Трябва да спасяваме семейството първо в своя дом – 2 част

23.12.2014 г.
Автор: Анастасия Коскелло

Как православните християни да общуват с невярващите си родители? Как да възпитават децата си, за да не се стремят те при първа възможност да избягат от семейството? Каква трябва да бъде жената на свещеника? Своя опит споделя презвитера Олга Юревич, съпругата на протойерей Андрей Юревич.
(Продължение)

„Мамо, татко, идете някъде на почивка!”

— Какво да направим, за да не пречат грижите за децата на отношенията между съпрузите?
— Основата на семейството са отношенията между мъжа и жената, съпружеската любов. Ако между мъжа и жената има проблеми, то каквито и методи за възпитание те да прилагат, децата им ще се чувстват зле. Любовта между родителите е главно условие за благополучието в семейството. Пред нас винаги трябва да стои като главна задача подкрепата на съпрузите в техните взаимоотношения. При това не само в многодетното семейство, а във всяко, — започвайки от първото дете. Защото някои двойки може да издържат, по някакъв естествен начин може да се справят и с кризите в отношенията си, и с хроничната умора, — а други няма да издържат и ще се огънат…
Причината за проблемите най-често са умората и продължителната липсата на почивка за родителите. Ако от умора родителите крещят на децата си с оправданието, че единствено за тях живеят и всичко, което правят, е за тях, то ефектът от това може да бъде само отрицателен. Децата започват да се страхуват от агресивния татко и да избягват нервната майка. Затова, ако има възможност за почивка, тя трябва да се използва. А ако няма, трябва да се създаде такава възможност. Ако няма пари за бавачка, трябва от време на време да се моли някой да поседи с децата. Все пак, когато децата поотраснат, те биха могли да прекарват известно време без родителите си.
Помня как нашите деца, като станаха по-големи, понякога сами ни казваха: „Мамо, тате, идете някъде на почивка!”. А аз им казвам: „А вие как ще справите тук без мене, какво ще ядете?!”. А те: „Ще се справим, ще си купим пелмени!”. По-големите буквално насила ме заставяха да тръгна с баща им, когато той от време на време пътуваше от Сибир до Москва.
Отецът понякога участваше в срещи и конференции и децата ми казваха: „Мамо, иди с татко!”. Аз отговарям: „Защо да ходя, какво още не съм видяла там!”. А те: „Няма значение, просто иди”. Те по-добре от мене разбираха колко ми е нужна промяна. Разбира се, аз винаги намирах някоя баба от енорията, за да има поне един възрастен с тях вкъщи.
Впрочем, почивка е нужна и на таткото. Съвременният мъж е претоварен на работното си място, там той се отдава напълно, а като се върне вкъщи в своето многодетно семейство, попада в един малък „зверилник”… Затова ние трябва да се стремим да му дадем възможност да си почине, да се възстанови. Струва си поне веднъж в седмицата за два часа да се наеме човек, който да поседи с децата. Все пак това не са прекалено много пари…
Но всичко това аз го разбрах едва сега, след години. Когато децата бяха малки, ние с отеца, кой знае защо, не мислехме за това – разбира се, и парите бяха малко, но имаше и някаква прекомерна жертвеност от наша страна. И точно тази наша жертвеност доста скъпо ни излезе – от гледна точка на нервите най-вече.
С ужас си спомням – а и всичките ни деца помнят това – колко раздразнителна бях преди, как виках и всяка дреболия можеше да ме доведе до истерия. Как постоянно ми се спеше.  В продължение на десетилетия най-недостижимата ми мечта беше да се наспя. Благодарна съм на децата си, че издържаха всичко това и продължават да ме обичат. Аз станах нормална майка едва наскоро, когато най-после можах да се наспя. Но знам, че можех да стана такава и по-рано, преди пет или седем години….

В „дом от стъкло”

— По думите на св. Иоан Златоуст „домът на свещеника е дом от стъкло”… Усещате ли това по отношение на вашето семейство? Тежи ли ви?
— Мисля, че при повечето свещенически семейства това е така, и се приема за нещо нормално. Разбира се, има и такива семейства на свещеници, които живеят затворено и не допускат никого до себе си, но това са редки случаи. Има хора, които смятат, че презвитерата е обикновена жена, просто съпругата на свещеника и нищо повече. Че тя няма някакво „специално служене”. Всяко семейство е уникално и има право на своя гледна точка по този въпрос.
Но лично на мен ми се струва, че да бъдеш презвитера, е все пак служене. Поне аз винаги съм помагала на отец Андрей. В Лесосибирск дълги години ръководех неделното училище. И просфори съм пекла – когато нямаше кой да ги пече, и на клироса съм пяла – когато енорията тъкмо се създаваше и още нямаше хора, които знаят службата… И екскурзии съм водила, ако нямаше екскурзовод. Винаги съм била „под ръка” и в помощ на отеца. Според мен, ако дадени хора смятат моя съпруг за свой духовен отец, аз не мога да се преструвам, че те са ми абсолютно чужди и всичко това не ме засяга.
— А повишеното внимание на енориашите към Вас лично не Ви ли е пречело? Сигурно всички обсъждат как е облечена презвитерата, каква кърпа носи, каква рокля…
— Истината е, че винаги ще обсъждат презвитерата, независимо дали тя се показва сред енорията, или не. При нас това е нещо като национална традиция – всеки обсъжда всички. Обичаме да обсъждаме и да осъждаме. Разбира се, животът в „дом от стъкло” си има своите обективни трудности. Но, от друга страна, ако всички знаят, че отецът е честен човек, че се труди усърдно за енорията, че презвитерата и децата винаги му помагат, то и отношението на хората към свещника и семейството му е подобаващо.
Да, когато живеехме в Лесосибирск близо до храма, ние практически постоянно бяхме пред очите на всички. Хората знаеха всичко за нас. Но, от друга страна, ние чувствахме огромната подкрепа на цялата енория. И нищо не ни липсваше. Ако свършехме продуктите – те ни помагаха. Ако се спукаше тръба – веднага идваше човек и я поправяше. Това беше отличен пример за живот в общност: ти даваш всичко, но и на тебе дават всичко. Сега много ми липсва този живот.
Освен това смятам, че семейството на свещеника в наше време е важно и като пример за околните. Когато живеехме в Лесосибирск, отец Андрей водеше часове по  нравственост в православната гимназия. На практика те преминаваха в беседи с децата за всичко, което ги вълнува, всичко за живота. И той забеляза, че дори в православната гимназия повечето деца бяха от неблагополучни семейства. Тоест, те никога не бяха виждали пример за нормално вярващо семейство. Как тогава щяха да създадат свое семейство, когато пораснат? В паметта им имаше само отрицателни примери. И тогава ние започнахме да каним тези деца на гости у нас, гледахме кино, играехме библейски игри, пиехме чай … На мене ми беше доста трудно, разбира се, но аз възприемах това като служене – може пък тези деца да видят нещо добро у нас, нещо да остане в съзнанието им.
— А ако в семейството на свещеника не всичко е така благополучно? Трябва ли този дом да остава „дом от стъкло” за другите?
— Мисля, че прозрачността в този случай не е необходима. Разбираемо е, свещеническото семейство е като всички други. Проблемите в него също. Но отрицателният опит на свещеническото семейство не бива да се показва на хората. Те и така си имат достатъчно мъка, а ако видят и мъката на свещеника, те могат съвсем да се отчаят.
Може би, за самия свещеник това би било добре. Може срамът пред енорията да спаси свещеническото семейство от разпад. Макар че и това не е гаранция. Била съм свидетел на много тежки случаи.
Въобще, огласяването на подобни проблеми води след себе си огромна вреда. Днес в обществото е налице негативна вълна по отношение на Църквата, неприемане. Толкова хора търсят повод да я уличат в нещо, и такива случаи за тях са добре дошли. Затова по-добре да не даваме повод „на ония, които търсят повод” (2 Кор. 11, 12).

„Многодетните — на пиедестала”

— Днес в много енории в Русия върви една сякаш нарочна „пропаганда на многодетството”. Многодетните семейства са гордостта на енорията. А това понякога засяга бездетните и несемейните…
— Смятам, че никой не трябва да се обижда, а трябва да се действа. Да, много често многодетните, както се казва, се издигат „на пиедестала”. Но, от друга страна, никой не пречи на бездетните да станат приемни родители за някое изоставено дете. В нашата енория в Лесосибирск на практика нямаше бездетни семейства. Онези, които нямаха свои деца, след известно време си вземаха приемни. Много често след това им се раждаха и техни деца, и продължаваха да раждат, и да осиновяват, и бяха щастливи.
— А как несемейните да се смирят с този култ към многодетството?
— Никой не трябва да завижда, всеки си има призвание. За съжаление, днес в Църквата няма практика да се живее в общност и, съответно, нямаме опит как да адаптираме към общността несемейните хора. В миналото това се случвало по-лесно – бездетните неомъжени жени в един момент автоматично се приобщавали към едно или друго многодетно семейство. Те започвали да помагат на това семейство в грижите за децата, поемали част от домакинството и постепенно  се сраствали със семейството като родни. Не е имало толкова самотни и на никого ненужни хора, затворени в апартаментите си… И не е имало многодетни майки без помощ . Например, децата на светителя Лука (Войно-Ясенецки), когато овдовял, били отгледани от бавачка. Тя станала част от семейството и продължила да живее с тях до края на дните си.
Доколкото ми е известно, някои протестантски общности и в наши дни целенасочено организират такова служене  за неомъжени бездетни жени – знам това от протестанти, преминали после към Православието. Те помагат на многодетните семейства, вършат това дело и са щастливи, защото тяхното служене е важно за общността. А при нас в Църквата такива жени, заради самотата и излишната енергия, често се превръщат в онези църковни активистки, от които няма спасение…
— А откъде води началото си деградацията на семейството като институцията в съвременното общество? Това обективен исторически процес ли е или нечия преднамерена политика?
— Трудно е да се каже. Моето лично мнение е, че това е зла воля, но не на определени хора, а на сатаната. Защото, разрушавайки семейството, той разрушава всичко. Ако бъде унищожено семейството, човечеството ще загине и без атомни взривове. Докато е живо семейството, ще го има и човечеството.
Политиката, разбира се, също играе роля. Сатаната си има слуги. Възможно е да не знаят, че служат на сатаната, а може и да не искат да го показват… Но мисля, че не бива да се изпада в крайности – нито в посока на „еврейско-масонския заговор”, нито в обвинения, че няма никаква политика против разпада на семейството.
Като цяло аз виждам много лукавство в съвременната политика на нашите управници относно „подобряването на демографската ситуация”. Например аз, като „жена, родила пет и повече деца”, получавам добавка към пенсията си в размер на сто рубли (около 3-4 долара). Би ми било по-малко обидно, ако нищо не ми плащаха – просто да кажат, че сама съм направила своя избор и никой с нищо не ми е длъжен. Това поне би било честно. Всъщност аз така или иначе не мисля, че държавата е длъжна да ни дава нещо – преди революцията изобщо не е имало пенсии.
— Какви мерки от страна на държавата биха могли днес реално да са в подкрепа на семейството в Русия?
— Аз не работя в правителството и не съм мислила специално за това. Разбира се, най-много ме възмущава не толкова липсата на подкрепа за семейството, а това, че у нас за сметка на държавата се извършват аборти. Тоест, за сметка на моите пари и парите на всички други вярващи, които си плащат данъците, днес в нашата страна се убиват хора. Ето това е нещото, което трябва да бъде спряно преди всичко.
Въобще аз смятам, че жените трябва да спасяват семейството първо в своя дом. Не трябва да се разсейваме с най-различни празни разсъждения, всеки трябва да се занимава със своето основно служене. Трябва да положим живота си за мъжа и децата си. Семейството е доста тежък и сложен труд, съвсем не по-лек от политиката. Да помогнем на децата си да стигнат до Бога – само тази задача е достатъчна, за да е заета жената за цял живот.

превод от руски Румяна Рашкова

Виж първата част на интервюто тук

www.pravmir.ru

 

Още по темата
Още от Семейство и възпитание

Отчество, отцеубийство и възпитание - част първа

06.09.2018 г. | Черногорски и Приморски митрополит Амфилохий (Радович) | Семейство и възпитание

Нашето време се отличава с незапомнен в историята бунт срещу всякакъв авторитет - религиозен или морален, обществен или семеен. Авторитетът е поставен под въпрос и е в дълбока криза. Да изясним какво е авторитет и каква роля той играе в нашето възпитание.

Три беседи за семейството - 3 (+Видео)

07.07.2018 г. | Архангел.бг | Семейство и възпитание

Как възпитаваме децата си? Чести родителски грешки, проблеми, които произтичат от родителските грешки. Детски психотравми – кой съм аз, чувство за лична стойност, значимост, успешност. Беседа с психолога Малина Михайлова...

Три беседи за семейството - 2 (+Видео)

26.06.2018 г. | Архангел.бг | Семейство и възпитание

Кое прави един брак успешен? Кои са причините някои хора винаги да са щастливи, а други постоянно да попадат в трудни отношения? Всичко си има своите причинно-следствени връзки. За тях говори психологът Малина Михайлова...

Какво се случва в центъра