко покаяние и плач човекът се моли на Бога, изричайки различни молитви като: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий помилуй мене грешния”, „Просвети моята тъмнина”, „Изцели душата ми, защото сгреших” и др.

Този съюз на смирение, плач и молитва може да започне и по друг начин. В началото християнинът се упражнява в молитвата с повтарянето на молитвата „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене грешния” чрез устата си и чрез своя разум. Така човекът се упражнява в т. нар. начин на художествена молитва. След дълги опити за събиране на ума (вниманието) в думите на молитвата и за отхвърлянето на другите помисли, по време на многочасовото повтаряне на молитвата се ражда чувството на смирение, нищожност, покаяние и плач. Така и в този случай молитвата се свързва с чувството за духовна бедност и блажен плач.

В моменти, когато човек не очаква, след голяма борба и голяма молитва, която е свързана с покаяние и смирение, умът слиза с молитвата в сърцето и всъщност тогава става разделянето на ума от разума. Чак сега умът започва да казва молитвата, която дотогава казва само разумът. Човекът разбира, че това е станало по една блага болка в телесното сърце. Когато ни боли някаква част от тялото, цялото ни внимание или ум се съсредоточава там, така е и тук, но с тази разлика, че болката е сладка и свързана с топлина и със сърдечно чувство за любов. Така най-точно може да се определи разликата между ума и разума: когато умът се отдели от разума, човек чувства блага и топла болка в сърцето и в същото време разумът има ясно съзнание за света, който ни обкръжава. В писанията на отците и в живото предание, което съществува до днес, се казва, че в човека има два центъра на познание – единият е умът, а другият е разумът. Казва се също, че в човека, у когото тези два центъра действат според своята природа и Божията воля, в обожения човек, в човекът, който живее Божията благодат, е възможно тези два центъра да действат едновременно и паралелно. Така той може да яде или да работи и едновременно с това умът да се моли.

Човекът може да работи, да яде, да говори, да спи и едновременно с това да чувства една блага болка в телесното сърце. Тази болка е свързана със слизането на ума в сърцето. Тя не само привлича ума в сърцето, но и го привлича още по-дълбоко. Тогава човек чувства телесното сърце като дълбок кладенец без край. Действието на разума и болката в сърцето показва разликата между разума и ума. Както казахме, това става едновременно и изпълва човека с радост и ликуване. Затова казваме, че слизането на ума в сърцето, умната молитва и просвещаването на ума не става с премахване на действието на разума и не става с екстаз от разума. Човекът има пълно съзнание за всичко, което го обкръжава, за своите думи и постъпки и същевременно чувства тази болка в сърцето – в горната част на телесното сърце, което я отличава от болката при телесно и неврологично заболяване на сърцето.

В моменти на по-голяма енергия тази болка в сърцето се свързва с молитвата, която в този час идва като откровение от Бога или като необходимост на човека, или пък е молитвата, която човек е имал дотогава в разума си и която тогава преминава в сърцето. Тогава човек чува как молитвата се казва в сърцето му, а всички умствени сили и чувства са събрани в сърцето като едно чувство.

Като пример мога да дам дишането с телесния орган на сърцето. Когато вдишаме дълбоко и задържим въздуха, чувстваме болка в сърцето и тази болка помага на вниманието да се концентрира в него. Затова и атлетите се упражняват така за концентрация, защото разбират, че това има голяма връзка с мира, силата и решителността. Когато казваме молитвата и спускаме ума в сърцето, чрез Божията благодат става събирането в сърцето и действа тази най-сладка болка без притеснение над сърцето, но с много удобство, много свобода и без големи усилия. Много спокойно, без дълбоки вдишвания, а само с нормални вдишвания и издишвания и без натиск, човек може да чувства тази най-сладка болка. Повтарям, че това няма връзка с вдишването и издишването.

В началото тази най-сладка болка се забелязва в телесното сърце, но след това тя достига до нещо по-дълбоко. Тя е психофизична и, както казах по-напред, е свързана с покаяние, с плач, с молитва към Бога, докато разумът съществува в своя свят и телесното сърце не е подложено на натиск и принуждение.

Човекът придобива такава чувствителност, че разбира кога умът влиза в сърцето и кога излиза. Това става осъзнато, защото я има тази блага болка, която придава една дълбочина на сърцето и то прилича на дупка без дъно. Само тогава човекът разбира разликата между ума и разума. Един светогорец ми каза, че каквато е разликата между виното и чистия алкохол, такава е разликата между логиката и ума. Умът е изтънчен, чист и силен, а разумът е по-груб.

Повече не може да се каже. Това е въпрос на духовен опит, опит от действието на ума, на духовното чувство, което не се придобива чрез учене и анализ, нито чрез научни и филологически изследвания на писанията на отците, но чрез действието на Божията благодат и с вътрешна духовна борба.

превод: Борислав Аврамов

 

Още по темата
Още от Нашата вяра

Христовото възкресение – обновяване на света

28.04.2019 г. | протойерей Георги Флоровски | Нашата вяра

В тайнственото „тридневие на смъртта” нетленното тяло на Господа се преобразува в тяло на славата, облича се в сила и светлина. Зърното прораства... И Господ възстава от мъртвите, като Младоженец излиза от гроба... Това се извършва чрез силата Божия...

За предателството на Иуда

24.04.2019 г. | Свети Йоан Златоуст | Нашата вяра

Защо Христос не изменил Иуда? Защо не го направил благоразумен и добър? ...никой не може да бъде добър по принуда, а по свободна воля и решение... когато блудницата се разкаяла и спечелила за себе си благоволението на Владиката, ученикът предал Учителя...

За душата. Слово в Третата неделя на Великия пост

30.03.2019 г. | светител Илия Минятий | Нашата вяра

Светът и душата - ето два предмета, които човеците не могат да познаят, понеже човешкото съждение е лъжовно. Целият техен ум е сякаш съсредоточен в зрението - човеците ценят това, което виждат, а което не виждат, него и не ценят. Виждат те света и го ценят повече, отколкото би следвало...

Какво се случва в центъра