На Пасха със синдрома на Даун

 Отец Джон Брек (р. 1939 г.) е православен свещеник в Америка, един от водещите богослови-библеисти днес. Професор по Нов завет и Етика, преподава в редица световни богословски школи, като Православния богословски институт „Св. Сергий” в Париж, Православната богословска семинария „Св. Владимир” в Крестуд, щата Ню Йорк, богословски факултети в Румъния, Института за православни християнски изследвания в Кеймбридж и др. У нас е поснат с книгите си „Свещеният дар на живота” (Омофор, 2002) и „С нас е Бог. Въпроси от християнския живот и вяра” (Омофор, 2017), откъс от която ви предлагаме тук:
 

На Пасха със синдрома на Даун

Мария (или „Маша” за нейните близки) имаше всички симптоми и характерни белези на онова, което някога определяхме като „монголизъм”. Когато преди повече от три десетилетия се запознах с нея, тя беше около 35-годишна. Почина преди няколко години, вече преминала 60-те, или доста над възрастта, в която повечето хора със синдром на Даун умират от различни вродени дефекти. През своя сравнително дълъг живот тя си остана като дете: с типичната детска наивност, с изблици на игривост, раздразнителност и непокорство. Същинско дете.

По улиците хората се вторачваха в нея едва ли не с израз на антипатия поради дундестата ѝ фигура, скосените ѝ очи и широко чело, сякаш тя самоволно беше пожелала тризомия 21 като някакъв неблагополучен или неудачен избор за себе си, още докато е била в майчината утроба. Нейната майка, по Божия милост, беше същинска светица, която се включваше в игрите и веселието на своето единствено дете, образоваше го и четеше молитви заедно с него, и това до такава степен се беше отразило на Маша, че още четиригодишна тя умееше да казва молитви и да разговаря перфектно на своя роден руски език, а също и на френски, както съучениците си от специализираното училите в предградията на Париж, което посещаваше. Тя бе наизустила също така и молитви на немски. А когато двамата със съпругата ми гостувахме на семейството ѝ, тя ни посрещна с широка усмивка и ни поздрави на английски – все необичайни неща за човек със синдром на Даун. Маша беше необикновена просто защото получаваше всеотдайна любов и благословението на изключителни грижи и разбиране.

За първи път видях Маша в руския православен храм „Св. Сергий”, разположен в 19-и район на Париж, който по онова време беше беден работнически квартал. Старият дървен храм, закупен от емигранти, дошли през годините след Октомврийската революция, беше украсен от пода до тавана с великолепни свещени изображения, представящи цялата история на Спасението. Беше Велики петък и преди началото на вечерното богослужение из целия храм обикаляха хора, палеха свещи, кланяха се почтително пред иконите и тихо шептяха помежду си. Усещането за възвишено събитие беше силно.

Няколко минути след това богослужението ни въведе във великата тайна на разпнатия Бог. Традиционни славянски песнопения огласиха целия храм с мощна сила и прочувствена красота. Накрая централните царски двери на иконостаса се разтвориха. Свещеник и няколко миряни, върху лицата на които личеше изписана внушителността на момента, излязоха напред, в главния кораб на храма, носейки Плащаницата – покривалото, на което е извезан образът на положения в гроба Спасител. Тържествената лития отиде до средата на храма, където в подножието на голямо дървено разпятие положиха Плащаницата върху ниска маса, върху нея поставиха евангелие, кръст и я отрупаха с цветя. През цялото време хористите многократно припяваха песнопението за Благообразния Йосиф в прослава на това, че този новопокръстен фарисей е свалил от кръста тялото на Иисус, обвил го с чиста плащаница и благовония и го положил покрит в новия гроб.

Цялата атмосфера беше неописуемо красива. Това бе нещо повече от тържествена прослава. Чрез богослужението в този ден ние съпреживяваме ужаса на учениците и неизразимата скръб на верните жени. Стоим редом с Йосиф и Никодим, докато те снемат от кръстното дърво голото мъртво тяло на Инсус Христос. С песнопението си споделяме удивлението на Йосиф: „Как ще Те погреба, Боже мой, или с каква плащаница да Те обвия? С какви ръце ще се докосна до нетленното Ти тяло? Или с какви песни ще запея за Твоята кончина, Милосърдни? Величая Твоите страдания, възпявам и Твоето погребение с Възкресението, зовейки: „Господи, слава Тебе!" (из стихирите на Вечернята).

В края на богослужението верните, изпълнили плътно цялото пространство на храма, се приближиха напред, за да отдадат почит на Христовия образ. Точно тогава отнякъде се появи Маша. Както на всеки Велики петък, тя беше облечена изцяло в черно. По лицето й се стичаха сълзи, вървеше с приведена глава и отпуснати до тялото ръце. Когато доближи Плащаницата, тя бавно се прекръсти три пъти, падна на колене пред нея и за момент задържа главата си прилепена към пода. После се изправи, целуна лицето и стъпалата на Иисус Христос и накрая отдаде почит на евангелието и кръста.

Гледах как другите я наблюдават. Повечето хора там я познаваха добре. Те знаеха, че на всеки Велики петък тя преживяваше трагичната тайна на страстите така, както повечето от нас никога не биха могли. Тя вървеше редом с Христа, говореше с Него. Беше заедно с Него и Той – с нея, също както жените, седящи срещу гроба Му, леещи горестни сълзи с надеждата да се случи чудо.

Присъстващите в храма знаеха освен това, че на следващата вечер Маша ще посрещне с радост славата на Христовото възкресение. Заедно с жените мироносици тя ще дойде до гроба и ще го види празен, ще срещне Възкръсналия и ще се възрадва с голяма радост. За хората от онази енорийска общност Маша беше една от мироносиците. Тя допринасяше истината и реалността на Възкресението да докоснат душата и съзнанието на всеки, който с внимание, с почуда и благодарност приема нейния неповторим начин на участие и свидетелство за смъртта и възкресението на Господа. Тя беше въплъщение на празничните песнопения и посредством всичко това се превръщаше в нещо, което всеки от нас е призван да бъде: жива икона, свещен образ, отразяващ безмерната, себепожертвователна Божия любов.

Маша беше същински дар. Едва ли някой в тази общност се съмнява, че понастоящем тя е наша застъпница пред Престола на благодатта.

В наши дни, след толкова много години, хора като Маша са на изчезване в света. Тяхната значимост се измерва по различни стандарти и се счита за недостатъчна. Чрез генетичен скрининг те биват идентифицирани още преди раждането и мнозина родители считат, че няма какво друго да направят, освен да се освободят от такъв плод чрез аборт. Едно същинско избиване на младенци.

Някои родители на деца със синдром на Даун, подобно на известния журналист Джордж Уил, защитават тяхното място. Така отново се поставя въпросът: наистина ли желаем да живеем в свят, в който няма деца със синдром на Даун? Какъв безценен дар бихме загубили, ако напълно се лишим от възможността да виждаме човек като Маша, отдаващ смирено богопочитание пред Христовата плащаница.

Източник: „С нас е Бог. Въпроси от християнския живот и вяра” (изд. Омофор, 2017)

За книгата:
„С нас е Бог. Въпроси от християнския живот и вяра”  е сборник статии на отец Джон Брек, познат у нас с книгата си „Свещеният дар на живота” (Омофор, 2002). Първата част от сборника – „Нравствени проблеми” – разглежда актуални въпроси от съвремието, свързани с биоетиката, насилието, убийството и самоубийството, порнографията, зависимостите и други наболели проблеми на нашето общество. Втората част – „Библия и Литургия” – включва практически напътствия за подпомагане прочита на Свещеното Писание, като се дават примери за мястото и значението на Писанието в църковните празници в хода на богослужебната година. Третата част – „За Бога и нас” – разглежда  съвременни богословски въпроси от областта на учението на Църквата и пастирското богословие.

Книгата може да намерите при нас, в книжарница „Благослов” на ул. „27 юли” № 9.