Бракът е тайнство на човешкия живот - 1

Лекция на о. Василий Шаган, 19 ноември 2014, Духовно-просветен център „Св. Архангел Михаил”, програма „Подкрепа на семейството”, свалена от запис

Бракът е съюз, който се определя като пълнота, цялост-ност, завършек, нещо, което има съвършен характер. Той може да бъде съюз между човека и Бoга, между човека и Църквата, между мъжа и жената. И при монасите бракът е със същата цел – да се достигне до пълнота. Идеята за брака като пълнота извира от другата идея, тази за човека.

В училище имахме учебник, в който наред с човешката анатомия беше и Дарвиновата теория за появата на човека. В същото време, съществува и християнското учение за човека, християнската антропология. Православната църква изцяло изяснява това понятие. Достатъчно е да си припомним още първите стихове на Библията за сътворението на човека по Божи образ и Божие подобие. Тогава възниква въпросът: щом човек е сътворен по Божия образ и по Неговото подобие, какъв е образът на Бога? Щом искаме да изясним кои сме ние, трябва да изясним какъв е Бог. А Бог, накратко казано, е Троица, три лица в една същност, в една природа, които така са свързани помежду си, че определят единство, пълнота, съвършенство, абсолютно съвършенство. Същият Бог се определя като Персона, както казва Софроний Сахаров, като има предвид, че Персона е съвършено понятие, което е готово винаги да съществува.  Софроний Сахаров свидетелства за това, че Бог е Персона, защото веднъж е чул думите на нашия Господ, които Той открил на Мойсей: „Аз съм Бог, който Е” или „Аз съм вечно Съществуващият.” Човекът, който е сътворен по Божия образ и Божието подобие е сътворен по същия начин, както съществува и Бог – там три лица, събрани в един Бог, тук множество лица /не само три/ в една човешка природа. И целта на човека, който е сътворен по същия начин, e да пази това единство и тази пълнота. Следователно, човешката природа не търпи индивидуалност, не търпи егоизъм, не търпи нищо, което разделя човеците помежду им. Защото е замислено ние да бъдем едно цяло. Така, както Бог е един. Може би затова, със сигурност затова, последната молитва на Иисус Христос в Гетсиманската градина, преди Той да отиде на своите кръстни страдания, беше: „Отче, тези, които са ми дал, нека да бъдат едно така, както и ние с теб сме едно.” Значи, Христос е дошъл да събере всички, които са били пръснати по един или друг начин, откъснали се веднъж от Бога с желанието да станат като /понеже са призвани да станат като Него, но не са успели./ Първият Адам е скъсал връзката с Бога и Христос се явява като втори Адам отново да въз-съедини тази връзка и да събере човеците в тази цялостност, която Бог е промислил те да бъдат.

Бракът е съюз неразделен. Това, което Бог съчетава, човек не бива да разделя. Всички тези думи се чуват в тайнството Венчание. Човечеството, което е придобило от Христос възможност да се въз-съедини, в брака получава тъкмо тази възможност. От една страна, ние виждаме, че е много трудно сега да кажем, че цялото човечество може да е едно цяло – по принцип може, но ние сме свидетели какво става. Дори при нас в Църквата, където сме призвани да бъдем като братя и сестри, като един хляб, ние нямаме това единство. А какво остава в по-широк план. Няма го това единство, защото егоизмът владее повече, отколкото нашето единение помежду ни. Но в брака сме призвани в по-малък план, на една по-различна, не толкова глобална площадка да намерим това единство. И затова най-лесно тези неща се случват така, както е благословил Бог между мъж и жена.

Бракът между мъж и жена

В брак между хората влизат традиционно два различни пола – мъжки и женски. Така е благословено от Бога и то пак в първите стихове на Свещеното писание. Когато Бог е сътворил Адама, Той видял, че повече не му е добре на човека да е сам и решил да му сътвори помощник, нему подобен. И когато сътворява от реброто Ева, Адам я вижда и казва: „Ето това е плът от плътта ми и кост от костите ми и тя ще се нарече „жена” и ще се прилепи човек към жена си и ще бъдат двамата една плът”. От тези стихове е ясно, че на човек не му е добре да е сам, защото не се чувства пълноценен, няма пълнотата, която би могла да го изпълни и да го направи истински. Но само когато видял „другата част”, той решил да се присъедини към нея и да станат двамата една плът. В народната традиция казваме, че двете половини са се намерили и затова много често мъжът традиционно и по влечение на своята природа сред множеството жени намира една, която избира за своя. И жените сред множеството мъже по неслучаен начин, бих казал, намират един, когото избират за свой. Намерили се веднъж, двете половини трябва да намерят всички ресурси, за да могат да се съединят в брак като „пълнота и цялостност”. И започва сериозното търсене на лепилото, с което да се съединят. Ясно е, че традиционните лепила, които продават в магазините, не са средство за лепене на двете половини. Необходимо е друг вид лепило, защото се слепваме не само физически, но и в духовен план.

Лепилото за съединяване на двете половини в брака е направено от три основни неща: първо, нашата вяра един в друг; второ, нашето откровение един към  друг и трето, нашата любов. Вяра, откритост, любов.

Вярата е да повярваш в човека, който е срещу теб и когото си избрал от множеството. Да повярваш в него, виждайки как от всички индивидуални качества и заложби, дадени от самия Бог, може да стане нещо още по-добро. Вярата е да съдействаш и му дадеш всички неща, за да стане той още по-стойностен от този, който сега виждаш. И вярата, разбира се, означава, че ние заедно ще постигнем тази цялостност, стига да си я поставим за цел. Ако я няма тази вяра в самото начало, когато тръгнем към сближаване в брак, към усъвършенстване на своите личностни отношения, сами разбирате, че нищо не може да се случи.

Откровението един към друг – това е нашата откритост както да покажем себе си, така и да приемем другия. Двупосочна откритост. Забележете колко трудно се отваряме за другия и колко затворени вратички имаме в себе си. В днешно време е много популярно човек да не е напълно открит и  да има някакви тайници, в които да няма право никой да надникне. Да, човек е неизмерима глъбина и, както казва св. апостол Павел, никой не знае какво има в човека, освен човешкият дух, който витае в него. Но това не означава, че твоята половина няма право да направи решителен опит да те познае изцяло. Изобщо, думата „познах” моята съпруга/съпруг, е стара българска дума, с която хората са определяли именно опознаването един друг, макар че дори в Свещеното Писание думата „познах” означава сексуално, плътско сближаване. Следователно, вторият компонент на лепилото, нашата откритост, е много съществен компонент, без който не могат да се случат истинските неща. Защото както ти не си способен да откриеш себе си за другия и няма как да се опознаеш постоянно затворен, така и той не може да бъде приет от теб. Когато ти си затворен да покажеш себе си, до голяма степен си затворен и да приемеш другия. Липсата на тази откритост у нас е следствие на най-голямата човешка болест, следствие на нашия егоизъм. Егоизмът пречи да се случи това, което Бог е промислил за нас – единение между всички лица на човешката природа. За да стане още по-ясно това: Бог вижда човека в този план – като единство на всички в едно цяло. Той е промислил човечеството по този начин. Но не някакво милиардно множество, пръснато из цялата вселена, а човечеството като природа, като същност, в която има множество лица, така обединени чрез своето откровение един за друг, че са като едно цяло. Сами разбирате, че това предполага една много сериозна житейска мъдрост. Най-напред  да знаеш за това призвание, после да имаш способности да откриеш своите индивидуални качества, така че да се почувстваш неотделима част от тази цялост.  Тази цялостност е възможна само защото Бог на всекиго е дал абсолютно индивидуални качества и всеки един от нас е коренно различен от другия, независимо колко милиарда сме в тази вселена. Но личности сме само тогава, когато имаме третият компонент на лепилото – любовта.

Любовта е тази, която определя това битие като цялостност. В неделната проповед споменах един филм за тийнейджъри. Момче и момиче се влюбват, но бидейки фатално раково болни, осъзнават в тази любов, че всъщност нищо фатално няма. Че не тяхната болест казва последната дума. Любовта, която те за първи път в живота си усещат по този начин, им подсказва вечността като понятие и като възможност. Единият вярва в нея, а другият не вярва, но благодарение на влюбването, разбира, че любовта определя вечността.

/Следва продължение/