И днес има будители

Интервю на писателя Деян Енев с военния хирург капитан д-р Георги Попиванов (25.10.2017, Портал Култура)

Раздай душата си на гладния…

Преди няколко години баща ми ненадейно получи силни болки в корема. Закарахме го в Спешното отделение на ВМА. Дежурният лекар го прегледа, назначи изследвания. Това е протяжна процедура, чака се часове. Излизах, пушех отвън и пак влизах вътре. Дежурният лекар сновеше между кабинетите. При едно от преминаванията през фоайето той изведнъж се насочи към мен. Апендисит, каза за баща ми. Ще се наложи операция. А вие не пишете ли в „Портал „Култура”? Оказа се, че редовно ни чете.

Така започна познанството ми с военния хирург д-р Георги Попиванов.

Ще го кажа малко патетично – познанството ми с такива хора ми връща донякъде вярата в доброто бъдеще на България. Тези хора не са един и двама. Те носят своя кръст съвсем незабележимо – но усилията им постоянно превръщат мрака там, където се намират, в светлина.

И няма как да е иначе, щом житейското кредо на д-р Попиванов произтича от думите на пророк Исая: „и раздай душата си на гладния и нахрани душата на страдалеца, – тогава твоята светлина ще изгрее в тъмнината, и мракът ти ще бъде като пладне” (Ис. 58:11).

В навечерието на Празника на будителите го помолих да разкаже малко за себе си – и за другите като него, с които го среща животът. На този човек може да се вярва – той е ходил на военни мисии в Афганистан, оперирал е по спешност в истински полеви болници. И е един от най-запалените читатели, които съм срещал. И неслучайно думите му: „По време на война всички са жертви!” звучат съвсем по дебеляновски.

И днес има будители

Интервю с военния хирург капитан д-р Георги Попиванов 

Капитан д-р Георги Попиванов е роден в гр. Мездра през 1976 г. Завършва медицина през 2000 г. в Медицински университет в Плевен. Три години работи в Спешна медицинска помощ в Омуртаг и Попово. От 2003 г. специализира хирургия в клиника „Спешна хирургия” на ВМА София и придобива специалност през 2008 г. От 2010 г. е офицер от Българската армия. От 2014 г. е хоноруван асистент към Медицинския факултет на СУ „Св. Климент Охридкси”, а от 2015 г. – асистент в клиника „Ендоскопска, Ендокринна хирургия и Колопроктология” на ВМА. През 2016 г. защитава дисертация на тема „Сравнителен анализ на взривна, огнестрелна и конвенционална травма” и придобива образователната и научна степен „доктор”. От 2016 г. е секретар на Българския национален борд на Балканския военномедицински комитет. Редовен член на Българското хирургично дружество, Ambroise Pare International Military Surgery Forum (APIMSF) и Cochrane group. Като военен хирург има многократни мисии в Афганистан в състава на различни многонационални болници в Херат, Кандахар, Кабул, както и в Киев.

Научните му интереси са в областта на военната и травма хирургията, отворения корем, колопроктологията и онкологията. Има над 70 публикации в наши и чужди периодични списания. Цитиран е 87 пъти в международни списания. Член е на редакционните бордове и рецензент на списанията Military Medical Research (Китай), Endocrine surgery (САЩ), International Journal of Surgery & Medicine (България) и International Wound Journal (Великобритания). 

Как военният хирург стигна до вярата?

Не трябва да се забравя, че първите болници са организирани във Византия от св. Василий Велики и св. Йоан Златоуст и „създават и организират болничното дело като видим и действен израз на въплъщаването в света на Божията любов към ближния.” На практика те привличат лица със светско медицинско образование към екипите от духовници (Църк. вестник, бр. 17, 2017). Така че вярата и истинската медицина са взаимно преплетени. Това се доказва и от големия брой лекари-богослови по целия свят. Такива блестящи примери имаме и в България – например йеромонах д-р Иван Иванов, който е личен лекар на пациентите в горнооряховското село Драганово и подготвя дисертационен труд за ролята на духовника в съвременната медицина. Разбира се, и много други.

Два необикновени живота ми послужиха за пример – професорът по хирургия св. Лука (Валентин Феликсович Войно-Ясенецкий) и митр. Антоний Сурожки (Антъни Блум) – и двамата са били военни хирурзи, участвали във Втората световна война, и са водили живот, безрезервно отдаден на другите.

Иначе, израснах в хирургията в монтанската болница, където майка ми беше медицинска сестра, и там може би се зароди желанието да съм хирург. Да стана военен, помогна също родовата памет, прадядо ми Манчо Христов от село Царевец е бил офицер, братовчед ми е полковник (научи ме на твърдост и честност), баща ми е бил старшина-сапьор, след което става свещеник, завършвайки Семинарията в Черепиш. Неговият чичо – също, и моят чичо е завършил Семинарията. И така чудно се преплетоха нещата, че се стигна и до вярата… Както казва възлюбеният ми в Христа професор Илия Савов: „Случайностите са неподозираните от нас закономерности”. Но в основата на всичко е Величието на Христа – дори да се отричаме от Него, Той не се отрича от нас, стои и хлопа, и благо ни води на злачните пасбища. Когато бях втори курс студент по медицина, си промених фамилията на Попиванов с помощта на вуйчо ми Михаил. Приятелите ми от Враца, д-р Петьо Цонов и брат му Станислав, който е богослов, ми посочиха глава 38 от книгата на Иисуса син Сирахов: „Почитай лекаря с чест според нуждата от него, защото Господ го е създал, и лекуването е от Вишния, и от царя получава дар. Знанието на лекаря ще възвиси главата му, и между велможите ще бъде на почит…”. Проф. Марина Бояджиева и проф. Хюсник Бояджиян в Плевен допринесоха значително за правилното ми израстване. И досега чувствам неизменната им подкрепа и насърчение.

Три книги изиграха също голяма роля: „Шест слова за свещенството” на св. Йоан Златоуст – за капаните в общественото служение; „Бракът като подвижничество” на митр. Антоний Сурожки – за послушанието и любовта, за това, че „който сам е ученик и послушник, само той може да учи и ръководи другиго”, че „човек може да бъде обичан, но не защото е достоен; той може да се научи да е достоен, защото е обичан”, че „дисциплината не е понятие от казармата, а представлява състоянието на ученик, който е намерил своя учител, и с всички сили на душата и ума си, на сърцето, на волята и тялото иска така да се вслушва в неговото учение, че да възприеме изцяло онова, което той може да му предаде”; и „Завръщане към отците” на сръбския психиатър и богослов акад. Владета Йеротич – за ролята на светите отци, бездомността на християнина, разнообразието на християнската святост.

И в един момент, подобно на опита на мнозина, и в мен отекнаха думите „Жътвата е голяма, а работниците малко”. И така, с тихи и невидими малки стъпки, с по-малка или по-голяма болка преминах през „горнилото”..., за да стигна дотук. Толкова много хора ми помогнаха, че стигнах до логичния извод, че нищо не съм постигнал сам (и във видимия, и в духовния свят). Голям „късметлия” съм… доц. Величков и колективът от Спешна хирургия ме приеха във ВМА от нищото. Приятелите, Георги Кутин, Димитър Димитров, Михаил Табаков, Даниел Стефанов, а отскоро и младият колега Христо Петров, бяха и са неотлъчно до мен – нещо много рядко в днешната конкурентна и нездрава среда.Човекът с визия, проф. Мутафчийски, заложи на мен и ме подкрепи … (без Медичите нямаше да има Ренесанс).

И така съвсем закономерно се роди и неформалният надслов на дисертацията ми, думите на православния американец Джордан Баджис: „Всеки се нуждае от неповторимостта на другите, за да постигне собствената си цялост”.

Съзираш ли в обществото ни днес съвременни будители?

Великото на лекарската професия е не само в помощта на ближния, но и в това, което ти дава – среща с различни хора, част от които стават и твоя съдба.

Такава беше и срещата с доц. Хубанова и дъщеря ѝ Милена от Датския колеж, невероятни и неуморни жени! Действат с възрожденски размах, не само с материално подпомагане на хората в нужда, но и със съвети, издаване на научна литература и поезия и всякаква логистика. А знаете: без добра логистика няма спечелена война.

Един „прозаичен” поет, „невидим, като сърцето вляво”, с прозата си запали духовен огън в мен. Който в „Даскал” защити децата ни, на които, вглъбени в „прехода си”, станахме големи длъжници. Който изобличи престъпното ни бездействие… „А децата не са лоши. Децата са същите, каквито са били винаги. Само дето нямат кантар за доброто и лошото. Децата са като железни стружки. Трябва да има магнити, които да им зададат верните силови линии. Но магнити няма.” И който ми показа Върджил Георгиу и майка Гавриила.

Приснопаметният арх. Теофан и мълчаливата му молитвена подкрепа. Кротостта и отзивчивото сърце на д-р Румяна Панева от Враца.

Учителят Любомир Колевски от училище „Луи Брайл” – невероятният човек, който обучава слепите деца, а в свободното си време поправя и раздава компютри на деца от цяла България.

Подобно е и величието на църковния живот. Отец Данаил (светла му памет), отец Лука и всички братя и сестри от настоятелството на храм „Успение Богородично”, които ме приеха и подкрепят безрезервно. Възлюбените ми в Христа Илия и презвитера Бойка станаха кумове на моето семейство. Бойка, неуморната в грижата си за глухонемите деца, детската чистота и простота на кирия Жанет, наричана още и Златокоска.

Енергичната Велина, ръководител на Неделното училище към храм „Рождество Христово” в Младост и цялото свещеническо братство с предстоятел отец Димитър – поклон!

Съвременната дякониса и богослов Данила и нейният съпруг Светослав (ветеран от Ирак), които отглеждат петте си деца и се грижат за Неделното училище в село Медковец, Видинска епархия.

Незабравка Славова и съпругът ѝ Веселин от Ямбол, които неуморно подпомагат нуждаещите се братя, въпреки нелекия си живот.

Мадлена Младенова, чийто живот е служение на ближния! Думите са малко да опишат нейната всеотдайност и липсата на каквато и да е сметка в житейското ѝ топлинно счетоводство – дава безрезервно. А тайната, в която тя върши всичко това, вече не е тайна.

Проф. Калин Янакиев и забележителните му есета „Хлябът и Гостът” и „Жените мироносици”, които всеки трябва да прочете, и неговото „Чудо голямо” и… „наистина Чудото е голямо”.

А без помощта на съпругата, която ме „помоли да тръгна без чадър” и стои „като запалена свещ с огнени мисли устремени нагоре” и „не я е страх да ме целуне на средата на улицата” и безценната ми дъщеря – двете Боряни, и най-малкият ми учител Иван, ще съм половин човек („От изгрева до залеза искам просто да живея, ако искам, да заплача, ако искам, да се смея”).

И така се стигна до потресаващите думи на пророк Исая: „и отдадеш на гладния душата си и нахраниш душата на страдалеца, тогава твоята светлина ще изгрее в тъмнината, и мракът ти ще бъде като пладне” (Ис. 58:10).

Но и задачата става много отговорна – да оправдая доверието на тези съвременни будители, за да могат и те да кажат за мен, както ап. Павел: „…Не напразно тичах, не напразно се трудих…” (Фил 2:16).

И пак стигаме до необходимата „неповторимост на другите, за да постигнем собствената си цялост”. Или, ако перифразирам акад. Йеротич, нека „вдигаме наздравица с незнайното богатство и неизказаната Божия красота, с едно съдържание в различни чаши” (Завръщане към отците, стр. 114).

Разкажи повече за военните си мисии.

По време на мисиите в Афганистан се придобива безценен, не само медицински опит. По време на война всички са жертви! Виждаш безумието на войната, страданието и на невинните цивилни, на децата! Необходима е милост към всички, без оглед на вярата.

Децата и там са си същите, имат същите мечти като нашите… Само че там липсват не само „магнити”, няма и мир, няма играчки, няма „глезотии”… има много деца-сираци, деца-инвалиди, деца без съвременна медицинска помощ…

Там станах свидетел и на службите в полевите испански и италиански католически църкви, разположени в контейнери. Две православни икони, които подарихме с д-р Кутин на испанската църква, бяха посрещнати на входа и „въдворени” със специален богослужебен чин. В дървената румънска църква „Св. Георги” в Кандахар присъствах на св. Литургия, отслужена на английски от американски военен, потомствен православен свещеник, с псалт румънец и аз, мирянинът българин.

Преподавателският ти опит дава ли ти поводи за надежда?

Студентите са голяма отговорност, но и мощен двигател за развитието на преподавателя – затова съм им благодарен, че ме държат в тонус. Задачата е трудна, защото нямаш покой, изискват постоянно да търсиш правилния път към тях, за да бъдеш чут и разбран правилно. Сравнявам преподавателя с ретранслатор – стоиш на високото, събрал и събирайки най-важното от медицинското познание и го ПРЕ-подаваш към тях, към онези, които все още „нямат покритие”. А там, на високото, си и малко сам, малко е студеничко, понякога духат и силни ветрове… понякога там е и малко тъжно-радостно като Адажиото на Албинони – виждаш, че остаряваш, но и виждаш, че идват след теб добри и чисти деца!

Къде е ключът на промяната от знак „минус” към знак „плюс”?

Нека в забързаното ежедневие, в което всички сме много важни и не можем да се откъснем от мобилните си телефони, да намерим само една минута, в която да спрем пред паметника на коленичилата и кръстеща се жена в черно пред ВМА. Да се замислим как е изградена държавата ни, колко страдания са изстрадани, за да изградим Родината си. Тя е символ на цялото страдание българско. Защото цената не е само кръвта на падналите в боя, но и страданията на осиротелите родители, съпруги, братя и сестри, деца… Но! – Тя е на колене, но не е пречупена!

Как да платим дълга към предците?… Например, да противостоим на духа на завистта и негативизма! Както казва един днешен богослов: „Християнинът не се занимава с позитивно мислене, а е човек, който се сражава с помислите. Един казва така: християнската задача е да преобразуваш завистта във възхищение. Ако човек го постигне – вече е в преддверието на светостта. Спасен е. Щастието трябва да бъде приветствано, да не поражда завист.”

Какво друго?…

Може би пеперудата на Борис Христов:
Още малко, нозе – напрегни се човешко бутало.
Дух мастилен, и ти – нека всичко се труди.
Още имаме сили, щом сърцето е цяло –
трябва да хванем нашата пеперуда.

И молитвата на реброто Адамово:
Ръцете – сгушени
в дълга молитва
за опрощение
на ВСИЧКИТЕ –
знайни и незнайни МОИ грехове.

и
усърдната любов един към други, защото „любовта покрива много грехове”. (I Петър 4:8).

Източник: kultura.bg