Благой Бойчев: Документалният театър е изключително важно социално явление

15.01.2018 г.
kafene.bg
Автор: Нина Иванова

Представяме ви талантливия Благой Бойчев – актьор и режисьор, с когото се срещнахме по повод участието на постановката му „Лоши деца” в официалната селекция на АКТ Фестивал за свободен театър 2017.

- Здравейте! Изключително ни е приятно да разговаряме с Вас, особено предвид интригуващия спектакъл, който предстои да видим – постановката „Лоши деца”, на която Вие сте режисьор. Като начало разкажете повече за себе си – Вие сте не само режисьор, но и актьор.

Здравейте и от мен! Първо, благодаря за поканата. Много се радвам, че има медии, които отразяват събитията от независимата сцена в София.

Но към въпроса – да, аз съм завършил и актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на проф. Пламен Марков и не преставам да практикувам и тази професия. Всъщност до режисурата се стигна след магистратура по философия, която завърших в Софийския Университет. И според мен, нещото, което обединява практическото начало на актьорската професия и теоретичното задълбочаване при философските науки, е именно режисурата. Отделно от това, ако е важно, аз съм роден в Шумен, израснах във Варна и вече от 13 години съм в София. Освен образованието, което вече споменах, тук се случи и друго важно събитие в живота ми – създаването на Театър Реплика. Може би ние сме една от първите независими трупи с некомерсиална насоченост и със сигурност една от първите трупи, които се занимават и с документален театър.

- Как дойде идеята за постановката?

Идеята за постановката дойде, след като прочетох пиесата. Изобщо не се поколебах коя да е актрисата. Веднага си представих Боряна Пенева, а пиесата като неин моноспектакъл. А самата драматургия ми допадна, защото третира силно наболял настоящ проблем – насилието в училище. След кратка справка разбрах, че в цяла София няма нито едно представление на тази тема.

А малко след това се случи и нещастният случай с починалото дете след удар в корема от свой съученик. Беше в медиите за малко и изчезна. Но това е работата на медиите. Сензация за три дни и никакво задълбочаване. Целта е да се поизплашат малко хората и айде към прерязаните ленти на новата магистрала. Затова прецених, че по тази тема трябва да се направи нещо в театъра. И пак тук искам да спомена Боряна Пенева, която, единствена според мен, беше способна да направи тази тема искрена и вълнуваща, по един уникален начин… и го направи.

- Спектакълът е по едноименната творба на румънския драматург Михаела Михайлов. Какво Ви грабна в нейния текст?

В нейния текст ме грабна непосредствеността. Репликите бяха като че записани от дочути разговори. Никаква намисленост, никаква превзетост. Звучеше като документален текст. И това позволи много съ-творчество. Текста го използваме в малка част – запазихме смисловата база на драматургията, но добавихме много неща – наши лични истории и на наши близки хора, интервюта на учители и деца и дори добавихме един публицистичен текст на журналистката Мария Касимова. Така представлението стана по-актуално и по-близко до българската действителност.

- Преводът е на Лора Ненковска. Участва ли тя в работата по подготовката на спектакъла?

Лора не участва пряко. Но искам да й благодаря, че подходи с разбиране към нашата неопитност и все пак ни помогна по друг начин. И всъщност продължава да ни помага, защото всеки път, когато имаме събитие, тя го анонсира през профила си и не го прави казуално, а от сърце.

- Представени са три гледни точки – на учителката, майката и детето. Лично според Вас кой има най-важна роля насилието сред децата да се предотврати? Какво липсва на съвременните деца, че насилието се превръща в метод на „общуване” за тях?

Какво трябва да се промени… труден въпрос, на който не съм сигурен дали мога да отговоря (или да отговоря правилно). Лесно е за всеки да се каже, че е виновен, или отговорен – било то учител, родител или дете. Но като се вгледаш в личната история на всеки, вече не си толкова сигурен. Това сме се опитали да пресъздадем в представлението. В него има обвинения към всеки. Но там са и личните истории на всеки. Отговора си го дава зрителят. Но най-трагичното е, че има ситуации, в които най-малко виновни са именно замесените в случая. А относно, какво им липсва на децата, отговорът ми едва ли е толкова оригинален – липсва им любов, внимание и добър личен пример.

Това последното е много важно. Защото почти всеки родител обича и обръща внимание на своето дете, но личният пример, който му дава, може да е потресаващ. Или ако учителят дава добър личен пример, той не може да даде достатъчно любов и внимание. А обществото, в което живеем, нека си го признаем, не дава на децата си нито любов, нито внимание, и най-малко – добър личен пример. От десетилетия наред най-лошият пример, който ни дава българското общество, е, че силата се счита за ценност сама по себе си. Погледнете управляващите ни, погледнете учебниците, погледнете историята ни от последните 70 години – всичко е налагане на сила. Силният има правото. Аз не съм учуден, че децата са агресивни. Те просто искат да оцеляват!

- Спектакълът се гради на реални истории, които екипът събира от столични училища. Разкажете как протече работата Ви, тежко ли беше за вас и екипът да се сблъскате с подобни истории?

От всички столични училища само в едно изобщо ни допуснаха да вземем интервюта и ни оказаха подкрепа. Това е 18 СУ „Уилям Гладстон”. Искаме изключително много да им благодарим. Но се оказахме малко разочаровани, защото търсехме проблемни истории, а в това училище не намерихме такива. Но по други канали успяхме да си набавим нужните материали и интервюта. Просто ме плаши мисълта на какво може да се натъкне човек във всички онези училища, където не ни допуснаха. Научихме за някои потресаващи случаи и никак не ни беше лесно. Изкушението да покажем всички тези „скандални”, случаи беше голямо. Та нали така се прави по телевизията – скандални репортажи.

Можехме да направим наистина скандално представление. Но все пак решихме да не показваме патологии. Защото ми се стори по-важно и по-интересно, да разкажем за всички онези случаи, когато учителите, родителите и децата са буквално принудени да действат агресивно. Принудени са от самата образователна система. Ето това ми се стори по-важното и по-актуалното. И след всичко, което научихме по време на репетициите, смело заявявам, че повечето случаи на агресия в училище са плод на недъзите на образователната система, която поставя хората в ситуация, в която те нямат друг избор, освен агресията.

- Това, което казвате, е много интересно. А може ли тогава зрителят да бъде просто наблюдаващ в тази ситуация, или е неизбежно да се въвлече на друго ниво в темата?

Стараем се зрителите да не са само зрители. Искаме да ги поканим да бъдат свидетели и участници в тази ситуация. Дълбоко вярвам в социалната функция на театъра. И дори не всеки зрител да участва в интеракцията, която се случва по време на представлението, то поне да си тръгне развълнуван и докоснат от личните истории, да си тръгне по-добър. Това също би осмислило нашата работа.

Тук е силата на актрисата Боряна – тя успява така истински да пресъздаде образите, че понякога зрителите се чудят тя играе ли, шегува ли се с тях, това репетиция ли е… Остават в лек шок и така отварят сърцето си за историята. После няма как да я забравят, веднага щом излязат от залата. Не е същото като да изгасиш телевизора и всички тези чужди истории и проблеми просто вече да не съществуват.

- Какво е бъдещето на документалния театър в България? Работи ли се в посока той да набира повече популярност и случват ли се интересни проекти?

Документалният театър е изключително важно социално явление. Той ни напомня, че болката на дори един човек, би трябвало да е трагедия за всички. Ако болката на единия не е трагедия за всичките, то тогава не можем да говорим за общество. Това е голямата социална функция на документалния театър. София може да се гордее, че приютява толкова много документални представления. Този театър се развива все повече и повече. И засега той търси своите публики. Но все още не може да се самоиздържа от тях и се нуждае от институционална подкрепа. Мечтая за момента, в който документалният театър ще може сам да се издържа от своите зрители. А дотогава се надявам управниците да разберат огромната социална значимост на този театър и да го подкрепят.

- Работите ли по друг проект, какво да очакваме от Вас в бъдеще?

Съвсем скоро излезе премиера на представлението „Задочни репортажи  (Одисеята)” в Казанлъшкия театър. Представлението е по „Задочни репортажи” на Георги Марков. Всъщност това е първото и единствено представление по този текст в България. И съм безкрайно учуден, че толкова години никой не е „посегнал” на тях. Те са не само блестяща литература, но и безспорен документален отпечатък от времето на социалистическа България. 

 Отделно от това – търся театър, който да приюти проект по драматизация на романа „Калуня каля“.

- Благодарим Ви и Ви желаем успех!

Източник: kafene.bg

Още от Култура

Византийска църковна музика с архимандрит Никодимос Каварнос

12.06.2018 г. | Архангел.бг | Култура

На 17 юни (неделя) от 18.00 ч. в храм „Св. Атанасий” ще се състои концерт на известния гръцки духовник и църковен певец архимандрит Никодимос Каварнос. Програмата включва византийска църковна музика...

Разказвачът в мен – второ издание на фестивала „Варна Лит” (30 май - 2 юни)

24.05.2018 г. | Архангел.бг | Култура

Програмата тази година отново има за цел да провокира интереса на младите хора към четенето и литературата. Срещите са в училища, библиотеки, галерии, музеи, книжарници и различни открити пространства....

Манастирът Полихрон

11.05.2018 г. | Радко Радков | Култура

И от тясната килия, пътят, който в рая води, ще премине през земите на славянските народи и ще пръсне твойта шепа букви като семена... Ала подвигът започва от велика тишина - от лика изпит на поста, от труда, от манастира, който сред асми и вятър зазвучава като лира в силните ръце на ангел...

Какво се случва в центъра