Християните в Африка могат да ни помогнат да открием корените на нашата вяра

16.11.2014 г.
Автор: Димитрина Чернева

Митрополит Георгиос (Хризостому) е роден през 1964 г. в Солун. Завършва теология и философия в Солунския университет. През 1989 г. е ръкоположен за дякон и започва служение в храма „Свети Димитър“ в Солун. Една година по-късно е ръкоположен за свещеник. През 1994 г. защитава докторска дисертация по византийска литература в Солунския университет. Специализира във Франция и Италия. Защитава и дисертация, посветена на химнографията на отец Герасим, монах в скита „Малката св. Анна“ в Света гора. В началото на 2014 г. е интронизиран за митрополит на Китрос, Катерини и Платамон. През 2011 г. посещава Република Конго по покана на митрополита на Конго и Централна Африка Никифор (Александрийска патриаршия). Целта на посещението му е да изследва начините, по които Гръцката православна църква би могла да подпомогне мисионерската дейност в африканската страна. Автор е на книгата 18 дни в Конго, издадена на български език през 2014 г. от изд. „Омофор“.

С митрополита на Китрос, Катерини и Платамон Георгиос (Хризостому) разговаря Димитрина Чернева

Какви са характеристиките на мисионерското служение в наши дни, като се има предвид, че за съвременния свят зачитането на правата на хората, принадлежащи към други изповедания, както и на атеистите е ключова ценност?

Христовата заповед да любим един другиго е най-голямата заповед. Всъщност последната заповед на Христос на земята е заповедта Му за мисионерство: „И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал“ (Мат. 28:19-20). За Христос мисионерството е нагледно дело на любовта между хората. Фактът, че мисионерството съществува и днес е, от една страна, нещо много хубаво, а от друга страна, е нещо много тъжно. Добрата страна е, че и днес има Христови апостоли, които на дело осъществяват тази Христова заповед. Тъжното е обаче, че 2000 години след идването на Христос все още има хора, които никога не са чували името Му. Ако някой ми беше казал това преди моето посещение в Африка, аз нямаше да му повярвам, след посещението си там обаче се убедих, че действително е така.

Св. Йоан Златоуст казва, че ако една църква не е мисионерска, тя все едно не съществува. Да мисионерстваш означава не просто да отидеш в някоя далечна страна, мисионерството освен това включва популяризирането на това служение, както и молитвата за всички мисионери и новопокръстени. Уверявам ви, че онова, което получаваме като мисионери, е несравнимо повече от това, което даваме. Няма да скрия, че след първото си мисионерско пътуване преосмислих много неща в своя живот – научих какво е вяра, какво е Църква, какво е Бог, какво е живот. Това е най-голямото училище, което съм посещавал някога. Не трябва обаче да забравяме, че освен външно има и вътрешно мисионерство. Ние сме мисионери в собствените си страни, там, където живеем и служим всеки ден, в обществото, в семейството, на работното си място... Ако аз не дам добър пример, значи не съм мисионер и не изпълнявам Христовата заповед.
 

От колко години Гръцката православна църква развива мисионерска дейност в Конго?

Още византийските хронисти пишат за мисионерската дейност на Православната църква в Централна Африка. Разбира се, след падането на Константинопол православното мисионерство там е преустановено. Възобновено е отново едва след Втората световна война. Първият мисионер, архимандрит Хризостом Папасарантопулос, пристига в Конго през 1958 г. По това време страната е все още белгийска колония. Макар и в недобро здраве и без да знае френски език, отец Хризостом успява да създаде мисионерско ядро. Той покръства първите 35 православни християни, но скоро след това умира и тези хора остават без свещеник. След отец Хризостом в Конго отиват и други православни духовници – в началото на 70-те години там проповядват отец Харитон Пневматикакис, отец Игнатий, който по-късно става митрополит, отец Атанасий Атидес и отец Амфилохий Цухос.

Днес в Централна Африка има над един милион православни християни и близо 40 мисионерски митрополии, които са под юрисдикцията на Александрийската патриаршия. Както ви казах, Конго е бивша белгийска колония. Страната получава своята независимост през 1960 г. По площ тя е 17 пъти по-голяма от Гърция. Църковният живот там е организиран много добре. Признавам си, че като духовник завидях на тамошната Църква, защото аз в моята енория много често не успявам да направя това, което са направили в своите енории африканските свещеници. Църквата там е изключително жива. Напомня много за всичко онова, което четем в книга Деяния на светите апостоли.

Африканците в Конго се отнасят с голяма симпатия към православието. Защо? Защото по време на белгийското господство на тях са им наложени католицизмът и френският език. От своя страна православните мисионери уважават особеностите на местното население, те не му налагат определен език или определена църковна музика. Хората там имат специфична музикалност, имат свои гами и музикални произведения. Освен това имат различно отношение към цветовете. Затова богослужебните им одежди понякога са в цветове, нехарактерни за богослужебните одежди в нашите страни. В Конго има пет официални езика. На първо място, това е френският език, който е общ за всички и се използва в администрацията. Има и четири африкански езика – лингала, киконго, суахили и чилуба. Така че богослужението се извършва на езика, на който говори съответната африканска общност.

Трудно ли е да си мисионер сред хора, които са толкова различни?
 

Не. Знаете ли, хората там се сблъскват всеки ден с трудности, за които ние сме забравили отдавна. Там няма обществени комуникации, няма пътища, няма електрически ток, няма телефонни връзки, няма система за водоснабдяване и канализация... Изобщо начинът им на живот е много по-различен от нашия. Те живеят много по-просто и по-спокойно, умеят да създават здрави общности и са много по-щастливи. Справят се с всякакви ситуации, раздават се безрезервно, споделят с останалите дори най-простите неща. Те не са егоцентрични, в тях няма никакъв егоизъм. Сякаш за тях е казано онова, което четем в Евангелието за добрата, благодатната почва, в която Божето семе дава изобилен плод. В сравнение с тях нашите сърца приличат на камъни, върху които пада семето на Божието слово, но не може да пусне корен.

Когато тръгвах за Конго, митрополит Никифор ме помоли да взема един по-голям куфар, с който да донеса някои дребни подаръци за африканските деца. Реших да го напълня с кръстчета и иконки. Митрополитът обаче ми каза: „Не, нищо такова не искаме, ще напълниш чантата с бонбони“. Така тръгнах за Африка с 20 килограма бонбони. Когато слязох от самолета, митрополитът ми обясни, че в Конго има деца, които никога в живота си не са вкусвали бонбон. Оказа се, че най-безценната сладост, която можеш да подариш на едно дете в Африка, е нещо толкова незначително за нас – един бонбон. Пълнех всеки ден джобовете си с бонбони и ги раздавах на децата, които срещах. Веднъж се оказа, че бонбоните, които носех със себе си, са свършили, а пред мен стояха шест дечица. Бръкнах в джоба си, но се оказа, че там е останал само един бонбон. Реагирах като човек, който идва от „цивилизования“ свят, казах им: „Деца, останал ми е само един бонбон, тъй като няма как да го поделим, утре ще ви дам по два бонбона“. Тогава едното момченце ми каза: „Отче, дайте ни бонбона, ние ще го разделим помежду си“. Това беше едно от най-шокиращите неща в живота ми. Чух отговор, какъвто никога не бих чул в Гърция. Не знам дали в България има дете, на което, като дадеш един бонбон, то да помисли, че трябва да го подели с други деца. Така че може би разбирате, не е лесно да си мисионер в Конго, сблъскваш се с много проблеми, защото липсват комуникации, инфраструктура, вода, но от друга страна е толкова лесно да говориш на тези хора за любовта към ближния. А колко трудно е тук, в цивилизования свят, да говориш за любовта към ближния. Второто нещо, което ме шокира, бе начинът, по който тези шест деца разделиха помежду си бонбона – всяко от тях го облизваше за кратко и след това го подаваше на другото. Сега разбирате ли защо ви казах, че това, което научаваш там, е много повече от онова, което преподаваш, че това, което получаваш, е много повече от онова, което даваш. Тези хора според мен са много по-близо до Христовите заповеди, не до десетте Божи заповеди, а до Христовите заповеди: „Както Аз ви възлюбих, да любите и вие един другиго” (Иоан. 13:34). Там хората живеят тази любов в социалните връзки. Това личи и в богослужебния живот, който е много по-автентичен от нашия. Там всички пеят заедно, независимо от това дали е фалшиво или не. Християнската общност функционира и във всекидневието. Видях много примери за това.

Разкажете повече за материалните трудности, с които се сблъскват местните хора и мисионерите в Конго.

Когато ние питаме за времето, което ни е необходимо, за да стигнем например от Варна до Велики Преслав, имаме предвид пътуване с кола, а не ходене пеша. Там хората имат предвид ходене пеша. За да отидат на църква, християните ходят пеша по два, три или пет часа. Същото се отнася за децата, които ходят на училище. И все хак тези, които ходят на училище, са големи късметлии, тъй като не всяко дете има възможност да се учи. Ако например една майка има шест деца, обикновено само едно от тях ходи на училище. Ако някой има повече пари, той може да си купи колело. Често собственикът на велосипеда се движи пеша, а използва колелото, за да пренесе някакъв товар. Има дори велосипеди, които изпълняват ролята на таксита. Зачудих се как е възможно това, след като за едно такси са необходими поне две места. Отговориха ми: „Не, достатъчно е само едно място, тъй като клиентът се качва на колелото, а таксиметровият шофьор върви пеша зад него“.

Един следобед трябваше да изнеса беседа в една от енориите в Киншаса пред студенти от Държавния университет. Попитах митрополит Никифор в колко часа ще започне беседата, а той ми отговори: „В четири часа следобед”. Помислих си, че в тази горещина никой не би дошъл да ме чуе. Митрополит Никифор ми каза: „Ти разсъждаваш като европеец. Трябва да разсъждаваш като африканец. Тези, които ще дойдат, за да чуят беседата, ще вървят пеша – някои от тях един час, други два или три часа. Разбира се, ще им трябва още толкова време, за да се върнат по домовете си, но те ще дойдат да те чуят”. Тогава се запитах дали аз съм този, който има на какво да ги научи, или по-скоро те мен.

Това, което ви казах за беседата, важи и за богослуженията. Никога една църква не може да побере всички вярващи и желаещи да присъстват на богослужението. Колкото и голяма да е църквата, никога не може да побере всички, които искат да влязат в нея. Обикновено голяма част от хората остават извън храма. И макар да няма микрофони, хората, които остават отвън, стоят с търпение, всички заедно пеят и всички се причастяват със светите Дарове. От всички 200 църкви в Конго само около 50 приличат на нашите храмове. Останалите 150 изглеждат по съвършено различен начин. Някои от тях приличат на малки колибки – всъщност колибката представлява олтара, Святая святих. Други са просто под някоя шатра или под някое голямо дърво, където хората стоят боси, молят се заедно и участват с благочестие в светата Литургия.

Обикновено тайнството Кръщение и тайнството Брак се извършват групово, както е било в древната Църква. Освен това те се извършват по време на светата Литургия. Кръщението и венчавката там се изживяват наистина като тайнство, те са събитие за цялата християнска общност, а не просто нещо, което се случва в семейството. Богослужението се отличава с невероятна простота. Тъй като липсва просфора, в повечето случаи за светата Евхаристия се използва просто една филия хляб или обикновено хлебче, с което се приготвят сандвичи.
Веднъж бяхме тръгнали за вечерно богослужение в една по-отдалечена енория. Трябваше да пътуваме с кола около четири часа. Поради обилните дъждове обаче колата затъна. Нямахме телефон, така че нямаше как да се обадим и да съобщим, че сме изпаднали в беда. Когато най-после стигнахме, бяхме закъснели с около четири часа. Бях убеден, че няма да намерим никого в църквата. С голямо учудване обаче видях, че там всички ни очакват – и малки, и големи. Докато ни чакали, вярващите и свещеникът, облечен с богослужебните си одежди, прочели някои от Давидовите псалми и се молили за нас да не ни се случи нещо лошо по пътя. Посрещнаха ни с голяма радост.

Храната в Африка е също много по-различна от храната, която консумираме ние. Хлябът, който ядат, е много мек, прилича по-скоро на пюре. Всъщност всичко, което консумират, е сварено и меко, тъй като заради авитаминозата и липсата на протеини африканците остават без зъби от съвсем млада възраст. За африканците е истинско изпитание да изядат една ябълка.

Друг сериозен проблем в Африка е недостигът на вода. Разказах ви как шест дечица се поделиха един бонбон. Видах и как десет души си поделят една обикновена бутилка с вода. Хората там изминават километри пеша, за да стигнат до някой кладенец, от който могат да си налеят питейна вода. Но въпреки липсата на най-необходимото и чакането с часове, за да се сдобият с малко вода, лицата, които виждаш, са усмихнати и любезни. Близо до митрополитския дом има кладенец, от който хората – разбира се, не само православните – могат да черпят вода. Тоест да направиш един кладенец е също мисионерско дело. Така че мисионери са не само духовниците, има немалко строители и архитекти, лекари и санитари. Там отиват много студенти по медицина, млади момчета и момичета, които предпочитат мисионерската дейност пред това да отидат на море през лятото. Разбира се, те извършват своята медицинска работа в полеви условия, а там често има заразни болести, жълта треска и т.н. В мисионерската дейност в Конго се включват и цели групи студенти, които не са нито лекари, нито знаят френски, но си казват: „Ще носим камъни един месец и ще построим едно училище”. Немалко жени в Гърция приготвят зимнина, която след това изпращат в Конго. В Катерини има мисионерски пункт, където получаваме консервирани храни, тетрадки, моливи и пр.
 

Предполагам, че православните духовници в Конго често се сблъскват с различни езически култове и суеверия.

Разбира се, в Африка има много форми на езичество и идолослужение, дори на сатанизъм. Ще ви разкажа една история, която сподели с мен митрополитът на Конго и Централна Африка. Веднъж той изпратил един свещеник в конгоанско село да отслужи литургия за Рождество Христово и Богоявление. Там свещениците не достигат и затова са мобилни, обикалят по енориите и отслужват литургии за Рождество Христово и Богоявление чак до месец февруари. Та един такъв пътуващ свещеник пристигнал в селото, където местните християни го посрещнали притеснени: „Бягай бързо оттук!”, му казали те. Когато ги запитал каква е причината за тяхното притеснение, те му отговорили, че в селото има магьосник, който е жрец на племето. Разказали му, че когато дошъл да проповядва протестантският пастор, магьосникът застанал пред него и пасторът припаднал. Същото се случило и с католическия свещеник, докато отслужвал литургията. „Затова бягай – му казали те, – за да не дойде магьосникът и да припаднеш и ти.” Отецът обаче заявил, че трябва да прояви послушание към своя архиерей и да извърши богослужението. По време на богослужението той забелязал, че една групичка, начело с магьосника, си прокарва път сред вярващите в храма. Свещеникът продължил богослужението и когато стигнал до думите: „Благодатта на Господа нашего Иисуса Христа...”, видял, че групата на магьосника напуска храма. Щом литургията свършила, отецът видял, че хората са особено радостни. Когато ги попитал какво е станало с магьосника, те му отговорили: „Той припадна и го изнесоха от храма“. В Конго може да чуете истории и да станете свидетел на ситуации, за които сте чели само в Патерика и в книгите за православните подвижници в пустинята. Така че да, действително има суеверия, идолослужения и магия, но наред с това се вижда и силата на вярата. Представете си какъв кураж са придобили тези хора, когато са видели, че свещеникът им не припаднал след срещата със страшния магьосник.

Казахте, че въпреки материалната нищета Църквата в Конго е изключително жива, че животът на хората там напомня много за живота на първите християни и за онова, което четем в книга Деяния на светите апостоли. Какви са причините за това според вас?

Знаете ли, ние тук живеем повече едно теоретично християнство. А там хората живеят практическо християнство, християнство в действие. Тук една майка трябва да научи детето си да споделя своята играчка с другите деца. Там това не се налага. Няма нужда майката да обяснява такива неща, при положение че децата са способни да си поделят по братски нещо толкова дребно като един бонбон още в най-ранна възраст. Тези хора могат да ни помогнат да открием корените на нашата вяра. Казах ви, че в самото начало се почувствах там като новороден. Все едно че бях умрял и възкръснах за вярата. Преосмислих много неща в живота си – и като човек, и като християнин, и като клирик.

Говорите за материална нищета. Ще ви разкажа още една история. Веднъж минах покрай своеобразен мебелен магазин и видях една холова гарнитура. Не знам как си представяте този магазин, но ще ви го опиша – малко мебели, които са стоварени направо върху тревата покрай селския път. На следващия ден минах отново оттам и видях, че е останала само част от мебелите на холовата гарнитура. Попитах продавача къде са останалите мебели, а той ми каза: „Хората нямаха достатъчно пари и взеха само част от холовата гарнитура”. Тогава разбрах защо в Гърция имаме криза. Защото взимаме кредити, за да си купим цялата холова гарнитура, при положение че имаме възможност да купим само половината. А африканците купуват това, за което имат пари. В такава ситуация не е трудно да проповядваш Евангелието, което ни казва да се задоволяваме с това, което имаме.

Ще ви кажа още нещо. Никога в живота си не съм чувал толкова пъти думата благодаря. За толкова малко неща, които дадох от себе си. Въпреки трудностите, с които се сблъскват хората там, въпреки трагичността, в която живеят всекидневно, те не са намусени, не гледат лошо. На фона на масовата беднотия лицата им са усмихнати и изпълнени с достойнство. Феномени като стреса и депресията са непознати. Може да им липсват основни неща за живот, но те са духовно уравновесени. Както знаете, в Африка умират много деца. Всяка жена знае предварително, че ще умрат поне три от петте деца, които е родила. И аз се питам как успяват да се усмихват все още тези хора, когато смъртта е във всяко семейство. Колко лесно е за нас да кажем: „Чакам възкресението на мъртвите”. И колко трудно е да го стори една майка, на която са починали трите деца. Ако попиташ един африканец какво е стрес, той не би могъл да ти отговори. Душевните болести там са непознати. Хората нямат нито психотерапевти, нито психоаналитици, нито психиатри. Може да им липсват основни неща, но те са душевно и духовно уравновесени. Това е всъщност действителната култура, действителната цивилизация. Затова мисионерството е сърцето на Църквата. Защото тъкмо в Църквата се създават завършени личности и духовно уравновесени хора. След онова, което видях в Африка, вярвам, че списъкът със светиите на нашата Църква в следващите векове ще бъде допълнен с имената на африкански светии.

сп. "Християнство и култура", бр. 8, 2014 г.

http://www.youtube.com/watch?v=2c8IhA2IPfo

Още от Интервю

На Богоявление се освещава водата, която е в основата на всичко

05.01.2022 г. | Марияна Валентинова, д-р Дарин Алексиев | Интервю

Този празник всъщност ни напомня, че трябва да се осветим отново. Не просто да отидем да запалим свещичка... И да не се ограничаваме само с някакво външно религиозно почитание, а да пристъпим към този Христос, към въплътеното Слово, като се очистим от всички лоши мисли...

Младите хора са прекрасни

24.11.2021 г. | Архангел.бг | Интервю

Тази вечер в болницата е починал ставрофорен иконом Ангел Ангелов, предстоятел на столичния храм "Света София" и един от организаторите на поклонническия път "Рилския Чудотворец"... Ще ни липсвате, отче! Ще ни липсват и Вашите проповеди при гроба на св. Йоан Рилски... Вечная память!

Защо му е на съвременния човек Православието?

12.11.2021 г. | проф. Алексей Осипов | Интервю

За разлика от всички идеални образи на човека, създавани в литературата, философията и психологията, християнството предлага реалния и съвършен негов образ.Това е Христос. Историята показва, че този Образ е оказал Своето благотворно влияние на огромно количество хора, които са решили да Го последват в своя живот...

Какво се случва в центъра