Антропология на тоталитаризма

19.01.2016 г.
сн. Портал Култура
Автор: Калин Янакиев

/Първа и Втора част/

Ще трябва да се съгласим, че тоталитарните общества винаги оставят впечатлението за обхванатост от някаква трескава, почти истерична приповдигнатост – от врящ и кипящ ентусиазъм, съчетан в същото време по причудлив (за да не кажа направо гротесков) начин с тежка и суха, казионна безжизненост. При цялата си ръкомахаща и жестикулираща хиперактивност тоталитаризмите винаги са удивително лишени от лица. В тях действат някакви анонимни, мъгляви и сиви “маси”.

Мисля, че на първо място това се дължи на неможещата да се отрече и осъществявана задължително от всеки тоталитаризъм всеобхващаща и – това бих искал да подчертая особено – перманентна мобилизираност на овладяното от тоталитарния проект общество. При това тоталитаризмът не само успява да осъществи такава мобилизираност (каквато при изключителни случаи би могла да реализира и една нетоталитарна държава), но той и определя тази мобилизираност като естествено и нормативно състояние на обществото в неговото всекидневие. За тоталитаризма всеобщата мобилизираност – на всички и всичко – е, да се изразим така, атрибутивна, а не оказионална черта на човешкото общество. И именно с това той го довежда до една несравнима с други исторически феномени дълбока, битийна девиация.

Защото най-съществената особеност на човешката ситуация в състоянието й на мобилизираност (и тук не бива да се оставим да бъдем подведени от чисто юридическата рамка на тоталитарната държава, в която експлицитна санкция за "мобилизация" няма) е тази, че на човека му е отнето правото на живот. С казаното току-що аз искам да кажа не просто че животът на човека в тоталитарната държава във всеки момент може да му бъде отнет физически, но че неговият живот, който в нормални (нетоталитарни) условия е най-основното и най-същностното му право, му е отнет именно като право и се превръща при тоталитаризма в ресурс – в изначално и пожизнено притежаван от държавната власт ресурс, с който тя осъществява свои и съвсем независещи от човека цели.

И ако при мобилизирания (винаги временно и поради изключителни обстоятелства) – например за военната защита на националната общност човек – подобно отнемане на живота му като право – е в определен смисъл (трагически) оправдано (общността просто не би могла да се защити, ако човекът продължава да има живота си като безусловно своедостояние и може да откаже да го предостави като ресурс на воюващата държава), то при мобилизирания в тоталитарната държава човек превръщането на живота му от върховно негово право в ресурс (при това безсрочно и в еднаква степен за всички – и за мъже, и за жени, и за деца) се предопределя от едно предварително и фундаментално преобръщане на цялата социална онтология, според което войната от извън-редно се превръща в естествено състояние на общежитието.

Ако оставим сега настрана философското "обосноваване" на това базисно преобръщане (за двата главни вида тоталитаризъм на ХХ век то е различно) и се съсредоточим само върху същностните черти на самото живеене в състояние на тоталитарна мобилизация, ние ще трябва да кажем, че, разбира се, изгубването на живота като право при тоталитарно мобилизирания човек не се отнася само до голия факт на този живот. То се отнася практически до всичките му същностни отправления (до неговата жизнена активност, до осъществяването на живота му изобщо).

Така например, базисната активност на човешкия живот – трудът, с който при нормални режими живеещият осигурява самия себе си, гради благосъстоянието си, достойнството си  – в състояние на тоталитарна мобилизираност също престава да бъде право и става ресурс на държавата (на властта) за осъществяването на имащата безусловно право над индивидуалността му "кауза". Ето защо, макар наглед една и съща, при тоталитаризма "работата" от само-изява или средство за само-обезпечаване се превръща в "служба"  – тя е служебен "дълг" на човека. Обикновеният шофьор на камион при тоталитаризма е мобилизиран шофьор, администраторът е мобилизиран администратор. Но такива са и учителят, журналистът, дори и писателят  – всички те са мобилизирани в своите дейности  – т.е. дейността им е "издължаване" към цели, зададени й отвън, от държавата. И ако това положение е не всякога непосредствено очевидно, понеже хората все пак имат право да сменят своята професия: шофьорът да престане да бъде шофьор, а администраторът  – администратор и да изберат някоя друга, това не бива особено да ни заблуждава, защото всъщност всяка професия при тоталитаризма е изпълняване на външно вменен дълг. Дейността, "работата" като такава е вид мобилизация и тоталитарната държава не просто има правото да разполага с нея, но и да я изисква за себе си. А поради това да наказва, ако човек под една или друга форма не я извършва. Нека припомним, че ако при комунистическия тоталитаризъм официално не съществуваше безработица, то, от друга страна, неупражняването на "обществено полезен труд" бе равносилно на престъпление. Да бъдеш "нетрудов елемент" бе криминализирано състояние, а това означава, че човекът при тоталитаризма не можеше да не се труди не защото в противен случай не би могъл да разполага със средства да поддържа живота си в обществото, а защото с това би лишавал държавата от част от нейния ресурс и следователно би вършил "саботаж" спрямо нея. Не неосъществяване на себе си, а дезертьорство от "трудовия фронт" на режима, мобилизирал го на него, би вършил той. А това е нещо съвсем различно.

Но далеч не само трудът е мобилизиран при тоталитаризма и човекът по същество го няма като "право", а само като своя задълженост. В края на краищата трудът и поначало най-често е задължение на човека (към самия себе си, към неговото семейство, за да го осигури с нужното му). Буквално обаче на всяка жизнена позиция в тоталитарното общество човекът се намира мобилизиран. Така по същество той не се ражда на своето семейство. Той се ражда действително в него, но не и на него, поради което му е съществено ограничено дори правото да бъде "син", да бъде "дъщеря". Детето също е мобилизирано и право върху него поначало има тоталитарната държава. Нали комунистическият режим разполагаше децата в "дружините" и "звената" на "пионерската" и "комсомолската" си организация, в които родителите им не можеха да решат да не ги дадат. Точно по същия начин, казвам, по който нито самото навършило осемнайсет години момче, нито неговите родители могат да решат да го задържат настрана от наборната армия, защото на осемнадесет години момчето губи живота и активността си като право (доколкото държавата предварително е узаконила правото си да го "изземва" за две години като свой "ресурс"), така и тоталитарната държава си е присвоила това право спрямо всички раждани в семействата деца още от самото им появяване на този свят. Последните следователно, заявява тази държава, въобще не са получили живота си  – от самото му начало  – като свое "право". Още от детството му той е мобилизиран и държавата получава всички деца като членове на своите "пионерски", "комсомолски" и т.н. "армии" така, както пък изхранващите и обличащи ги техни родители принадлежат към различните професионални "подразделения" на армията на "трудещите се", хвърлена на "трудовия фронт". Базисно положение на тоталитарното мислене следователно е, че целокупният живот на хората  – от самата му поява до самия му край  – представлява ресурс, мобилизиран за осъществяването на "историческата необходимост". Хората се раждат в "набори" и живеят като "набори".

Тъкмо това обаче, че всички жизнени активности, позиции и възрасти в тоталитарната държава са мобилизирани, довежда до първото много дълбоко, основно нарушаване на естествения порядък на живота.

Защото, ако още децата престават да бъдат "синове" и "дъщери", "семейни членове" по дефиниция и се превръщат, както казахме, в раждани и отглеждани в семейството ресурсни "единици" на държавата, то с прословутото "предоставяне на правото на труд на жените" (всъщност икономическото и административното принуждаване на жените да работят извън дома си), както съпругът, така и съпругата вече значително се отчуждават един от друг, престават да бъдат съставляващи домакинство. Доколкото трудът и на двамата е не тяхно право – решен от тях самите и извършван преди всичко за тях самите, а принципна мобилизираност на тяхната активност в определени "трудови колективи", то от цялостно и органично принадлежащи си един на друг, те деградират по-скоро до партниращи си хора от двата пола, споделящи определени функции, които държавата не може напълно да изземе (на първо място, родовата). Симптоматично е, че според комунистическата "политическа коректност" мъжът имаше не "жена", а своя "другарка", както жената  – не свой "мъж", а "другар". Връх в това релативизиране на брачния съюз, поради всеобхватната и цялостна мобилизираност на хората и техните естествени отправления, е достигнат при нацисткия тоталитаризъм, където дори репродуктивната способност на мъжете и жените е "мобилизирана" от държавата и представлява дълг към нея, неизпълнението на който е равнозначно на биологическо дезертьорство, санкционирано политически.

Но по-нататък, и органичните съвкупности от семейства: съседските съжителства, кооперациите, кварталните, градските агломерации и т.н., са мобилизирани звена. Те по правило се организираха и реорганизираха у нас от т.нар. ОФ организация и например, само като нейни членове хората имаха възможност да обитават дялове от урбанистичното пространство. По норми, разписани от тази организация, хората имаха определено количество жилищна площ (която само би могла да съвпада с някогашната им "собственост") и която пак по нейно разпореждане можеха да бъдат задължени да споделят с други, чужди хора (т.нар. "квартиранти", настанявани по административен път). Самите уж "собствени" жилища, т.е. тук са ресурс на тоталитарната държава (подобно на мобилизираните по време на война автомобили, машини и други мощности) и по същество не са "домове", а налична "жилищна площ", с която тази държава обзавежда трудовата си "армия", съобразно своите урбанистични и икономически съображения: диктува ритъма и обема на разрастването на градовете, насочва миграционните потоци и т.н.

Най-съществената девиация при тази тотална, всеобхватна и перманентна мобилизираност на хората в тоталитарното общество е базисното преобръщане на естествените места на частния и обществения живот. От "първа реалност", която се съ-общава (образува общ-ество), частният живот се превръща в своеобразен неизбежим резидиум – почти прискърбен дефект на обществения.

И действително, ако си мобилизиран, ако животът ти по определение е не право, а средство (ресурс) на осъществяващата своите "проекти" държава, то всяко негово обратно при-свояване (приват-изиране) и опит за разполагане с него стават равносилни на присвояване на чужда собственост. Във времето, в което всички и всичко са мобилизирани в историческата война за "каузата", частният живот във всичките му форми, с изключение на абсолютно нередуцируемите, е по същество "отживелица", форма на не-само-отдаденост, непредоставеност, а тягата – всяка, дори инстинктивната тяга към запазването му, е вид дезертьорство на мобилизираните.

Ето защо частният живот, дори когато с нищо активно не се проявява, дори когато само резистира в себе си, е при тоталитаризма нещо под подозрение. В него a priori се съзира престъпният състав дезертиралост (от "строя", от съответния възрастов, професионален и т.н. "фронт"), избягалост от задължението да си "подръчен", да си "налице" за "мероприятията" на режима. Именно оттук произтича тези така характеристични за всеки тоталитаризъм свръхчувствителност и враждебност към т. нар. "еснафство" и "битовизъм". Стане ли частното житие (дори като стил на обличане и прекарване на времето, като култура) малко по-подчертано, по-"цветно", на него вече се гледа като на политически враждебно поведение, като неслучайна, злонамерена противопоставеност на нормалната "включеност" в "колективите".

Тук, пак повтарям, съвсем не е нужно да се проявява каквато и да било същинска активност на частното (частна инициатива). Дори недостатъчната "ентусиазираност" в публичните "мероприятия", дори характерологично мотивираната затвореност, алиенираност: от живота на блока, на квартала, на "трудовия колектив", се привиждат вече като активност – като активност срещу обществената задълженост, т.е. като дезертиране. Естествената затвореност на едно по-чувствително дете (особено ако е от бивше "дребнобуржоазно семейство"), не-активността му в "пионерската" и "комсомолската" организация, в "живота на дружината", тежнението му към самотни игри и занимания, вместо например към масов спорт, буквално по епидермален начин се надушват от "активистите" като опасен симптом – ако не на съзнателно противопоставяне на нормативната мобилизираност, то поне на социална непълноценност и наследствена политическа "изроденост". Тягата пък на определени по-културни семейства към облагородяване на интериора на техния дом: купуването на красиви вещи, пазене на антики и т.н., се вижда като демонстративно "ограждане" от обществото, от "другарството" със съседите, съкварталците и колегите. Нека припомним, че "потребителството" ("еснафството") се смяташе за девиация по времето на тоталитаризма и на него се гледаше като на политически неблагонадеждна черта не поради друго, а поради противоположността му на политически "правилната" само-отдаденост, само-даденост да бъдеш "потребяван" от "колективите".

Но дори напълно естественият инстинкт на семейните двойки за непубличност, нетранспарантност на случващото се в съвместния им живот – на конфликтите и проблемите им от интимно естество; инстинктивната им, повтарям, неприязън към перманентната "супервизия" на кварталните милиционерски и партийни активисти над състоянието им, се приемат за подозрително укривателство и враждебност към всеобщото "другарство".

Още веднъж и казано пределно общо: частното във всичките му форми и прояви е при тоталитаризма място на потенциално дезертьорство и поради това то е нежеланият (и постоянно "изправян") дефект на "новия живот". Частното е при тоталитаризма територия на потенциалната противо-общественост изобщо. Откъдето "противообществени" стават неподозирани за нормалния социум неща. Подчертаният естетизъм или авангардизъм на обличането, да кажем, биха могли да се покажат като предизвикателно "обособяване" от масата. Дори човекът, който е с определен депресивен хабитус, би могъл да бъде оценен като нежелаещ да се "надмогне" егоцентрик, който следва да бъде не подпомогнат, а "разбит". Напротив, като "морално разложен", защото вместо да хвърля силите си в "обществено полезна" дейност, услажда себе си, може да бъде определен твърде "светски" държащият се човек и т.н.

В предел самата личност, която според понятията на класическия разум се гледа като "ентелехия" на индивидуалната човешка природа, като неин най-висш цвят и осъществяване, в режима на тоталитарната нормативна мобилизираност се превръща в точно обратното: в онтологически дефект на индивида. В своето битие личността е вече коренът на неподчинимостта, битийното място на онтологичната дезертиралост от изискваното състояние на несамопринадлежене. Личността е девиация у мобилизирания и колкото по-подчертана – толкова по-дълбока.

Именно поради тази своя базисна неприязън към личностността, тоталитаризмът почти задължително изработва и свой цялостен и много типичен физиогномично-пластичен идеал, радикално различаващ се от известните ни от историята. Така, според него, дори всяка физиогномична и соматична свое-образност (която по определение е личностна) е същевременно политико-естетически саботираща. Такава, разбира се, е всяка духовна аскетичност на лицето и излъчването, но е забележително, че и чувствената своеобразност – еротичността му, е такава именно защото също е подчертано личностна и винаги е проява на агресивно-частното.

Бихме могли да кажем, че най-точно естетически "благонадеждният" тоталитарен силует е въплътен във фигурата на участника в любимата на комунизма и нацизма форма на "спартакиадата" – в здравото и младо, но подчертано не-индивидуализирано и не-еротично, бегло облечено, но потопено в спортна "масовка" тяло.

 

Антропология на тоталитаризма (2)

 

Но преобърнатостта на местата на частното и публичното в живота, подредеността на всички в различен възрастов, професионален, териториален и т. нар. вид “строй”, за което писах миналия път, не може да се постигне по друг начин освен чрез едно систематично насаждане на всеобхватен, напрегнат и дори истеричав етос на жертвен героизъм, който е според мен и втората най-характерна черта на всеки тоталитаризъм.

Героическата жертвеност, жертвената героичност трябва да се “вгравира” в съзнанието на хората - колкото и парадоксално да изглежда - като безусловно естествения, всекидневен модус на живота. Героичното жертване – това е, което следва да се прави с живота. Всичко друго, което не е борба и жертва, е просто неосъществяване на живота – неосъществен, жалък живот. И тази визия за „героичното самоизгаряне“ се разпростира в тоталитарния “голям разказ” върху цялото историческо време, систематизира се до цялостна интерпретативна картина за историята във всичките й три дименсии.

Така миналото, на което живеещите в тоталитарното настояще се падат наследници, се представя като една непрестанна и обхващала винаги всичко и всички “класова” (или “расова”) война, разделяща цялото човечество на изконни враждебни “лагери”. Нито една, буквално нито една група или персона никога не е била позиционирана иначе, освен от едната или от другата страна на историческата “барикада” и значи не може да бъде оценявана като непринадлежаща било към определени “борци”, било към определени “врагове”.

В миналото, например, няма просто “интелигенция”: всяка интелигенция е или “прогресивна”, или “реакционна”. Няма просто “селяни” – има “близки до работническата класа” и “враждебни” ней селяни – “кулаци”. И най-важното: цялата дейност на хората, каквато и да е била тя, се представя като размяна на удари, като перманентна “битка”, в която построяването на градове, разораването на земи и дори написването на симфонии и поеми е или акт на “победа”, или акт на “поражение” за една от двете воюващи страни.

Нека си спомним, че децата на комунизма у нас имаха една изначално давана им и неоспорима, всеизчерпваща представа за онова, което е ставало в историята ни до 1944 г.: въстания и техните жестоки потушавания, съзнателни и злостни удари върху прогресивните класи и милитаристична съпротива срещу тях, осъществявала се освен с куршуми, също и с перо или четка. И пак казвам: във връзка с тази всеизчерпваща “борба”, цялото минало се разчиташе като разделено от “барикада”, така че никой не би могъл да не е стоял от едната или от другата й страна. Ако не всички от едната й страна са били “партизани” и “ятаци”, то най-малкото не може да не са били развълнувани “съчувственици”, “съратници”, както пък всички от другата страна, дори да не са били откровени “гадове”, са били все пак различни по род “слуги на фашистите”, “заден отряд на жандармеристите зверове”, включващ в себе си дори мракобесния поп, користолюбивия народен видиотител – кръчмаря, и садистично назадничавия проклет учител по латински или математика (изглежда това са били учебните предмети, които най-много са затруднявали „борците“ като млади, защото в „пролетарската“ литература точно учителите по тях неизменно са с „фашистки“ възгледи).

Мой колега споделя, че като малък – дълбоко зомбиран от подобна представа за разделеността на всички в миналото на два стълкновяващи се “лагера” – бил същински потресен, когато научил, че в неговия собствен род, макар, слава Богу, да не е имало никакви “фашисти”, не се намерил обаче и нито един поне “помагач” на прогресивните сили. На въпроса какъв тогава е бил все пак дядо му, той получил отговор – “чиновник”, а на този - gкакво точно е правил преди 1944 г. – че е “работил”, изучил е баща му и е построил къща. В спомена на моя колега този жизнен образ на потеклото му истински го потресъл. Намерил го буквално като някаква тежка фалшификация – нещо, което, ако въобще може да бъде повярвано, във всеки случай е ужасно комплексиращо. Изпълнил го с горчивия гняв, че изглежда няма историческо потекло, че е плод на люде, проживели в слепота живота си встрани от всички останали, встрани от действителния живот. Защото преди тоталитарното “днес”, в тоталитарно конструираното “вчера” не може да има просто чиновници, търговци, учители, домакини. Светът на миналото е населен с хора, които, каквото и да са правили, трябва да са го правили или като участници в общността на “борците”, или като участници в общността на “гадовете”.

Но именно това втълпяване на едно съзнание за пълна и постоянна, идеща още от изначалието безспорна естественост; колкото и парадоксално е да се каже – първичност на героично-жертвения модус на живеене; на осмислеността именно и единствено на саможертвата, позволява те да се внедряват като саморазбиращо се основание на всеобхващащата мобилизация на хората и днес. Което пък води до естествената денонсираност на частното и органичното, до убедеността, че в това няма нищо чудовищно и несправедливо. Напротив, невъзможно би било да не е така.

Да, след като миналото не е нищо по-малко от една непомерна битка на живот и смърт, то значи настоящето пък е един невероятен “кайрос”, в който животът най-сетне е “спечелил” и сега е неповторимият шанс на “каузата” да се утвърди – да унищожи завинаги и окончателно “злото”. Ето защо тоталитарното “днес” е в още по-голяма степен време за героизъм – време, изискващо саможертване и именно саможертване – не можещо да си позволи обикновен “еснафски” живот.

Жертвата е безусловно оправдана и неизбежна. И всичко, всичко трябва да се жертва: като се започне от по-рано може би естественото, но днес престъпно разполагане със собствения живот и неговите екзистенциални съдържания – любов, приятелства, семейство – които всичките винаги трябва да се пожертват пред тръбата, която постоянно ни зове „на бой”, мине се през жертването на старото “частно” пространство и време, които трябва да се отдадат на “партията-авангард”, за да разположи тя в тях по свое усмотрение квартиранта в дома ти, да прекъсне семестъра ти в университета, за да те “извика” на големите национални строежи, и се завърши с пожертването на най-базисни черти на общественото като конфиденциалност и доверие, които пречат на тоталитарната държава да излови и ликвидира “враговете”, които искат да върнат “колелото на историята” назад.

Същинско reductio ad absurdum на този нормативен жертвено-героичен етос ние виждаме тогава, когато извършването, дори на съвършено всекидневни и естествени жизнени дейности, започва да се изисква от позицията на героичното – като жертва. Както си припомни мой колега, през 60-те години в училище ни поучаваха с разказ за това как невръстно китайско дете продължавало да учи уроците си до зори, като за целта през нощта налепяло на бамбукова пръчица светулки, та на тяхната бегла светлина да може да се пребори със затруднението в още неелектрифицирания си в началото на “строителството на социализма” дом. Дълбоко неясно остава тук каква в действителност би била ползата от подобно самозабравено “учене”, ако то би довело в училище едно изнурено от безсъние – от героично безсъние, китайче. Нека си припомним и главозамайващите и постоянно подобрявани “рекорди” на цяла плеяда тъкачки “многостаночнички”, които, особено през 60-те и 70-те години у нас, непрекъснато се надпреварваха да обслужват двуцифрени количества станове във фабриките за текстил. Никой никога не обясни какъв е икономическият и просто обикновеният човешки смисъл от подобно невероятно себеизразходване. Помним само, че за своите мъчно представими трудови “жертви” техните извършителки биваха удостоявани с типично военновременни звания: “герой на социалистическия труд”, “краварка героиня” и т.н.

Третата характеристика на тоталитаризма, която непременно се изисква да е налице, за да бъде съхранявано това уникално преобръщане на публично и частно в полза на безусловната първичност на публичното, на тази мобилизираност на всички, в която органичните общности са разтопени от огъня на жертвено-героическото, е ювенилността. Това може да звучи парадоксално пред лицето на още близкия за нас спомен за маразматичната геронтокрация, която властваше във всички комунистически страни в навечерието на 1989 г. Но ние трябва да кажем, че тази геронтокрация е въплъщение по-скоро на склерозиращия и залязващ тоталитаризъм (какъвто имахме възможност да наблюдаваме само в комунистическия му вариант). Известно е, че в ранните си стадии тоталитарните режими са силно идеологически ювенилни и това е така, защото именно “младежът” е склонен по един естествен начин да не оценява значението на традицията за нормалното функциониране на обществото, да дефинира просто, еднозначно и елементарно нещо като справедливо и поради това тутакси да се заема да го “реализира”. Нему не е позната трагедията в това, че определено осъществяване на “справедливото” в обществената сфера, дори да е такова само по себе си, би могло да има за ефект дълбоки девиации в други области на социалността. И значи, неговото реализиране може да се окаже далеч по-лошо, по-несправедливо от отлагането или осъществяването му по друг начин. Младият, с две думи, е естествено по-радикален и поради това духът му е образцов за тоталитарното “героическо”действие. Последното винаги се извършва с “младежки плам” и “младежко безразсъдство”.

Специфично “гаменската” негация спрямо всяка традиция е следователно особено съзвучна с деструктивизма на тоталитарните проекти, а именно “бекярската” необвързаност в семейни ядра и родови линии приема като нещо естествено мобилизацията в милитарни групи и ентусиазмичното себеотдаване.

Изобщо на ювенилния дух на тоталитаризмите е присъщо едно, да го наречем така, бастардско, насилствено експроприиране на бъдещето, което не се наследява от предишните генерации, а именно се отнема от тях. Бъдещето е територия на изцяло“нашите” идеи, на “нашите” замисли, на “нашите” методи. В това, разбира се, е предпоставен и един разрив между генерациите, грижливо “подработван” от либералния антиконсерватизъм от втората половина на XIX век, превърнал дотогавашните “бащи” и “синове” в противопоставени едни на други “ретрогради” и “новатори”. На почвата на този разрив, често истерифицирайки го до крайност, паразитират при своето зараждане както болшевишкият, така и нацисткият тоталитаризъм. В тях от самото начало е инкорпориран един идеологизиран и даже патетизиран ментален инфантилизъм – воля за утвърждаване на непълнолетния като непълнолетен, на заемане на властовата позиция на възрастния, преди да си узрял, и даже защото не си узрял.

Като характерен симптом на този обществен “бастардизъм” тук може да се посочи например специфичният истеричен урбанистичен стил на ранния съветски комунизъм, който разрушава и строи “ново” с подчертана самоцелност и деструктивна емфаза. Старото се руши почти само на основанието на това, че е “старо” (не защото е амортизирано), “новото” пък се изгражда просто за да бъде “ново”. По същия начин характеристично ювенилна е природата на раннототалитарните авангардизми в почти всички изкуства и жанрове. Педагогическите експерименти в ранния СССР (т. нар. “педология”) пък са в посока на разрушаването и преобръщането на йерархията учител-ученик така, както специфичната “физкултурна” емфаза във възпитанието в нацистка Германия е в посока на противодействието на едно интелигентско “израждане”.

В тоталитарното действие постоянно се чувства една характерна атмосфера на развилняла се и окупирала социалния дом “гаменория”. Надломеността в постоянно подгрявания “героизъм” се нуждае от този “ювенилен” дух, за да се поддържа. Защото човек нито може да се задържи, нито може да бъде задържан за дълго в този режим на горене и самовиктимизация. Постоянното състояние на колективен ентусиазъм просто не може да бъде присъщо на зрелия, на възрастния човек. Той би могъл да хвърля огромни усилия, да е отдаден на работата си, но той винаги е и критичен – трудно може да бъде безостатъчно обзет от някакво “общо” дело. Ето защо атмосферата на тоталитаризма с неговото нормативно овъншняване и масовидност изисква едно неестествено криене на зрелостта, една фалшива “подмладеност” дори на публичните реакции и жестове. Последната е именно ювенилен грим обаче – цяла система от ювенилни “тикове” и нищо повече.

Защото е съвършено безспорно, че макар “младостта” да е “взела властта” и да е измела “стария свят на бунището на историята”, обществото не може да се състои само и постоянно от “младежи”. Колкото и да са подходящи за “горивен материал”, за непрестанния и задъхан “трудов ентусиазъм”, за гръмовитите “победи” на трудовия и културния “фронт”, младежите, в които с най-голяма вероятност може да присъства нормативният за тоталитаризмите героично-жертвен етос, не могат да изчер  пят със себе си обществото. Нещо повече – естествени стопани и домашни на всяко общество стават зрелите хора – тоест, тъкмо онези, за които и историческият оптимизъм, и пълната самоотдаденост са вече по природа неприсъщи.

Зрелият човек, повтарям, трудно може да се слива в “маса”, в големи групи, той е естествено обособен, индивидуалистичен. Масата от зрялото население на едно общество просто не може да въплъти нормите на тоталитарния живот. Но ето защо тоталитарната атмосфера е дълбинно, основно проникната от една характерна притворност, от едно систематически фалшиво бодрячество. Тя е наситена с особена, театрализирана “подмладеност” – с пресилена радикалност на жестовете и реториките. А мястото на изисквания от тоталитаризма зрял ентусиаст, зрял колективист, зрял оптимист – изискуем, но ненамираем и невъзможен в битието персонаж – се заема систематически от един друг тип човек: от глупака на зряла възраст, само който, оказва се, би могъл и в нея да има тези “качества”, равнозначни в зрелостта на недостатъци. По липса на друг, той е “исканият човек”; той и ментално, и физиогномически замества липсващия перманентен ювенил. Тъкмо напротив, човекът на бавния, зрял труд – майсторът, изследователят, критичният, дори и остроумният човек, е основоположно неблагонадежден, екзистенциално непълноценен в “мобилизираното” общество.

Но ако това е така, следователно, тоталитарното общество би трябвало да се определи и като общество на структурната глупост. Глупостта е социообразуваща негова доминанта. Тоталитаризмът, би могло да се каже, е нормативен идиотизъм: идиотско сегрегиране на нормалността.

/следва/

Портал Култура

Още от Ценности

Промени и преображения. Какво мислят младите?

06.08.2019 г. | Архангел.бг | Ценности

Става дума за промените в нас, за нашите лични преображения. Много или малко е една година, за да се случи промяна? Как се променяме? Кой ни служи за пример? А ако промяната не ни харесва? Да чуем какво мислят младите...

Почитта към светите братя Кирил и Методий

23.05.2019 г. | проф. д-р Климентина Иванова | Ценности

Просветителското, възрожденското, будителското честване започва от 1853 г., за да продължи и до наши дни. Възрожденската атмосфера се връща към нас и столетията се сгъстяват, за да ни възвисят в пречистения идеализиран образ на нашата народностна самоидентичност...

Църковният славянски език

11.05.2019 г. | Борислав Аврамов | Ценности

В човешката история няма друг книжовен език, който да е създаден специално за християнска проповед и молитва. Той е създаден от Църквата и за Църквата, с молитва и за молитва и проповед на Евангелието. От раждането си той е християнски език...

Какво се случва в центъра