Книгата „Добротолюбие” - предизвикателство за западната култура

Съставянето на „Добротолюбието" е едно от най-великите дела на отците-коливади. Тази антология съдържа тридесет и шест светоотечески и аскетически творения от периода 4-15 век: във всички тях общото послание е, че както съединяването на ума с Бога, така и живата връзка с Твореца, са реално постижими чрез очистване на душата с постоянна умна молитва. Водач на движението на коливадите, макар и не атонски монах, бил св. Макарий Нотарас (1731-1805), митрополит Коринтски. В Хидра св. Макарий се запознал със св. Никодим Светогорец (1749-1809) и това се оказалo повратна среща в живота на двамата. Заедно те съставили „Добротолюбие на светите и богоносни отци". През 1777 г. св. Макарий посетил Света Гора за първи път, за да предаде на Никодим ръкописи на „Добротолюбието" и той да ги сравни със съхранените в атонските библиотеки текстове.
Свети Макарий бил забележителен за времето си човек. Европа се намирала в процес на преобразяване, в стихия на неудържим екстаз се раждал един нов свят. Обществени, политически, идеологически стандарти търпели радикални промени и устремният ход на събитията възбудил настроения у поробените народи от Изтока, изпълвайки душите им с нови надежди. В центъра на процесите изпъквала ролята на френската революция, но във времето непосредствено преди и след нея станали факт и ред други знакови събития: първите триумфи на Наполеон като „освободител", „Декларацията на независимостта" и нейното подписване в Съединените американски щати, раждането на национализма, появата на радикалните идеи на енциклопедистите и волтерианската иконоборческа риторика, атаките на Фихте срещу всякаква идея за „божествено откровение”, нововъведенията на Кант в метафизиката и етиката, създаването на държавното право от либералите, увлечението по идеалите на революционерството, забележителните научни постижения и смелите новаторски подходи в изкуството. Това бил невиждан в историята устрем към социални и културни промени в Западния свят. Всички тези процеси изпълнили с изключително големи надежди потиснатата рая в Османската империя. Членовете на гръцката интелигенция, придържайки се към европейските настроения, преминали решително на страната на модернизма.
Но отците-коливади показали категорично несъгласие и под ръководството на св. Макарий Коринтски се обединили в група на благочестиви ерудирани монаси. В тяхното смело и плодотворно противопоставяне на новия европейски свят личи забележително историческо проникновение. Те подбрали за своите поробени сънародници ключови текстове за укрепване на духовното и културно самосъзнание, които доказали своето съдбовно значение през всички периоди на тежести и изпитания. Чрез просветляващия опит и познания на боговдъхновените подвижници и аскети на Църквата, като оръжие срещу модернизма, коливадите решили да събудят у хората техните изначално заложени духовни потребности. Те се заели активно със своето дело и за доста кратко време подготвили и направили първите разпечатки на текстовете на светите Григорий Палама, Симеон Нови Богослов и Марк Евгеникос, представяйки материалите както на езика на оригиналите, така и в по-облекчен езиков стил. Дотогава цели 350 години тези творби и автори лежали в пълно забвение, включително и от страна на духовниците. Автори на някои катехизаторски и апологетически текстове станали самите коливади, защото искали да укрепят у гърците съпротивителните сили на християнството. Те съставили също така биографиите на новомъчениците, за да имат вярващите актуални примери за жертвено себеотречение.
Коливадите съзнавали, че нововъведеният сложен ред в Европа е ожесточен противник на всякакъв род религиозни ограничения и мракобесничество, тъй като подобни крайности били довели хората до пълна обезвереност. Ето защо коливадите представили „Добротолюбието” като писмено свидетелство за живия, истинен опит на Църквата. Те наблегнали на дадените от Църквата обещания, на подвижничеството, към което трябва да се стремят и миряни, и духовници, а също така - на видимото изпълнение на евангелското откровение.
Това бил един крайно нестандартен подход. Цели триста и петдесет години гръцките учени били отдадени на рационализъм и морализъм, на подражание на западната „духовност”, придържане към схоластични „изповедания” и леко мислено приемане на „секуларизацията”; цели триста и петдесет години предстоятели, преподаватели, възпитаници живели в отчужденост от своята традиция, а промислителното решение на св. Макарий извадило от забвение църковните свидетелства за живата същност на християнската вяра.
„Добротолюбието” не e сборник от тематично подбрани „мистични” текстове - то ни открива в непосредствен план стремленията на човека, когато е участник в живота на Църквата. Целта не е била утвърждаване на понятията, нито представяне на канонични доказателства за вечното спасение. Човешките същества се стремят да се изпълват с любов (philia) към доброто и бленуват възвишеното (kallos) (Philokalia от гр. Philia&kallos - Добротолюбие, б.пр.). Жаждата за красотата на Богочовека е част от съединяването, или общението, заложено в нетленния, безсмъртен, истинен живот.
Постигането на съединяване с личността на Христос изисква, подобно на истинската любов, упорити усилия за избавяне от самообожението и егоизма. Ние неуморно търсим сближаване с Него, безспирно призовавайки името на Възлюбения, и насочваме целия си живот и мисъл към придобиване на Неговата милост и приобщаване към Неговия живот.
Постоянният, изпълнен с любов молитвен зов очиства душата от заблуждения и от онези плътски пориви, които са „душата" на тленния човек, онези лъстиви стремежи, изпълващи творението с чувство за самодостатъчност; постоянната молитва съединява ума и душата в жертва на любовта. Желанието е подчинено, а умът се отдава на жадуваното сближаване. Самото съзнание за това, че носим живот или че ни е дадена сила да дишаме, могат да ни заредят с жажда за онова съединяване на любов, което избавя човешките същества от ограниченията на тяхната тварна и тленна природа. За човека съществуването е не просто битие на естеството, а единение в любов, което освен това е реалната форма на живот на Триединното Божество.
В известен смисъл издаването на „Добротолюбието” е предизвикателство от страна на една култура спрямо друга. Въодушевените апологети на „прогреса” били запленени от идеята за антропоцентричната автономност на биологичното битие - тяхната омайваща представа за свобода била чужда на всякакви понятия за социалната отговорност; над всичко те поставяли в абсолютен план личните права, а стремежът им бил да превърнат живота в перфектно функциониращ механизъм. Само че истината не се съдържа в ефективността. Важно място се полага на общението и любовта, а уникалността на личността е по-ценна от човешката индивидуалност - животът е не просто процес на оцеляване. Радостта и надеждата са по-силни от смъртта.
Къде коливадите са проповядвали за масовизация на съществуването в своето „Добротолюбие"? Къде е техният модел на общество, технологии, политика, икономика и култура! Невъзможно било да се сведе до тесните рамки на някаква програма едно по-висше схващане за човешкия бит и култура.
Настъпил и онзи критичен момент от историята, когато елинизмът избрал да последва Просвещението, вместо движението на коливадите. Елинизмът предпочел да се организира в национална държава, да вземе за свой образец институциите, административните и идеологически структури на Европа и в хода на този процес изгубил собствената си уникалност и културна идентичност. Независимо от всичко това, „Добротолюбието” - като велик носител на неподправен гръцки православен дух - оказало забележително влияние и отвъд границите на гръкоезичния свят.
През 1793 г., единадесет години след първата му поява през 1782 г., „Добротолюбието” било издадено на славянски език. Това станало по инициатива на известния украински монах Паисий Величковски (1722-1794), който осемнадесет години живял като аскет на Света Гора, а по същото онова време бил игумен на молдавския манастир „Нямц". Познавал се лично с Макарий Нотарас - той му изпратил копие от книгата и игуменът поверил на нямецките монаси да направят превода на славянски език, като лично ги напътствал в работата. Непосредствено след завършването на проекта, преводът бил изпратен в Санкт Петербург, а там митрополит Гавриил, начело на колектив от монаси и професори от Академията „Александър Невски”, владеещи гръцки език, се потрудил да изгладят окончателно текста. Така специфичната терминология и характерните особености на византийската аскетическа литература се появили за първи път на стандартен руски език.
Славянският превод на „Добротолюбието" заел решаващо място в духовния живот на Русия. Последвалият процес на активно възраждане на аскетическото и подвижническо благочестие добил известност като възрожденското движение на „филокализма"; през средата на 19 век то станало опорна точка на православното предание в Русия, което било по-несло тежки удари от реформите на Петър Велики. Основно средище на филокализма станал прочутият Оптински манастир, където се събирали учениците на Паисий Величковски и донесли от манастира „Нямц" множество други преводни текстове на светоотечески ръкописи. Иван Киреевски - даровит философ и писател, който получил образованието си в Германия като ученик на Хегел и Шелинг, ревностно подкрепил делото на оптинските монаси: той веднага прозрял, че със своите философски текстове, изпълнени с дух на подвижническо благочестие, единствено „Добротолюбието" ще осигури достоен отпор на предизвикателствата на европейския нихилизъм. В съвместен труд с него монасите издали на славянски поредица светоотечески творби: „Лествица" и „Писмата на Варсануфий и Йоан" на св. Йоан Лествичник, „Катехизис" на св. Теодор Студит, „Аскетически писма" на св. Исаак Сирин и още много други. При честите си посещения в Оптина, център на филокализма, Киреевски започнал работа по съвместни проекти с трима други бележити философи, с които се сближил там: Хомяков, Аксаков и Самарий. През XIX век със своите философски позиции те положили в Русия началото на движението на славянофилите. Това движение имало доста комплексен образ, а членовете му следвали различни подходи, но като цяло ги обединявала една обща позиция. Те се противопоставяли на западния рационализъм и пряко свързания с него индивидуализъм, като поставяли на особена почит животворната енергия, съхранена в Преданието на Православната църква и в традиционното руско благочестие. Славянофилите били повлияни както от духа на европейския „популизъм”, който навлязъл чрез прекрасното творчество на Пушкин и Гогол, така и от възрожденското движение на филокализма и от монашеските книжовни школи в Оптина. Възрожденското движение на филокализма, делото на оптинските книжовни школи и на други църковни движения оказали изключително влияние върху руската интелигенция, а в последствие вдъхновили такива творци като Толстой и Соловьов, но преди всичко - Достоевски. Образите на Тихон от „Бесове” и стареца Зосима от „Братя Карамазови” са създадени през времето, когато Достоевки поддържал лична връзка с оптинските книжовни школи.
Плодовете на филокализма изпъкнали с цялата си сила едва в средата на 20 век, когато от тяхната енергия почерпили сила руските богослови от задграничната постреволюционна диаспора. Едва тогава православните християни, за първи път от времето на събитията през 14 в., възобновили своето религиозно самосъзнание и църковна идентичност. Това връщане към нов живот оказало въздействие върху цялото европейско богословие и подтикнало известни римокатолически богослови да се заемат с изучаване на светоотеческото наследство, православната богослужебна практика и църковното изкуство. Движението на „неопатристите в римокатолическите среди намерило подкрепа на Втория ватикански събор (1962-1965), но ватиканските консерватори се потрудили непосредствено след това да го задушат. Влиянието на руските богослови се почувствало най-силно в Гърция, Румъния и Сърбия, полагайки началото на т. нар. „богословска пролет" от 60-те години. И се получило така, че сто и седемдесет години след своето създаване, движението на филокализма се завърнало в земите на своя родоначалник, св. Макарий Нотар.
В Гърция „Добротолюбието” било издадено още два пъти: веднъж през 1893, втори път - през 1957 г., към което се добавят и множество преиздавания на текстовете. Първото издание на румънския превод на отец Димитру Станилоае е през 1946 г., а през 1981 г. те станали общо десет на брой, след което комунистическата власт подложила на гонения техния преводач и го хвърлила в затвора. През 1951 г. в Англия отпечатали двутомна антология, преведена от Е. Кадлюбовски и Г. Е. Х. Палмър, а техният набор от текстове излязъл през 1979 г. в шест тома, под редакцията на Г. Е. Х. Палмър, Фили Шерар и Калистос Уеър. Първото френско издание през 1953 г. било доста съкратено и включвало едва няколко текста. Ново издание, представящо пълния текст, се появило в периода 1979 - 1986, преведено от православен френски поет, под редакцията на протопрезв. Борис Бобрински. За съжаление обаче, съвременното издаване на „Добротолюбието” не успяло да роди в душите на хората онзи дух на реализъм и трезвение, който се събудил при първоначалните издания - даже породило някаква сантиментална набожност. И все пак трябва да отбележим, че европейските преводи на „Добротолюбието” вдъхновили появата на множество литературни творби.

превод от английски Анжела Петрова

"Църковен вестник", бр. 1 и 2, 2012 г.