Духовно просветен център

Да се издигнем към Небесния Цар

08.05.2016 г.
Автор: Десислава Неделчева

Интервю с Андрей Касабов, докторант по източно-църковно пеене, секретар на Софийска Света митрополия, ръководител на сборен хор по време на тазгодишната Седмица на православната книга.

 

Какъв е Вашият път – от музиката към Църквата или от Църквата към музиката?

Моят път в музиката минава през Църквата. Всички момчета, които пеят в музикалната формация, която чухте по време на Седмицата на православната книга тази година, са учили в Духовната семинария в София, в Богословския факултет и това беше естествено продължение, защото музиката е тясно свързана с духовното образование. Нуждата, която се породи след промените у нас, беше голяма и всъщност ние се  върнахме в корените на българската църковна музика. Знаем, че още Рилската певческа школа в началото на 19 век започва да прави първи опити да адаптира всички класически музикални произведения от църковен гръцки на църковен славянски език.

Рилската певческа школа прави тези опити в ръкописи. Никола Трендафилов през 1848 година издава първия Псалтикиен сборник, десет години след него прави това Ангел Севлиевец. И така до Манасий Поптодоров, който издава тези Псалтикии, които са познати до днес. В един такъв момент се появява композиторът Петър Динев, който по някакъв начин иска да постави църковното пеене редом с петолинийната нотация, с това западно влияние. Точно това не се разбира правилно: мислят, че едва ли не той е окастрил източното църковно пеене, че е направил нещо ново. Напротив, той иска да покаже, че църковното пеене е с ранг на петолинийната нотация  на западната музика и че по нищо не й отстъпва, че  при превод от невмена нотация на западна нотация нищо не се губи. Впоследствие се е получило нещо друго, което той сам не е предполагал. Ако беше жив, би подобрил някои от своите произведения или пък някои от своите мисли от учебниците по западна нотация. Именно това имах предвид, когато говорих за връщане на традицията в това наше българско исконно църковно пеене. Има някои студии и статии, в които се говори кое е същинско църковно пеене. Пеенето е живот. Догматическите текстове и богослужебните не са се променили, те са си същите, но музиката е претърпяла своето развитие, защото такъв е животът.

В музиката, като част от Литургията, има ли опасност от ереси?

Когато се прави някое ново песнопение от  т. нар. композитори на църковна музика и се пише служба за нов светец, както сега за баташките мъченици и за новоселските мъченици, една от необходимостите е да има служба на тези светии, освен житие и икона. Сега трябваше да се направи мелодия по тези текстове. Мелотворците вземат образци, които са подобни и вече утвърдени. Но ако вземат неприети образци или сложат друга мелодия, да речем от някоя народна песен,  или някакъв техен личен мотив, който не отговаря на тези църковни образци, то тогава може да се счете, че дадената мелодия не е в канона и може да е еретическа.

Има ли църковна музикална критика?

Да, на първо място това са богомолците в храма, които слушат и казват кое е хубаво, кое не е. Църковната музика в църквата подпомага вярващите в храма да се пренесат в едно духовно състояние. Както се пее: ”Да оставим всякакво земно попечение и да се издигнем към Небесния Цар.”

Каква беше Вашата музикална подготовка, пиано като малък, пеене в хор или нещо друго?

Винаги, когато съм слушал интервюта на големи певци, те всичките казват, че още невръстни са свирели, пеели или ако не са правили това, то тогава техните баби или майки, или по формулата „всички в моето семейство пееха”.

Аз нямам никаква специална музикална подготовка. Моята подготовка беше в църквата, защото баща ми е свещеник, казва се о. Иван Касабов и служи в храм „Св. Андрей” в София, аз съм кръстен на този храм. Той ме взимаше от малък на църква и ме канеше да припявам с него.

Всъщност църковната музика ми се откри в Духовната семинария в Черепиш. Там имаше много духовни предмети и аз в един момент поисках да разбера кой е моят предмет. В началото слушах това, което ми казваше баща ми, другите учители и по-възрастни ученици - че трябва да се набляга на Свещеното писание, на литургиката, на догматиката, на апологетиката, това са сериозни дисциплини. И аз така направих.  Но винаги, когато идваше часът по църковно пеене, си отдъхвах и нещо гореше в мен, започваше да гори все по-силно и по-силно. И тогава разбрах, че това е моето призвание.

Сега каква длъжност заемате?

Преминах като преподавател по пеене през двете Семинарии, първо в пловдивската, после в софийската. В софийската преподавах заедно с известния наш дългогодишен учител Любомир Игнатов, който е моят учител. Той ми преподаваше църковно пеене и ме научи на това пеене. Преподавах там, след което ме назначиха за секретар на Софийска света митрополия. Покойният дядо Максим, Бог да го прости, предяви към мен такова желание, тъй като неговият дългогодишен секретар се беше пенсионирал. Редом с тази секретарска длъжност, аз съм празничен певец в един софийски храм, казва се „Св. Наум Охридски” в кв. „Дружба”. Всичко се постига с Божията помощ и когато човек знае своите таланти и ги преумножава.

Пожелавам на всички църковни хора да чувстват църковната музика, защото тя е и поезия, тя е и молитва. Тук идва въпросът с църковния език.

Вашето мнение какво е?

Моето мнение е следното:  различните обстоятелства налагат различен език. Не съм  съгласен да се унифицира изцяло, да бъде само на църковно-славянски или само на български. Не е разумно едното да се счита за ненужно. Всеки език е богато културно наследство. И говоримият ни език, и църковно-славянският ни език. Може би в манастирите, в официалните богослужения църковно-славянският език трябва да бъде задължителен, а в по-малките енории, в градските храмове, богослужението да бъде проповед. Тогава то може да се преведе и изпълнява на разбираем език.

Ето, дядо Йоаникий благославя изданията на Методий Григоров. Той издава богослужебни последования на говорим български език, даже на двете нотации, на петолиние и на невмена нотация.

Мнението, което изказвам за езика е на базата на моя опит.  Виждам, че има енории, в които е добре да се запее на български, както ние пеем в храм „Св. Наум” в определени празници, в определени дни или места в богослужението. То е като в педагогиката, като вниманието при учениците в един учебен час от 40 минути.  Няма как учениците или децата, ако са по-малки, да внимават 40 минути.  Вниманието  при възрастите е между 10 и 15 минути, при  по-малките деца е между 7 и 8 минути. Така е  и в богослужението. Представете си 2, 3, 4 и 5 часа, няма как вярващият, дошъл на служба, да стои и през цялото време да съзерцава и да се моли. Хубаво е, но на практика не става. Когато пеем на църковно-славянски, в един момент човек се пренася в друго духовно състояние, при което четенето и музиката са само фон. Когато се запее нещо на български, тоест на разбираем език, то привлича изведнъж вниманието. Както и ако е само на български отначалото до края, ефектът ще бъде същият.            

Още от Интервю

Да укрепваме вярата и любовта си и да не допускаме крайни състояния

18.12.2020 г. | Двери.бг, Емилия Бойчева | Интервю

Интервю с психолога Емилия Бойчева за пандемичната ситуация в света и справянето на хората с нея. Как вярата може да помогне за осмислянето на кризата?

Този ли е будителят? Обаче ние знаем, че той е будителят

01.11.2020 г. | Георги Тодоров | Интервю

Знаем, че той е будителят. Защото по духовен път, той постига много повече, отколкото ние по недуховен път. Напротив, ние по недуховен път разваляме това, което той постига молитвено, чрез целия си живот, отдаден на Христа Бога...

Свидетелство за правдата

30.10.2020 г. | Черногорски и Приморски митрополит Амфилохий Радович | Интервю

Почина Черногорският и Приморски митрополит Амфилохий, Бог да го прости и да го упокои в царството Си! Припомняме си неговите будителски слова за ролята на Църквота в света и по други важни въпроси за съвременното общество...

Какво се случва в центъра