Духовно просветен център

Децата в църковната общност

24.06.2016 г.
Автор: Архангел. бг

Разговор в Духовно-просветен център „Св. Архангел Михаил”, 2 юни 2016

Често е ставало дума за това, че децата, докато са малки, идват в църквата със своите родители, те са водени от тях, а когато станат тийнейджъри – трудно остават. Ние като енория, сякаш не правим нищо за продължаване на техния живот в църковната общност. Има ли нещо, което можем да направим?

Диляна Иванова, богослов, учител в Неделното училище: Проблемът е много дълбок и той идва от един общ недъг на църковния живот – не на нашата енория, а въобще на съвременността: загубили сме чувството за църквата като едно живо тяло, като една общност, като единство вътре в църквата. Като че ли идваме на църква, за да удовлетворяваме някакви свои индивидуални потребности. Всички хора, но децата особено, имат нужда да се чувстват част от една общност. Необходимостта да се идентифицират с някаква общност е много важна за изграждането на децата, и макар те да не го осъзнават, те търсят това. И ако ние им предлагаме просто някакви отделни инициативи, в които да се включват, това ще свърши донякъде работа, но не напълно. Най-доброто, което можем да направим за децата, е да растем в енорията като една общност, като едно цяло, в която децата да се чувстват в голямо семейство и да са привлечени от този дух на общността. В нея те могат да намерят своето място,  да имат своята роля и съответно - да намират нещата, които ги интересуват. Само отделни инициативи, които не са вкоренени в този дух, според мен, няма да свършат работата, която ние очакваме да се случи.

Аз не отхвърлям тези отделни инициативи, но другото е първостепенно. То не е нещо, което става за ден или два, но трябва да се работи в тази посока, то е работа за цялата енория, включително и за децата. По принцип, духът на Православието е такъв, че няма големи и малки, няма деца и възрастни, пред Бога всички имат еднаква ценност и заставайки пред Причастието, са равностойни. Децата, между другото, жадуват за такова равностойно отношение, ние много често не им го даваме. Често се отнасяме към тях като към непълноценни личности, не че са стигнали до някаква пълнота в своето развитие, но те са личности, имат си своето място. И тогава естествено ще се получават тези неща, естествено ще се вписват в енорията.  Защото в крайна сметка, ние какви неща ще измислим? Ще измислим едно, две, пет неща, какво толкова ще измислим? Ние не можем непрекъснато да измисляме кой знае какви дейности, еквилибристики някакви, нито пък е нужно да се правят особено интересни неща. Децата трябва да свикват да участват в ежедневието, което е свързано с  преодоляване на трудности, с постоянство, с не съвсем забавни неща, но те имат този смисъл, че в тях ти можеш да намериш себе си, да се почувстваш пълноценен, да се почувстваш удовлетворен, че участваш в едно общо дело.  И аз мисля, че  в тази посока трябва много да се работи, а пък другото ще си дойде от само себе си.

Анета Павлова, богослов, помощник в Неделното училище: Да, проблемът е в нас – първо, не даваме всичко от себе си, не се чувстваме като общност, макар че има някакви наченки около тези енорийски събирания, които започнаха. Добре би било да настояваме за себе си да участваме във вечерните служби, да се уговаряме за всякакви неща, които липсват, например в двора на църквата, да направим нещо заедно, както инициативата за детския кът, имахме мечти, събрахме се родители, събраха се пари, настилки, люлки и т.н.

Трябва да се започне от такива дребни неща. Децата, като виждат нашата задружност, ще се сприятеляват помежду си, от нас тръгва. Когато децата изграждат приятелства -споделят вярата си. Защото иначе те се чувстват сами. Първо се чувстват сами в църквата, после се чувстват сами в училище, чувстват се сами и сред приятели, навън като излязат да играят също, защото те не виждат други християнчета, освен в църквата, няма как да ги видят; и в църквата, ако не общуват помежду си, няма как да усетят общото, което ги свързва – Христос. Важно е отците да приобщават малките момчета всяка неделя, като Илиян, да влизат в олтара, да носят нещо, да помагат. Така детето ще се чувства щастливо, ще се влюби в това нещо и ще влюбва и други деца.

Децата ни ще се чувстват добре, ако и ние се чувстваме добре.

Цветелина Керчева, богослов, учител в Неделното училище: Моят син, преди да го ръкоположат на 2 май вече официално за четец и певец, е още малък и не разбира в дълбочина смисъла да се стои на литургията в храма. Забелязах, че търси разни причини и излизаше с едно момиченце на неговата възраст - стояха в книжарницата и на нейния телефон прекарваха времето на светата литургия. Виждах, че проблемът е в мен, аз не съм го насочила правилно да участва в литургията. Това, че го постригаха и може вече да влиза в олтара, много помогна той да преосмисли своето място и как да се  включи в службата. Хареса му това, а също и че малкият Пано влиза заедно с баща си и заедно с тях е полезен. Освен това, баща му го взе веднъж на храмов празник в Разделна, после участвали и в празненствата на самото село, после го взе и на две венчавки. На последната венчавка, освен че помага на свещениците, му дадоха да държи една питка, докато свещеникът връчваше венчалните свидетелства. На пръв поглед, може да не е нищо особено, но той се чувства част от това нещо. Може да е нещо елементарно. А момиченцата може да приобщим като пеят и участват на клира. Децата имат същите интереси като нашите.

Юлия Христова, богослов, преподавател по християнски ценности към ОДК - Варна: Ползата от приобщаването на децата в църквата е какъв пример ще дадат после на своите връстници. Защото най-хубавият начин други деца, тийнейджъри, да влязат в църквата, е други тийнейджъри да са в църква. Всеки се привлича от себеподобни.

Друг въпрос повече ме вълнува, защото аз се занимавам с деца от семейства, които нямат нищо общо с църквата и въобще не я посещават. Как да привлечем тази възрастова група да прояви интерес към Православната църква като място, в което младите да намерят отговор на своите тийнейджърски въпроси. След като ние не можем да приобщим нашите собствени деца, значи не сме готови да преподаваме предмета в училище, не сме готови да свидетелстваме.

Диляна Иванова, богослов, учител в Неделното училище: Във възрастта до 11 години абсолютният авторитет е родителят и семейството. Ако семейството не е въцърковено, работата е слабо ефективна. Семейството въвежда детето във вярата. Неделното училище, цялата наша допълнителна дейност може само да е в помощ на родителите, тя не може да ги замени по никакъв начин.

Очевидно е, че на по-голямата част от децата им е трудно да стоят на литургията, те са деца, а трябва да стоят мирно, да бездействат, не разбират какво се случва и това ги отегчава. Какво може да правим в тази посока? Когато децата станат по-големи, добре е да жертваме малко от своя личен духовен комфорт и по време на литургията да им обясняваме предварително онова, което е достъпно за тях. Когато свещеникът поменава имената в храма, може да се обясни на детето какво се случва сега: че цялата църква се моли за тези хора и да му кажем: „и ти можеш сега да се помолиш за някого, за твоя приятел или някой близък, който в момента е болен” и тогава на детето му става интересно, защото то може да прояви някаква активност. Другото нещо, което може да му кажем, например, по време на „Тебе поем” е , че сега Светият Дух слиза в олтара, в момента там се случва едно чудо. Детето насочва вниманието си веднага към този момент в литургията. И когато го запомни, на следващата литургия, като дойде този момент, то ще има нещо, за което да размишлява, свързано  с литургията. Следващото нещо: православните храмове са едно чудесно място, цялото изпълнено с образи. Когато ние водим детето в друг момент в храма, можем да му разкажем за някой светец и също кратък епизод, който смятаме, че ще му бъде интересен от житието. И когато детето дойде в храма на литургия, то изведнъж среща едни познати ликове, вижда едни светци, за които знае някакви неща и влиза в едно познато пространство, което му дава стимули то да насочи мислите и чувствата си. Докато, ако само му казваме „Шът! Недей! Не прави така, не скачай, пречиш!”, кой ще иска да стои на такова място, аз лично не бих искала да стоя. За съжаление, ние, възрастните, сме лицемерни и ще стоим, за да спечелим одобрение или нещо друго, но детето няма да иска да го прави. Или ако го прави – това означава, че ние го притискаме или го възпитаваме в същия дух на лицемерие.

Как е по-добре: детето най-напред да се „хване” за лично отношение към познато дете, леля, баба или да тръгне с познания за църковните неща, с кое да започне, когато пристъпва?

Диляна Иванова, богослов, учител в Неделното училище. С което е удобно. Църковният живот е стихиен, както всеки живот. По-различен начин се случват нещата с всеки. Няма защо да гоним някакви правила. Няма първо и второ. Днес има такава ситуация, която благоприятства, родителят се възползва, утре има друго… Някои от децата пък се опитват да следят службата по книжката за литургията. Така, следейки, времето минава по-различно, те пак не разбират особено какво се случва, но правят нещо, ангажирани са, при това с нещо, което правят и възрастните в момента. И не е просто въпрос на подражателство. В тази възраст на детето му е заложено от Бога постоянно да овладява новости и да се радва, когато вече има някаква способност и може да я упражнява и прилага в действие. Децата се понаучиха да четат и на тях им доставя удоволствие да упражняват новата способност в тази ситуация. С децата всичко може да се обсъжда, дори и най-високи богословски проблеми, просто на подходящ за тях език.

Записа Десислава Неделчева

/Следва/

 

Още от Интервю

Да укрепваме вярата и любовта си и да не допускаме крайни състояния

18.12.2020 г. | Двери.бг, Емилия Бойчева | Интервю

Интервю с психолога Емилия Бойчева за пандемичната ситуация в света и справянето на хората с нея. Как вярата може да помогне за осмислянето на кризата?

Този ли е будителят? Обаче ние знаем, че той е будителят

01.11.2020 г. | Георги Тодоров | Интервю

Знаем, че той е будителят. Защото по духовен път, той постига много повече, отколкото ние по недуховен път. Напротив, ние по недуховен път разваляме това, което той постига молитвено, чрез целия си живот, отдаден на Христа Бога...

Свидетелство за правдата

30.10.2020 г. | Черногорски и Приморски митрополит Амфилохий Радович | Интервю

Почина Черногорският и Приморски митрополит Амфилохий, Бог да го прости и да го упокои в царството Си! Припомняме си неговите будителски слова за ролята на Църквота в света и по други важни въпроси за съвременното общество...

Какво се случва в центъра