Какво му остава на „силния” човек, освен да помоли Бога?

Проповед на Негово Високопреосвещенство Варненски и Великопреславски митрополит Йоан при отслужване на четвърта част на Канона на св. Андрей Критски, 17 март 2016 г., варненски храм „Св. Атанасий”

Има нещо, което действително се случва с нашата съвременност, с повечето човеци, и е може би едно препятствие и стесняване на пътя на Бога към нас.  Това е тъй наречената самодостатъчност, която изпитват някои човеци или „силата” на човек.  Днес човек е силен, просветен, с много знания, можещ. И в съвременните развити общества като че ли неговото религиозно  чувство, ако той поставя Бог в периферията на своя живот, не е особено силно. Животът на такъв човек се съхранява в едно пагубно състояние на почти бездуховност.  Ако преди 50 години човек можеше да страда от някаква болест, която днес е целима, той щеше да потърси Бог и Той щеше да е последната му надежда. Ако този човек след 50 години има арсенал от лекарства, той ще прибегне към тях, а и от друга страна, в живота на един такъв „силен” човек, макар да осъзнава, че Бог съществува,  Бог остава някъде в далечината на неговото съзнание.

Дали трябва да се обърнем към Бога, когато дойдат неимоверно много бедствия, стихии или катаклизми? Практиката показва, че в такива случаи животът на човека е особено религиозен и е живо религиозното му чувство. Трябва ли да си зададем такъв въпрос – това ли е, което ще съживи нашата вяра? И това ли е, което ще съживи нашия религиозен живот? Нима Бог дойде заради това? Дали Той дойде, за да не страда човешкият род, за да няма страдания от този род, което се явява аномалия за човека. Някога Адам реши да престъпи тази заповед на Бога, защото искаше да живее независимо от Него, защото реши, че някаква невидима сила ще го поддържа в неговия живот. И това, което се случи е явно поколения и поколения след него. Борбата на „силния” човек е да бъде независим от други хора и в крайна сметка – да бъде независим от Бога.

Ние виждаме обаче, че покаянието и молитвата са за силния и слабия; за слабия и болния те имат едно и също действие – усилват нашето религиозно чувство и нашия духовен живот. Но има едно друго средство, което също безжалостно разкрива нашата немощ.  И това е постът. Защото „силният” човек, когато реши да попости, макар и външно, разбира, че трябва да се ограничи от някои храни и разбира, че това никак не му идва лесно по силите.  „Силният” ще се прегъне известно време да не яде едно и друго или да не пие едно и друго. И какво му остава на „силния” човек като разбере, че не е толкова силен, а е твърде слаб? Да помоли Бога. Ако въобще Бог съществува в неговия живот, в неговите представи и в неговото съзнание.  А Той  съществува. И той го признава. Но нали думите на св. апостол Павел бяха: „Божията сила в немощ се познава”. И нас, немощните, често ни питат леко ли постим. Естествено, че молитвата към Бога ще бъде онова основание и прибежище да влезем в този подвиг на пост, за да го издържим. И това е само една външна страна, а вътрешната е дълбокото обновление на човека, което произтича в тези благодатни дни по нашето старание. Следователно, ролята на поста е такава, че ние, които здрави и и силни, се сещаме за Бога понякога, във време на поста Бог влиза ежедневно в нашия живот. Защото ще влезем в един хранителен магазин и ще се сетим, че не можем всичко да си купим от него. Или ще отидем в някое заведение, което много пъти се случва с всички човеци, за да обядват или вечерят, но ще осъзнаят, че и тогава ще избегнат блажната храна или ще търсят постна, защото ще се сетят за Бог. Постът е онзи благоприятен миг, в който вкарваме Бога всекидневно  в нашия живот. Случва се един 30-годишен млад човек да реши да пости за първи път в живота си и да се замисли за едно същностно нещо: той не може да си отговори на въпроса колко ще са дните му занапред, защото времената и годините са Божия ръка. Тогава започва да се надява, че десетки пъти ще може да има този период на Великия пост и в тези десетки пъти, колкото и да са те, ще има прекрасната възможност да мисли за Бога всеки ден от своя живот. Дори и да позабравяме за Бога, времето на поста ние трябва да преживеем действително благодатно и да осъзнаем колко сме всъщност немощни и колко сме всъщност силни. И колко у „силните и здрави” икономически общества увяхва религиозното чувство, храмовете са празни, храмовете се продават, че е по-лесно, не бива да бъдат толкова много вече, не се налага  - и това е едно дълбоко променяне на човека, без да осъзнава, че той, „силният” човек, е решил като Адам да живее извън Бога и без Него.

Надяваме се, че покаянието и молитвата на събраните тук, в Божия дом и във всеки един дом Господен, ще помогнат на „силния” човек да осъзнае, че той не е толкова силен. Защото, ако го осъзнае, ще промени живота си и защото и св. Ефрем Сирин каза, че Бог се радва на всеки един пост, който е съпроводен с любов, надежда и вяра. Амин!