"Господи, аз бях до тук!"

22.02.2016 г.
Автор: Любомир

Беше последният семестър на магистратурата ми, бях взел всички изпити с прилични оценки, оставаше само един – най-трудният – по Управление на електрозадвижвания. Който разбира поне малко от променливотокови електродвигатели, знае с какви формули се описват те и как се управляват. В общи линии, вземате комплексната форма на закона на Ом, диференцирате го във времето, правите величините векторни и след леки координатни преобразувания сте готови с една от многото формули. Така де – това научих от лекциите. Буквално. Накратко – едни от най-неприятните части на висшата математика и електротехниката. Преподавателят беше много печен – от онези от старата школа, които всичко обясняват така, че да го разбереш и не дават вид, че ще позволят да се преписва, а щеше да има и устно препитване. При това, шеф катедра. На всичкото отгоре, се беше съгласил да ни даде допълнителни часове, за да разберем по-добре нещата и освен това се съгласи изпитът да е в събота, за да ни е по-удобно на нас, студентите. А и имахме право да ползваме наготово част от формулите и блоковите схеми, както и лекциите за решаване на практическите задачи. Тоест, никакво оправдание за каквото и да е. Цяла седмица учих теорията на работа и вкъщи, но такива предмети, в които няма какво да се разказва, не ми се получават. Вечерта преди изпита в главата ми беше пълна каша, знаех, че всичко съм прочел и че си имам идея от нещата, но нищо конкретно. Затова затворих лекциите и записките и си казах: „Господи, аз бях до тук. Помагай, моля Те!” и си пуснах едно развлекателно сериалче.

На изпита един колега тегли билет и се паднаха два теоретични въпроса, на които можех отчасти да отговоря, както се казва, от обща култура /тоест, от подготовката ми в техникума/. За подробностите имах на помощ позволените формули и блок-схеми. Имаше и четири практически задачи, за които се оказа, че няма нищо в лекциите, които можехме да ползваме, а бяха важни за формирането на оценката и без тях не можеше. Това беше много лошо! Написах колкото можах от теорията, някои неща не успях да си спомня как бяха в лекциите, затова ги направих по мой си начин. На практическите задачи отговорих с разтягане на локуми в едно-две изречения, защото не знаех нито една формула и не можех да начертая никаква схема. На последния въпрос „Какъв блок за управление ще използваме за двигател за асансьор” разсъждавах така: „Асансьорът трябва да е с повишена сигурност, значи ще се използва механична спирачка, а единственото управление, което поддържа механична спирачка е G120.” Изглеждаше логично, макар и недостатъчно добре обосновано. Написах го точно така, защото не знаех какво повече да напиша. Станах да си предавам работата и на излизане видях в тетрадките на колегите едни схеми, едни чертежи, формули, обяснения, някои продължаваха да пишат. Те това го работеха, нормално беше в практическите задачи да са много по-силни. Казах си: „Лошо – аз съм за между 3 и 4, в зависимост от това колко ще ме изпитва устно.”

Навън всички бяхме нервни, защото бяхме писали нещо, но никой не беше написал всичко и ако ни скъсаше, нямаше да научим много повече за поправката, а и по-добри въпроси нямаше как да се паднат. Проверката на работите отне почти 3 часа, тоест, всичко е било внимателно прочетено.

Влязохме обратно в залата за устния изпит. Доцентът беше седнал на един от чиновете и около него имаше няколко купчини с изпитни тетрадки. Асистентите, които ни пазеха, също бяха в залата, а ние застанахме прави отпред с гръб към дъската. Доцентът каза първо резултатите на колегите от другите групи, които бяха на нашата дата. Първият беше скъсан, а другите двама имаха „слаб” 4, каквото и да означава това. След това се обърна към нас и каза:

- Колеги, много съм разочарован от вас. С някои се познаваме от предни години, знам ви какво можете... Защо ви давах допълнителни часове, нали да разберете по-добре нещата, защо сте писали толкова малко теория, формулите ги имахте наготово, само трябваше да ги обясните и развиете! От всички само един се е сетил за механичната спирачка и на него с чиста съвест мога да му пиша 6, има още пет-шест човека, с които ще се изпитваме за отличен, останалите са за по-слаби оценки, но всички сте взели изпита.

Краката ми се подкосиха. Аз – 6? Щом споменаваше механичната спирачка, значи ставаше дума точно за мен, нямаше съмнение. Ама как така само аз съм се сетил? И чак пък за „отличен”? Поех си въздух, за да не седна на земята от изненада и благодарих наум на Господа.

Започна устното препитване. Извикаха един колега, питаха го нещо върху написаното от него, той мълчи. Дадоха му нова задача и го пратиха отзад да пише. Извикаха втори – той тръгна да обяснява нещо, оплете се, пратиха и него да си доразвие въпроса за „отличен”. Извикаха трети. Той знаеше, но и неговите неща бяха непълни. И него изпратиха да пише още. Казах си: „Щом ще се пише още, работата е зле, като нищо да види, че нищо друго не знам”.

Дойде моят ред. Застанах прав пред доцента – той седнал на чина, зад него прави двамата асистенти, зад мен насядали останалите колеги от групата - около 20 човека.

- А, ето едно момче, което знае! 

- Ъ!... (Да бе!...)

- Колега, какво е това? – и си сложи пръста върху буква, написана на абсцисата на една графика.- Ами... (знам го, на езика ми е, обаче се притеснявам, а и пръстът му е върху буквата) Това е...

- Да? – казва той и си премества пръста от буквата.Той хубаво си премести пръста, ама буквата нищо не ми говори, или поне отговорът нямаше общо с нея...

- Това е изменението във времето.

- Да де, но как се нарича?

(Абе как се нарича, нарича се... знам го, колко пъти за колко величини се използва за изменение във времето).

- Хмммм... ами това е графиката на изменението във времето напред и назад.

- Как така назад? Назад във времето?

(Уф, не бе, глупости, няма такова нещо назад във времето, ама как се казваше?...)

- Ъъъъъ... хистерезис! – сещам се най-после аз и започвам да си събирам акъла и да се отърсвам от притеснението.

- Точно така! А това тук, дето си го нарисувал откъде дойде? – пита ме и посочва чертежа, който не се сетих как е в лекциите и импровизирах.

- Ами измислих си го, понеже не се сетих как е в лекциите.

- Ти хубаво си го измислил, ама обясни сега и как работи.

Обясних му.

- Добре, ама показанието абсолютно ли е или относително?

- Абсолютно – отговорих вече уверено.

- Добре. Формули можеш ли да пишеш?

- Не. (Така де, какво да го лъжа.)

- Е, щом не можеш, няма да те мъча повече. Пиша ти „отличен”.

- Благодаря!...

След това препита още двама-трима за 6 и прати и тях да пишат още, а аз си тръгнах, защото ми стана неудобно от колегите. Извън залата погледнах тавана и тихичко, със загадъчна усмивка прошепнах: „Благодаря ти, Господи!”

Не заслужавах такава милост, шестица не ми трябваше, просто исках да си взема изпита и всичко да отмине, но вече знам, че Господ може да ни даде повече, отколкото очакваме, стига само да се уповаваме на Него, а не на себе си.

 

Още от Моята история

Едно румънско приключение

27.09.2018 г. | Ралица Петкова, Младен Гургуров | Моята история

Младежите от Африка и Близкия Изток учудваха всички с радостта, която излъчваха, постоянно усмихнати и пеят, макар че имат толкова проблеми в страните си... Именно радостта в Христос е тази, която може да изпълни живота ни. Но си давам сметка колко ни липсва…

Бог обича смирените

15.02.2018 г. | Ангел Карадаков | Моята история

В тези дни няма как да не се замисли човек дали ще се роди някой друг като дядо Добри. Не знам. Може би. Знам обаче, че той ще продължи да дава пример за доброта и жертвеност, защото в това се състои смирението – да жертваш от себе си за другите. Бог да го прости!

Благотворителна инициатива

30.11.2017 г. | Галина Станева | Моята история

за събиране на детски книги за бесарабските българчета в гр. Тараклия и гр. Твърдица, Молдова.

Какво се случва в центъра