Азбучна истина

Изложбата на Духовно-просветния център „Св. Архангел Михаил” „ Азбучна истина“ е четвъртата поредна изложба, посветена на славянската писменост.

Някога първото българско училище във Варна, което се е намирало в сградата на днешния Духовно-просветен център, се е казвало „Св. св. Кирил и Методий“. Нашите предци са знаели кои са тези светии и защо трябва да кръстят на тях своето училище.

Днес ние се опитваме чрез тези изложби за българската писменост да преподадем още един урок за св. св. Кирил и Методий. Тяхното дело, за съжаление, е все по-малко познато и разбираемо. Винаги, когато се опитваме да говорим за него, има опасност от плъзгане по повърхността на този фундаментален за нас /като българи/ въпрос. Рискът да повтаряме общите приказки, които се въртят в устите на хората от комунизма насам, е много голям. Когато искаме да говорим или да пишем за този важен и основен момент в нашата и в европейската история, трябва добре да помислим какво не ни достига, за да успеем наистина да навлезем в същността на старобългарската писменост.

Без да опростяваме или синтезираме това огромно дело, в изложбата „Азбучна истина“ се опитваме да посочим какво трябва да бъде нашето разбиране за онова, което са направили светите братя, техните ученици и св. цар Борис за своите съвременници и какво значение има това за нас днес.

Първо трябва да познаваме православната вяра. Светите братя са били духовници, апостоли и мисионери на откровението, което донесъл на хората Господ Иисус Христос, Синът и Словото Божие. И азбуката, и преводът, и книжовността, и обучението на учениците са имали само една-единствена цел: вярата в Христос да достигне до сърцето на всеки човек и да послужи за неговото спасение. Няма друга по-висша цел. Само тази цел може да накара един монах да остави своя манастир, един елитен учен да напусне столицата на най-напредналата империя - и да отидат на другия край на света, където да оставят костите си. От друга страна, те много добре са разбирали мащаба на своята апостолска мисия. Пред тях е стояла задачата да катехизират хиляди и милиони хора чрез писаното слово и чрез проповедта на християнството на разбираем език. Това било служение, за което били подготвяни от Бога през целия си живот дотогава.

За това служение били призвани свише като апостол Павел. Само в контекста на Деянията на св. апостоли и на мисионерските пътешествия на апостол Павел може да се разбере Моравската мисия. Тя завършва за Кирил със смъртта му в Рим, а за Методий - във Великоморавия 16 години по-късно. Това не е някаква задача, подобна на дипломатическите мисии при хазарите и сарацините, а пример за пълно отдаване на целия живот по примера на св. апостоли.

Светците Кирил и Методий са знаели, че християнството е универсална религия, насочена към спасението на всеки човек, и че само то е свързано с писмеността не като административен или исторически паметник, а като носител на откритата от Бога истина и на нейното правилно тълкувание. Християнството е религия на книгата. Новият завет, Старият завет - за славянските апостоли това е свещената история на човечеството, която е стигнала до тях благодарение на проповед и книги. Устното и писменото благовестие са служението на апостолите Христови. Християнството не може да се разпространява и следва без неизменно да се пази, тълкува и проповядва правилно Божието откровение. Тази традиция по-късно се нарича Православие, т.е. правилното разбиране и предаване на откровението на Бога. Както казва един известен професор, християнството е религия, която се практикува с книга - Евангелие и с молитва и песнопения, което също е книга, за разлика от езичеството, което се занимава с колене на животни и гадаене по вътрешностите им.

Трябва да познаваме църковната и политическата история на епохата, и главно на Византия, откъдето произхождат светите братя. Те участват в последния етап от борбата срущу иконоборството и установяването на иконопочитанието. Иконоборството е огромно политическо и духовно сътресение в живота на Христовата църква и на Римската империя. Преодоляването му е победа на християнската истина за Божия образ, вложен в човека, за истината на Боговъплъщението и тяхната стойност за света и културата, която неизменно се ражда от християнската вяра.

Такъв плод от тържеството на Православието, както се нарича победата на иконопочитанието над иконоборството, е мощното християнско послание на Византия към славяните. През 9 век, по времето на патриаршеството на св. Фотий Цариградски – учителя на св. Кирил Философ, започва покръстването на Великоморавия, България, на поляците, сърбите и руските племена. Създава се нова християнска писменост на славянски език, което формира славянската православна цивилизация. Това е най-голямото разрастване на Христовата църква, което не е следствие на завладяване, насилие или асимилация. Византия е държава на християните и не е търсела налагането на гръцкия език. Тя е искала да разпространява християнството. Ние, българите, чрез писмеността на св. св. Кирил и Методий се присъединяваме към разработена и детайлизирана срещу ересите християнска доктрина и чрез това към вселенската църква.

Необходимо е да познаваме и изучаваме оригиналните букви, азбуки и класическите текстове на нашата българска култура. Днес малцина знаят имената на буквите и могат да четат на старобългарски, а без да прочетем оригиналното послание на светите братя, трудно можем да познаем какво са искали да ни кажат те. Ако знаеха за какво и как ще бъде използвана тяхната азбука от съвремените хора, те със сигурност щяха да напишат специално завещение за авторските права над създадените от тях сакрална азбука и книжовен език. Те биха искали да ги предпазят от профанизацията, която търпят днес. Нито в училище, нито другаде някой се учи да чете изворите на славянската писменост, т. е. текстовете от 9 и 10 век, в които българският език придобива за пръв път книжовна, богословска, философска и езикова разработка, и то от светии. Изключително трудно е в превод на съвременен език, да вникнем в красотата, дълбочината и смисъла на Кирило-Методиевото дело и на собствения ни език. Точно обратното, излиза, че може да почитаме св. св. Кирил и Методий, като гледаме телевизия, четем вестници и слушаме чалга или бг рап.

Но кой е класическият текст на славянската или българската писменост? Задайте си този въпрос и ще се учудите колко трудно определяме текста, в чиято основа е езиковата норма на българския език. Ако познавахме делото на св. св. Кирил и Методий, отговорът щеше да е много лесен - Библията. Преводът на Библията е основата и изворът на нашия книжовен език оттогава до днес. Но колцина са се докоснали до този класически старобългарски текст и до начина, по който св. Кирил и св. Методий са преобразили народния език в книжовен, богословски и философски език, способен да пренесе най-високите знания на хората от гръцки и латински на български? И в какво се състои нашата човешка общност, ако не сме чели тези текстове с този език и с това знание? Следващата група класически текстове са житията и църковните служби на св. Седмочисленици, оригиналните им творби и творенията на техните ученици. Следват преводите на основни богословски и богослужебни текстове на св. Василий Велики, св. Атанасий Велики, св. Ефрем Сирин и много други. Кой ги е чел в превод на старобългарски? Кой познава способността на нашия език да предаде тънкостите на богословието, на мисълта и езика на големите светии и ерудити на христинството? Тук нашият език не може да се разбере истински и без познаването на гръцкия език. Само в сравнение може да се види как св. св. Кирил и Методий са превеждали и са превърнали нашия език в огледало на хилядолетния гръцки книжовен език. Не е най-трудното, да се открият звуците  и да се напише азбука, най-трудното е да владееш до съвършенство двата езика, които се опитваш да свържеш чрез превода. Това не може да се разбере, като четем само българските текстове. Трябва да застанем в позицията на светите брятя, да се издигнем богословски и филологически толкова високо, че да можем да съзерцаваме едновременно двата езика и да ги свързваме, а не да ги разделяме. Преводът на светите братя е бил мост, по който в нас се е преляла най-високата култура на човечеството в момента на нейния апогей.

Трябва да познаваме не само фактите в нашата история, но и техния смисъл. Не само какво, но и защо. Защо цар Борис се покръства и приема християнство, отказвайки се от статута си на върховен жрец на българската народна езическа религия? Защо предприема покръстване на целия народ? Защо не се страхува да въведе една чужда религия? Защо не се поколебава да накаже със смърт 52-ма боляри и техните първородни синове? Защо цар Борис приема учениците на светите братя и ги подкрепя с цялата сила на държавата да превеждат, да преписват и да обучават хиляди ученици? Защо се бори и извоюва сомостоятелността на българската църква? Защо се оттегля в манастир и прекарва в него много години? Защо сваля от престола Расате за склонността му към езичество? Защо поставя на престола Симеон? Защо променя богослужебния език в България? Защо поставя св. Климент за пръв епископ на българския език? Защо св. цар Борис прави всички тези избори и влага всички тези ресурси? За да обедини славяни и прабългари? За да получи международно признание? За да се кичи със слава, че е просветен владетел? Това са клишираните отговори на нашата атеистична наука.

Нашата азбучна истина е друга.