Да живеем днес

Ние винаги нещо чакаме: почивните дни, топлото време, пролетта, края на поста. И по този начин изпускаме ценното, което се случва днес. Разбира се, може всеки понеделник да започваме на нова тетрадка, на нов лист. Има такава традиция – хората се надяват, че понеделник и новата тетрадка им дават възможност да започнат живота си на чисто. Но това, разбира се, е илюзия, защото не е възможно да пренапишем живота си, не е възможно да го изживеем наново.

Това, което правим днес, се вписва завинаги в нашия личен летопис.

Защо понякога отлагаме живота си „за после”? Например казваме: „Като стане по-топло, ще намаля яденето”. Или: „Като започне Великия пост, тогава ще чета Евангелието”. Или: „Като дойде Рождество, тогава непременно ще отида на църква”. Постоянно нещо отлагаме, защото не умеем да ценим днешния ден. Не умеем да живеем тук и сега, както казват психолозите. Обезценяваме това, което имаме. Това е най-важният грях, според мен. Защото днешният ден е Божи дар. Днешният ден – това е Божието присъствие в моя живот. И само тук и сега аз реално мога нещо да правя. В бъдещето още нищо не мога, и в миналото – също вече не мога.

Хората, които отлагат всичко за в бъдеще, обезценяват днешния ден.

За да си върнем способността да ценим днешния ден, трябва да се научим да ценим времето, което имаме сега: тези 15 минути, този час, тази сутрин, тази среща с този човек. Това, че сега стоя и разговарям с него, само по себе си е ценно. Тук и сега мога да направя това, което после никога вече няма да мога да направя. Възможно е повече да не видя този човек, да не мога да му кажа нищо повече... А ние понякога се обиждаме, не разговаряме един с друг по цял час, по цял ден, по цяла седмица, а се случва и по цял месец дори. Обезценяваме не само даденото ни днес време, но и нашите срещи с другите, а в крайна сметка – и самите себе си.

Друга илюзия е да смятаме, че всичко хубаво е останало в миналото.

Миналото ни се струва като „златен век”. Там всичко е по-хубаво, небето – по-синьо, дърветата – по-високи, цените – по-ниски, а хората – по-щастливи. И това отново е неумение да ценим днешния ден. Изглежда хората имат къса памет, щом са забравили всички проблеми и трудности, които се имали в миналото. Моментите, когато им се е налагало да броят стотинките, да хитруват и увъртат, да мамят или крадат, да говорят пред хората откровени глупости, лъжи, лозунги. Струва им се, че всичко е било прекрасно. Но идеализацията на миналото всъщност е отрицание на настоящето. Както отлагането на всичко за после, така и превъзнасянето на миналото е илюзия, която не дава на човека да живее. Да живееш, значи да бъдеш в настоящето, тук и сега.

Само тук и сега аз имам свободата, волята, избора и силите да променя нещо.

Великият пост е време да се подготвим за Пасха. Доста дълго време – месец и половина. За един млад човек това е много труден период. Само старците могат търпеливо да чакат и не бързат да живеят. Но този период е много важен, много интересен и би бил много полезен, ако човек намери в себе си възможности и сили не просто да не яде определени храни и да се въздържа от някои развлечения, но и да се опита да се вгледа и да се вслуша в Поста. Да се опита да го изживее заедно с Църквата – в ежедневните богослужения, обичаи и традиции, натрупани през хилядолетията. Тогава Великият пост ще придобие особена ценност.

Всеки ден от Поста е изпълнен с дълбок смисъл.

Великият пост е възможност, ако човек иска, да прекара това време в тишина. Но първо трябва да си създадем тази тишина! Защото в нашия живот я няма. Великият пост също така е време за уединение. Но къде да намерим уединение и тишина? В града, на работа, у дома? Това не е възможно. Дори в храма през цялото време край нас има хора. Някой минава, друг нещо пита, чуват се разговори, служат се молебни, панихиди – и там няма уединение и тишина. Но ако човек иска наистина да почувства Великия пост, може да си го постави като задача – да си освободи един ден на седмица (или на две, или на три седмици), в който да може да остава насаме със себе си, в тишина. Ако съвременният делови човек успее да постигне това поне веднъж в месеца или веднъж на две седмици, той ще усети Великия пост.

 „Настоящето” на Великия пост

Разбира се, може да следим календара на Великия пост, но в нашата постоянна заетост и суета, потънали в грижите на деня, далеч от храма или манастира, трудно ще успеем да проследим всички важни дни. Освен това смисълът не е в движението на календара, а в това, което може да се случи в сърцето на човека. Ще успеем ли да постигнем нещо подобно? Защото тъкмо това е нашата духовна задача.

Със съкращения
Източник: www.pravmir.ru / Алтернатива, бр. 234
Превод: Румяна Рашкова