Бракът е тайнство на човешкия живот - 2

Лекция на о. Василий Шаган, 19 ноември 2014, Духовно-просветен център „Св. Архангел Михаил”, програма „Подкрепа на семейството”, свалена от запис

/продължение/

Няма как нещата в любовта да не се случат чрез тайнство. Думата „тайнство” не предполага нещо скрито, дори не предполага нещо неясно, а означава нещо, което се случва по тайнствен, свръхестествен, чуден за нас начин, непостижим поради нашата падналост. Бог е този, който оформя нещата по свой, божествен, за нас тайнствен начин.

Като говорех за Бога като Персона и за Персоната като нещо, абсолютно отворено, ще цитирам думи на Софроний Сахаров, един от подвижниците на 20 век, който разсъждава за съпружеството: „Персоналният брак не се повтаря.” Какво означава „персонален брак”?  Той много говори за Бог като Персона и че човек също е призван да стане Персона. Но в понятието „персона” той влага изключително дълбоко нещо. Казва, че Бог е персона, тъкмо защото Той е този, който съществува безрезервно и е отворен да даде живот и на другите, да приеме другите и това е Неговата природа. Човек, сътворен по Неговия образ, е призван също да стане подобен на Него. Но неговата природа не е персонална, той е персона само защото Бог го е сътворил по свой образ и Той му дава акта на това усъвършенстване към персонално достойнство. Персоналният брак - когато в брака влизат две персони, две личности, които вярват един в друг, които са отворени един за друг, които обичат един другиго и искат да пренесат своя съюз във вечността към Бога, а не към някаква абстрактна вечност /абстрактните вечности не съществуват/ - не се повтаря. Той е веднъж и завинаги. Това, което пренасяш във вечността и това, което скрепваш с любов, не може да бъде повтаряно, понеже любовта като понятие, трудно се повтаря. Или ако се повтаря, винаги остава дълбока рана, която е безрезервна. Той винаги е единствен. Неговият смисъл е да не остане в пределите на природата, но с усилията на двамата да стане храм за служба на всевишния Бог. Което означава, че бракът е възможен и се сключва не за да остане в рамките на тази природа, както ние често определяме своя съюз като един земен хайлайф, в който всичко ще бъде прекрасно и ще имаме лебедова вярност в панделки и цветя. Персоналният брак, който се определя от любовта е призван да не остане тук, а да се пренесе във вечността.

И целият брак, който започва още от тук, трябва да се превърне в храм за служение на Бог. Защо? Защото съюзът, свързан с тези три неща – вярност, откровение, любов, не може да предполага нещо друго, освен служение на Бога. Този съюз не е възможен, без присъствието на Бога. Този брак определя човешката природа като единство на два различни индивида в едно тяло. Софроний Сахаров не търпи думата „индивидуалност”, когато говори за „персона”. Аз бих казал, че понятието „брак” не търпи думата „егоизъм”, защото в своята индивидуалност ние много лесно можем да преминем в егоизъм, понеже индивидуалните качества винаги подклаждат чувството на егоизъм. Поради тях ние се големеем, поради тях се затваряме като си мислим, че сме самодостатъчни. Но когато човек започне да осъзнава своята недостатъчност, въпреки индивидуалността си, той започва да се чувства така, както Адам преди да бъде сътворена Ева – че не му е добре.

Какво трябва да се случи с човека, въпреки неговите индивидуални качества, за да се почувства недостатъчен и непълноценен? Аз мисля, че той трябва да почувства вопиющата нужда от споделеност така, както казва Иван Методиев, известният български поет: „  Душа, душа, тъй всеотдайна и тъй несподелена”. Човек трябва да почувства своята всеотдайност и несподеленост като недостатък и, разбира се, да почувства в себе си жажда за любов. Любов отново двупосочна, както казахме за откровението, да обичаш и да бъдеш обичан. Ние много често в своя егоизъм желаем само да бъдем обичани. После започваме да страдаме за това, че не умеем да обичаме така, както бихме искали да обичаме. И това е много по-страшно, отколкото да осъзнаваш, че не си обичан. Когато човек започва да осъзнава тези недостатъци в себе си, разбира, че не му е добре. Тогава започва да търси всички възможности за брак като пълнота, като цялостност, като завършек. И сред множеството неща ние започваме да различаваме онези от тях, чрез които се чувстваме истински.

Нека сега да изясним последната дума от заглавието, думата „живот”, защото когато говорим за брака като тайнство на човешкия живот, нормално е да изясним и тази дума. Често ние определяме „живота” като състояние или наше лично присъствие в този свят, или както казва Софроний, „ обвързани с природата”. Да, това наистина е „живот”. Но това не е целият живот. Това е една фаза от нашето битие. И не бихме казали, че това е най-добрата фаза и най-добрият отрязък от нашето битие. „Животът” не е времево понятие, не е понятие, което се определя с някакви качества, като „добър” или „лош”. „Животът” е философско понятие. Някой би казал, че неправилно говорим какво е „животът”, а би трябвало да попитаме кой е животът. Така Майка Тереза е отговорила на Клаус Кенет, ако си спомняте неговата беседа. За живота ние знаем от Христос, че това е Той – „Аз съм пътят, и истината, и животът”. И тук възниква още по-големият въпрос – какво означава, че Той е животът.  За съжаление, не всички вярват, че Христос е богочовек. Следователно, ние трудно можем да разберем, че Той е тази Персона, която вечно съществува. „Аз съм вечно съществуващият.” Но ако разберем, че Той е Този, Който вечно съществува, Този, Който Е, нито е сътворен отнякъде, подобно на нас, нито ще свърши някога, но Той е Този, който е без начало и без край. И когато по този начин размишляваме за Христос, тогава полека-лека започва да се прояснява за нас това какво означава, че Христос Е животът. Животът е:  да намериш своето единство с Този, Който няма нито начало, нито край.  Да намериш тази допирна точка, да навлезеш в този съюз, в който ще се почувстваш като в една бездна на милосърдие, бездна на любов, бездна на живот и на всичко, което бихме искали да се случи с нас.

Това, което е направил Христос, до голяма степен, изцяло, е свидетелствало, че той наистина е Този. Дори и най-малките неща. В неделя, например, чухте Евангелието за кръвоточивата жена, която само се докоснала до Неговите дрехи и получила изцеление, което не е могла от другаде да получи. А ние дръзваме на литургиите да се причастяваме с тялото и кръвта на Христос, много по-сериозен акт. Не да се докоснеш до дрехата, а да приемеш самия Христос в себе си. Какво ли трябва да се случи с нас в такъв момент, щом само докосването на дрехата изцерява от неизцерими рани? Какво ли очакваме да се случи, когато приемаме самия Христос? Знам, че този въпрос шокира много от нас в момента, защото рядко си го задаваме по този начин, когато пристъпваме към Причастието. Но мисля, че в такъв случай би трябвало да се случи нещо много повече. И това „много повече” е сигурно да вдишаш, така че ти да си доказателство и откритие на всички онези неща, за които жадуваш. Тоест, да се гмурнеш в цялата пълнота на живота, която той носи. И когато ние дръзваме да се причастяваме, това означава, че ние решително искаме да влезем в съюз с Него. Казвам ги тези неща, защото крачката да се причастим, е желание за практика със самия Христос. Което е общуване не само в духовен план, но и в най-интимен план, приемайки Неговото тяло и Неговата кръв. Така, както в брака общуват мъжът и жената. Това в брака не е срамно, защото е благословено от Бога и защото потвърждава нашата нагласа за брак – за цялост, за пълнота; желание да пренесем всичко това във вечността.

И тук възниква въпросът колко сме искрени ние в своите личностни отношения в брака, в това число и в половата любов и дали нашите отношения могат да се нарекат, по думите на Софроний, храм за служение на всевишния Бог. И ако искаме това наистина да е храм, какви да бъдат нашите отношения. Може ли в тях да има грубост, лъжа, затвореност, егоизъм, търсене на своето? Специално искам да обърна внимание на тези думи на св. апостол Павел, защото те потвърждават това, за което досега говорих. В неговия известен химн на любовта, има едно нещо: „Любовта не търси своето”. Което означава, че любовта предполага абсолютна всеотдайност. И сега си направете сметка колко често в нашите личностни отношения, дори в брачните, търсим своето и какво получаваме насреща. И какво би се случило, ако ние се научим да отдаваме себе си.

От казаното дотук, можем да предположим, че брачните отношения не означават само отношения между мъж и жена в един брачен съюз като двойка, а предполагат и отношения на всички човеци помежду си. Желанието на Христос е било да събере всички - „ тези, които ти си ми дал”, тоест, „тези, които повярваха в мен, откликнаха на моите думи и тръгнаха след мен”. Той искаше всички да бъдат едно. Само ако всички бяха тръгнали след Него, без никой да остане.. Светите апостоли в своето учение на 12-те – „Дидахия”, което не е влязло в свещения канон на Библията, пишат: „Ние всички бяхме пръснати като житни зърна, но събрани и замесени в един хляб”. Протойерей Александър Шмеман, като тълкува нашето участие в евхаристията, без да се основава на това послание, което споменах, говори още по-дълбоко за това  – „Ние не само бяхме събрани и замесени, но ние бяхме мляни като зърна”, което предполага да се подложиш, да бъдеш смлян и замесен в един хляб. Бракът предполага да бъдеш смлян, в добрия смисъл на тази дума. Не попилян, а смлян. За да можеш да се смесиш с другия. Което означава жертвеност. Любовта без жертва и всеотдайност не може. Което означава да отдадеш себе си и да приемеш другия.

Има една много интересна литургическа практика на някои известни съвременни богослови, които в чашата, която предлагаме ние за причастие, разбъркват всичко в едно, като каша, а там си има частици – Иисус Христос, отделно Богородица, отделно всички ангелски чинове, светиите... И ние причастяваме само с отделна частица, която е за Иисус Христос, когато вече е напоена с кръв. Докато, според някои богослови, всичко се смила в едно, като определение на това, че всичко вече е Църква, всичко вече е цяло. Това е спорна теза, не я казвам, за да я препоръчвам, просто тя е в потвърждение на нашата готовност или неготовност да бъдем смлени в едно цяло и замесени в един хляб. Аз знам колко е трудно това да се осмисли поради факта, че носим паднала природа и имаме покварен ум. Но от Бога е било замислено да е така, както Той - Отец, Син и Светият Дух са едно, така и ние, множество, милиарди – едно. Това може да стане само, ако вярваме в светата Троица. И само когато имаме образа на светата Троица пред себе си. И само, когато за нас Той е животът, който ние искаме да постигнем.  Ако ние знаем тези основни принципи за Бога и за нашия брак /съюз с Него помежду ни/, тогава всичко останало може да се нареди по друг начин. Св. Силуан Атонски, учителят на Софроний Сахаров, за когото споменах в началото, се придържал към метода: да съобщим на човека основните принципи и като ги усвои, той ще може сам да взема решение.

Това беше един плах опит за съобщаване отчасти на основните принципи на жизненоважни въпроси. Тук си говорихме за екзистенциални понятия: човек, живот, тайнство, за личността като персона, за любовта, за нашата вярност и за нашата любов. Това са основни неща, с които се срещаме всеки ден и нужда от които и като знания, и като чувства изпитваме всеки ден. Ако започнем да ги изучаваме, решенията за това как да постъпваме и да се държим един с друг и дали да сме решителни като влизаме в брак, или плахи, ще вземаме по друг начин. Важно  е тези решения винаги вземаме доброволно и самостоятелно. Обаче не може да се мисли, че решението е самостоятелно, осъзнато и доброволно, когато не са ни ясни основните принципи.

По отношение на брака, виждаме как много хора влизат в отношенията, ръководени от традицията, че така трябва, от общественото клише, че човек задължително трябва да бъде оженен/омъжен, воден от плътския нагон. Някъде нещата все още може да прикриват двамата, те да свикнат така и да избутат каруцата, но дали ще я избутат към вечността? И дали този брак ще е храм за служение на Бога? Ще попитате какво означава „храм за служение на Бога”, дали да превърнем къщата си в църква и там да служим? Не, това означава, че нашите отношения трябва да са такива, каквито Бог е промислил – откритост, вярност, любов един към друг и стремеж към вечността. Това е да служиш на Бога – да се върнеш в Бащината къща – онова състояние, в което е бил Адам преди грехопадението. А той къде е бил? В царството на нашия Бог, общувал е с Него и бил наследник на всичко Негово. Там е изпълнявал призванието да стане като Него. Но когато решил, че може да стане като Него без Него, тогава се е провалил. Да, не можем да станем като Бог без Него. Той е Изворът на Неговата божественост. Той е Изворът на живота.  Затова Христос казва: който пие от извора, от него ще потекат реки на жива вода. А един руски рокмен, тези мъже също са умни, казва: животът – това е да живееш при Извора, който е Христос.

/край/

Виж първата част на лекцията тук