Разкажи ми за своята вяра

Беседа с митрополит Антоний Сурожски за възпитанието на децата.

Децата израстват в чужда среда. Как да общуваме с тях, какво да правим, за да съхраним вярата в тях?

Мисля, че един от проблемите при подрастващия е, че докато е още малък, го учат на нещо си, но по-късно, когато порасне с десет или петнадесет години, изведнъж се установява, че в него има и съмнения, и въпроси, и неразбиране. Той е надраснал всичко това, на което е бил учен в детството си, а в следващия период на нищо не е бил доучван, защото не ни е дошло на ум да проследим, какви въпроси са се родили в главата му, да обърнем внимание на тези въпроси, да се отнесем към тях сериозно, а не просто „Как може да поставяш това под съмнение?...“ Веднъж заведох при един свещеник в Париж студентка от медицинския факултет, с която учехме заедно, умна, жива девойка. Тя ми казваше, че в нищо не вярва, и аз реших да я заведа при свещеника, тъй като тогава не дръзвах с никого да говоря за вярата (оттогава станах по-смел). Тя му каза: „Отче, аз не вярвам в съществуването на Бога“. Той и отговори: „Как може да не вярваш в съществуването на Бога, та Той те е сътворил!“. Тя му възрази: „Това, което ми говорите, е пълен идиотизъм!“. Той я погледна и нареди: „Вън!“ Това, разбира се, е краен пример, но често се случва подрастващото дете да ни постави въпрос, а ние да не му отговорим. А не отговаряме, за съжаление, не поради това, че сме невнимателни към него, а поради това, че не знаем какво да отговорим, ние самите никога не сме се замисляли над това.

 Веднъж събрах група родители и подрастващи деца. Възрастните очакваха, че ще изнеса беседа, че те ще седят спокойно, че аз ще обръщам повече внимание на децата, а родителите ще стоят като пауни: та нали те всичко знаят. Пък аз предложих на децата: „Ето, вие имате въпроси – поставете ги на своите родители и да видим как те ще отговорят“. И родителите нищо не можаха да отговорят. След което реакцията на родителите беше: „Как можахте да постъпите така с нас! Вие ни посрамихте пред нашите деца!“ А от страна на децата - друга реакция: „Страхотно беше! Сега знаем, че и родителите ни са такива като нас!“

Това е трагично. Ако родителите бяха следили за въпросите на децата си и се бяха вслушвали в тях, а не да ги смятат за „детски брътвежи“, въпроси, които – разбира се – се надрастват в един момент, нямаше да се окажат внезапно в ситуация: „Ох, какво бих могъл да кажа от своя опит?“. Ако пък установиш, че няма какво да отговориш, може би някой друг може да отговори? Макар ти да не си се замислял, може би някой друг да е размишлявал. Убеден съм, че тук отговорността на родителите е много голяма. Те сами са заглушили тези въпроси (или животът не им е дал време да помислят, това също се случва) и не са следили децата в междинния период, когато е можело да вървят стъпка по стъпка заедно с детето. Често постъпваме така: детето учи в училище, ние учим заедно с него, да сме му в помощ попътно. Но не го правим по отношение на вярата. По отношение на Закона Божий – да, ето ти Катехизиса, ето ти Новия Завет, ето ти Стария Завет, каквото си поискаш; може би и ние даже знаем нещо за тези неща. Но работата не е в знанията, а в това, какви въпроси възникват у него, откъде се вземат. Някои въпроси идват отвън: някое другарче казало, или училището, или времето такова, атмосферата обща; а някои въпроси възникват съвсем добросъвестно: „Как е възможно това? Аз не мога повече да вярвам в това!“. И често може да ти се наложи да кажеш: Слава Богу, че не можеш да вярваш повече в този Бог,  в който вярваше на пет годинки. Тъй като такъв Бог и тогава не е имало, и не е трябвало да ти се „пробутва“ такъв Бог – за удобство на родителите, разбира се.

 Има подрастващи, наши млади потомци, които дори да вярват в Бог, няма да е  по начина, по който на нас ни се иска. На църква не ходят, вярват в свой съвършено непонятен Бог, въпреки че може такъв да са го взели от Свещените писания...

Първо, това говори зле за родителите, когато признават, че децата им вярват в непонятен за тях Бог. Родители, познаващи детето си, би трябвало да се опитат да разберат, в какъв Бог те вярват. Първо това. Преди да се дават отговори, трябва да се замисляме над въпросите. Да, децата често растат и започват да вярват – или по-скоро да изразяват своята вяра, да описват своята вяра в чужди нам категории. Но ние трябва да ги разбираме, затова сме по-възрастни... По-точно, бидейки по-възрастните, трябва да сме в състояние да разберем детето, да премислим въпроса му, да вникнем какво стои зад този въпрос, и да запитаме сами себе си: ето, моят син, моята дъщеря, вярва в такъв и такъв Бог. По какъв начин, под влияние на моето възпитание и на странични влияния, е могъл да се роди такъв образ Божий? Какво мога да възразя на това?... Да кажа: „Това е ерес, неистина, лъжа“ – е много лесно, но това не е отговор. Аз нямам собствени деца, но за четиридесет и една година на това поприще - Слава на Бога, много деца са минали. И смятам, че всеки път, когато ти дават описание: „Ето такъв си го представям Бога“, не трябва да казваш: „О, не! Той не е такъв!“, а трябва да попиташ: „Как стигна до тази представа? Колко интересно! Обясни ми“. Но ние не поставяме въпроса така: „Обясни ми, понеже не ми е ясно“, ние веднага казваме: „Аз сега ще ти обясни, че не си прав“. А когато говориш някому, че той не е прав, той разбира се, веднага се ожесточава. Кому е приятно да е все неправ, само защото той е малък, а ти – голям?...  Затова мисля, че една от задачите на нашето време, когато всичко се поставя под съмнение, е точно това - да се вглъбим, да почувстваме, да се вгледаме във въпросите, които никнат около нас, и да се опитаме да разберем: „Откъде се появяват, как е могло да се пръкне такова уродливо нещо?“ Или обратно: „Може би той е прав?“

За това обаче е нужно той – или тя – да имат желание да поговорят с нас и да изложат своята представа за Бога, съвместно да помислим. Добра воля е нужна не само от страна на родителите...

Това е вярно, но е възможно само когато от ранно детство си установил диалог, а не монолог. А когато детето трябва да бъде само слух, а родителят – глас, нищо не се получава. Но ако от ранна детска възраст родителите са проявявали жив интерес: „Колко си ми интересен. Всяка твоя мисъл ми е интересна, целият ти опит, движението на ума и душата ти са ми интересни. Обясни ми, аз не разбирам...“ Бедата с родителите е тази, че те почти винаги поставят себе си в положение: „Аз разбирам, ти не разбираш“. А ако родителите казваха (което е и самата истина): „Аз не разбирам, ти ми обясни“, - много неща могат да бъдат обяснени. Тъй като децата с готовност обясняват какво мислят, стига да не очакват в същия момент да бъдат притиснати и да им бъде доказано, че не са прави. Знаете, има такъв разказ (не помня, дали в книжката на отец Софроний за стареца Силуан, или в едно писмо, писано някога от Силуан), за това, как един мисионер, живеещ на Изток, с ужас говорел, че никого не може да обърне към вярата. Силуан го пита: „А ти какво правиш?“ – „Ами ето какво - отивам в китайското капище и се обръщам към молещите се: как можете да се молите на тези истукани? Та това е дърво, това е камък, това е метал. Захвърлете всичко това и повярвайте в Живия Бог, за Когото аз ще ви проповядвам. „ Силуан отново го пита: „И какво се случва тогава?“ – „Те ме набиват и ме изхвърлят от храма“. Силуан го посъветвал тогава: „Знаеш ли, ще постигнеш повече, ако постоиш, послушаш как те се молят, погледаш тяхното благоговение, а после поканиш няколко от тях да поседите заедно на стъпалата на храма и им кажеш: ето, аз видях, как вие се молехте, как се държахте в присъствието на Бога. Разкажете ми за своята вяра... И всеки път, когато някой от тях каже нещо, което е много близко до истината, му кажи: колко прекрасно! Но знаете ли, едно не достига във вашите възгледи – и добави една трошичка от християнския мироглед. Тогава те ще се обогатят и ще се отворят“. А когато говориш на човека: „Всичко, което казваш, са глупости“ или: „Нямам какво да науча от теб“, той, разбира се, се затваря. Аз мисля, че с децата често става така. Виждал съм много деца, които точно така са били разстройвани: „Какви глупости дрънкаш!“. Детето никога не дрънка глупости, детето винаги е много сериозно. Но болшинството от родителите мислят, че щом детето не говори на техния език, не изразява тяхното виждане, то това са глупости. Аз не казвам, че детето винаги е право – разбира се, че не. Говоря за това, че често неговият въпрос или неговата несъвършена представа, или  как то вижда нещата, то това е врата за някъде, а не залостена врата.

Но ако това вече се е случило? Живеем – виждаме децата по половин час на ден, водим два паралелни живота... Въпроси не чуваш, защото никой не ги задава... Даже когато кажеш: „Е, разкажи ми, как живееш?“, - отговорът може да бъде и примерно такъв, с какъвто съм се сблъсквал: „Двадесет години във всичко бяхме заедно, мога ли най-после да си живея моя живот?“

Мисля, че може, без да се поставят въпроси, а просто така, седейки, разказвайки нещо за себе си, нещичко да се изчопли. Ако детето, подрастващият, реагира критично или просто не иска да слуша, това не е толкова важно. Ти си споделил с него, той сякаш не те е слушал; но той не може да не те е чул, и някъде в паметта му това се е загнездило. Дълбоко съм убеден, че в паметта се задържат неща, за които даже представа си нямаме. Ще ви дам няколко примера. В детството си съм живял в Персия и съм говорил на персийски. Заминахме, когато бях почти на седем години, попаднахме на Запад и след две години аз не можех да кажа и една думи на персийски. Дадоха ме в лицей и когато нощем бълнувах на глас, в съня си говорех на персийски език, на който не можех да говоря и който не разбирах. Значи той е бил някъде в мен. И още един пример, по-убедителен според мен: на каквото се научиш в детството си, в течение на живота това се загнездва в човека и не го напуска. Помня един певец, Фьодоров, бас. Умираше от рак, аз го посещавах всеки ден и всеки път медицинската сестра ми казваше: „Защо сте дошли? Той е в безсъзнание“. Аз влизах при него, настанявах се край него и – е, думата „пеех“ не ми приляга, но издавах някакви звуци, опитвайки се да „изпея“ молебен. Всеки път, докато пеех, той почваше да идва в съзнание и в края на молебена почти се чуваше как участва в него. И така дойде ден, в който го посетих отново, а при него от едната му страна седеше жена му, от другата – дъщеря му. Те току-що бяха пристигнали от Япония, не го бяха виждали няколко месеца. Последния път го бяха виждали здрав, а сега умиращ, в безсъзнание. Казах им: „Седнете от едната му страна, аз ще опитам да го върна към живот“. Аз застанах на колене до него и започнах да пея, доколкото умеех, песнопенията от Страстната седмица. И можеше да се види, как у него се събужда съзнанието. В един момент той отвори очи, а аз му казах: „Обърнете се наляво, тук са Вашата жена и вашата дъщеря. Простете се с тях, тъй като Вие си отивате“. Те се простиха, след което аз го прекръстих и казах: „Сега можете да си отидете в мир“ – и той почина. Песнопенията, които той беше пял цял живот, се бяха загнездили толкова дълбоко в него, че когато ги чуваше, те имаха такава власт над него, че го връщаха в съзнание. Убеден съм, че ако ние говорим с децата, с подрастващите, просто разказвайки им – ако ще да слушат, ако ще да не слушат – споделяйки най-съкровения, драгоценен наш житейски опит, то това ще остане някъде в тях. Един ден – неизвестно кога, но това е без значение, то ще се върне. Не е дадено нам да знаем времето и сроковете, но бихме могли да дадем възможност всичко това да се отложи в душата на човека. Да речем, аз не храня илюзии, че когато проповядвам, това, което казвам, стига до всеки човек и му принася полза. Но съм уверен, че някои неща, сякаш минали през сито, рано или късно могат да се събудят. Мога да издам цяла книжка със свои проповеди под надслов: „Кучето си лае, керванът си върви“, но работата е точно в това, че кучето лае, а това някъде ... засяда. И страшно интересно е, че засяда понякога. Някога преподавах в Руска гимназия и помня, че веднъж една девойка седеше на моето занятие и ридаеше, но сякаш не толкова от скука, а вероятно от нещо друго. Когато излизахме от час, спрях тази девойка и ѝ казах нещо от сорта: „никога не се отчайвай“ и още нещо. Тя отмина. Тази девойка ме потърси след 25 години, за да ми благодари за това, което тогава съм и казал. Значи, стигнало е някъде.

И често се случва така, чутото някъде някога се връща в нужната минута като спомен, като картина, като способност да извършиш нещо, да предизвикаш някакво движение на душата. Мисля, че това е страшно важно: именно – да споделиш, даже когато не те слушат, а не: „Сядай и слушай!“.

Могат ли да помогнат книгите? И кои? Имам предвид - на децата...

Тук съм много затруднен, тъй като не съм бил вярващо дете. До 14-15 годишна възраст за мен Бог не съществуваше, затова нямам никаква представа какво може да се даде на едно дете да чете, за да му се открие светът на вярата. Знам само, че през изминалите шестдесет години ми се е случвало да се занимавам с деца от най-крехка възраст, и единственото, което можеш да направиш, е да им предадеш своите преживявания за прочетеното. Като може би ще четеш на едно ниво, а ще предаваш на друго. Може да четеш например Светото Писание, но не да го изчиташ, както е написано, така то едва ли е ще е понятно, а да го разкажеш образно, живо, като разказ, като събитие, а след като си го разказал със свои думи, така, че то да стигне до детето и да го развълнува. Може да предложиш: „А сега дай да прочетем тази притча така, както я е разказвал Христос“. И тогава детето ще съумее да прочете тази притча в Евангелието и в нея да открие всичко, което е преживяло преди това.

 Аз съм правил това в продължение на около шест години, когато при нас имаше детско училище на руски език. С децата минавахме неделните четива и други откъси от Евангелието. Първо им разказвах със свои думи, колкото се може по-живо, релефно изпъкнало , без да изменям нищо (т.е. без да добавям, без да отнемам -  нещата могат да се разказват по различни начини). А след това имахме дискусия за това, как те са възприели прочетеното, какво значи то за тях. Завършвайки дискусията, аз казвах: „А сега да почетем“ – и даденият откъс придобиваше смисъла в тази форма, в която е написан. Но ако на детето се дава да чете да кажем Закон Божий или Катехизиса на митрополит Филарет, който е гениално произведение, но не е за деца, или даже Жития на светии, които често са написани сладникаво, или описват такива невъзможни и ненужни неща, че разбира се, това ги спира. Това, което те не могат да възприемат, те ще отхвърлят, но тогава те ще отхвърлят всичко, ще изкарат и светията извън чертата, защото това, което е казано за него, е просто непоносимо.

А как да стане с деца, с които нямаме възможност да се виждаме? Да допуснем , имам кръщелник в Русия...

Първо ще дам плосък отговор: ще се моля за него. Наричам го плосък, тъй като това е очевидно. Но от друга страна, трябва да се действа според обстоятелствата. Да кажем, сега е по-лесно да му се пишат писма, отколкото преди 10 години. Може да му намерим някой там, който да се заинтересува  и да сподели нещо  с детето. Но това е друг въпрос.

 Разбира се има книги, които могат да се дадат за четене. Да речем, за мен първична роля е изиграло Евангелието, но след това житията на светиите. Но имах късмет, аз четях жития на светии, които не се заключаваха само в разкази за чудеса, в които трудно се вярва. Има чудеса, които „не са и за вярване“ в определен смисъл; но знаете, със светиите нещата стоят така, че често се разказва за едно или друго събитие, което може би не се е случило, но което го характеризира, и в този разказ той е съвсем като жив. Има например разказ за един светец от Киево-Печерската лавра. Той си седял вечерта в килията и чул странни звуци в умивалника. Той доближил и вижда, в умивалника останала вода и в нея се плацика един бяс. Той взел кръста и го положил на умивалника така, че бесът да остане под кръста. Бесът приклекнал, само главата си надига над водата и казва: „Махни го, махни този страшен кръст, страх ме е от него!“. Светията отговаря: „Ще го махна само при едно условие: ако ми изпееш сега песента, която пееше, когато беше светъл ангел“. – „Не мога, – казва онзи, забравил съм я!“. „Е, добре, – казва светията, - тогава ще те прекръстя“. – „Не, не ме прекръствай, ще опитам“. И ето бесът започнал да опитва. Гласът му разбира се не бил вече ангелски, думите също не помнел, но от страх почнал да си припомня, в началото стенел, после постепенно почнал да си спомня думите, после гласът му почнал някак да поомеква, а в един момент изведнъж почнал да пее с цяло гърло песента, която пеел, когато бил светъл ангел, и излетял от умивалника като светещ ангел. Не казвам, че това е исторически факт. Но искам да кажа, че когато разкажеш това на детето, то довежда до съзнанието му нещо, – поне това, че ето това дяволче, след като направило опит да пее ангелската песен, почнало чрез нея да светлее и да оживява и да се мени. А има маса такива разкази. Мога да разказвам безкрай из житията на светиите, тъй като съм се възпитавал от тях. И тези разкази не ме вълнуват с това, случила ли се е тази история. Например когато казват: „Представете си: този светец е виждал на единадесет версти през стените на  своята килия!“ – мен това не ме вълнува. Ако той въобще е можел да вижда през стените на своята килия, дали двадесет или сто версти няма никакво значение. Има разказ за живота на френския писател Волтер. Някаква благочестива жена искала да го обърне към вярата и му говорела: „Как можете да не вярвате в свети Дионисий Парижки? Него го обезглавили на единия край на Париж, а той – вземайки главата си, преминава през целия Париж и се спира чак в другия му край“. А Волтер  ѝ отговорил: „Знаете ли, в такива случаи само първата крачка е трудна!“.

Превод от руски език: Радостина Попова