„Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми”

27.03.2017 г.
tbmagazine.net
Автор: протойерей Михаил Манев

Проповед на отец Михаил в Четвъртата неделя на Великия пост, храм „Св. Николай”, Варна, 26 март 2017 г.

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Великият пост е едно невероятно пътешествие за нас хората – пътуване сякаш към себе си, за да открием Бога. За да Му се разкрием такива, каквито ни е създал. За да се опитаме с всички тези въздържания, с всички тези молитви, с цялото си страдание да извикаме към Него: „Господи, помогни на неверието ми”!

Първата седмица на Великия пост чествахме Неделя Православна. Оная неделя, в която изповядахме нашата правилна вяра – че не само вярваме правилно, а и действаме така, правилно.

Втората седмица на Великия пост беше седмицата, в която чествахме св. Григорий Палама, за да ни напомни, че вярата е вътрешно, лично преживяване, че нашето лично преобразяване се дължи на нашето осмисляне на делата ни в този свят.

Третата неделя посветихме на животворящия Кръст. Онзи Кръст, чрез който жертвата Христова влезе в света, за да ни изкупи от плена на злото. Тази велика жертва, която Той е дал, за да можем ние – ако желаем! – да се освободим от злото, да въстанем срещу него.

А тази неделя Църквата ни учи как да се борим с демоните. Вече не говорим за някакви умозаключения, а за съвсем конкретни дела, действия, с които ние се изправяме срещу злото.

Когато говорим за злото, ние много често си го представяме като нещо външно от нас, там, в онези другите хора около нас, онези, които имат зли мисли, които искат да ни наранят, които искат да ни погубят… А всъщност борбата с демоните започва от нас, с нашите страсти. В тази борба не е толкова важно да се борим с някой друг. Тази борба има своето значение, за да се изправим пред Христа, нашия Бог, и да намерим покой там, при Него. Защото страстите ни са тези, които призовават демоните.

В днешното Евангелие, което четохме, действието се е развило малко след Преображение, след като Христос се е преобразил горе, на планината Тавор, и слиза долу и вижда учениците, които е оставил. Те са заобиколени от хора, които влизат в спор с тях, и от фарисеите, с  които се карат. Той плахо пита какво е станало, и разбира, както всички чухме – баща в нужда води детето си, обзето от бяс, и моли учениците да го освободят от тези бесове, а те не могли да го направят. И тогава се проявява това неверие в промисъла Христов, промисъла Божий за този свят. Сякаш бащата е дал последната си надежда, която имал, на тези апостоли, Той се обръща към Христос с явното неверие: „ако можеш, стори нещо” (макар че като ти гледам учениците какви са… но ако можеш, смили се над нас и стори нещо). Колко много болка и отчаяние има в тези думи, колко много мъка, събрана на едно място – болката и самотата на един любящ родител с болно дете.

И тогава думите на Христос са: „ако можеш да повярваш” – ако повярваш, че Аз мога да го направя това, за което ти Ме молиш, ако вярваш, че Аз мога да се докосна до твоя живот, то за вярата всичко е възможно.

Колко често вие сте падали на колене пред Бог и сте Го молили за нещо лично, и колко пъти Той не ви е давал нищо от това, за което сте се молили? Защото много често, когато се молим, ние вътрешно казваме, че това е невъзможно. Ние вътрешно се съмняваме в нашата вяра, ала не го признаваме. Не искаме да го признаем, защото това би разклатило основите на нашия живот и би ни поставило в едно некрасиво положение, в нашите очи. Сякаш ние ще можем да се скрием от другите, от погледа на Отца, сякаш Той няма да види в сърцата ни нашето маловерие?

А ето един баща, който е в нужда, един баща, който няма вече какво да губи, един баща, чието страдание е толкова голямо, че дори може да признае и най-непонятните неща, че не вярва. Но той не казва на Господ: „не вярвам, че ти можеш да го направиш, но нямам друг избор, трябва на теб да се моля”. Той изведнъж осъзнава за себе си своята собствена сила и казва: „вярвам, Господи, че Ти можеш да го направиш, ала помогни на моето неверие”. Човекът, изправен пред Господ, не скрива нищо, показва цялата си душа. Не играе ролята на силно вярващ разкаял се човек, потънал в покаяние и сълзи на умиление за греховете, които е извършил. Не-не. Той казва истинската болка, която е в душата му: „помогни ми, на моето неверие”. И чудото става. Защото тоя човек не играе роля, не се прикрива зад маските на лицемерието или на фалшивия живот. Не, тоя човек оголва цялата си душа пред Бога само с един вопъл на душата си – „помогни на неверието ми”.

И когато Христос изгонва този бяс, учениците му го питат: „а ние защо не успяхме? Какво не ни достигаше на нас?”. Ето това е въпросът, който и ние можем да си зададем. Какво не ни достига на нас, за да можем и ние да изгонваме бесове, и да ходим по вода, да възкресяваме мъртви? Какво не ни достига? Този въпрос остава във въздуха винаги. Защото е много трудно да кажеш истината за себе си – да я осъзнаеш и да я изречеш. Да не се криеш в своята представа за самия себе си. Да, те хората те изобличават, хората виждат, Бог знае твоите немощи, ала сме толкова силни в собствените си очи и нашите страсти така добре ги подхранваме, сякаш борбата е против „плът и кръв”, а не против „поднебесните духове на злобата”, както казва св. апостол Павел. Сякаш се страхуваме да не би да си нараним тялото, да разрушим този прекрасен храм на суетата, който сме съзиждали толкова години, и да го направим храм на Светия Дух. И когато ние искаме да дадем отговор на въпроса: защо не можем да правим тези неща, които Христос иска от нас? Христос ни дава отговор –„тоя род с нищо не може да излезе, освен с молитва и пост”.

Колкото пъти да чета това Евангелие, рецептата е толкова проста – пост и молитва. И това Евангелие го четем точно в постния период, сега, когато са минали вече четири седмици, откакто всички страдаме, отхвърлили сме  всичко любимо в нашия живот – месо, сирене, яйца, любим човек, вглъбили сме се в себе си, борим се, колкото можем със себе си и с бесове си… И какво не ни достига? Нали имаме поста и молитвата? Не ни достига онзи момент на вярата. Онзи момент, в който да приемем,че наистина трябва да се сборим с нашите бесове, с онези, с които ни е най-трудно – със суетата, с гордостта си, с властолюбието, сребролюбието, с всички тия долни страсти, които водят само до едно – отдалечаване от Бога.

Днес честваме паметта на св. Йоан Лествичник. Лествицата започва с първото стъпало, на което трябва да стъпим – да се отречем от света, да се откажем от благата и привилегиите, които тоя свят ни дава на нас. Да се отречем от него – не да избягаме! Да се отречем от благата, да се отречем от комфорта на нашия живот, да се отречем от комфорта на нашите мисли, от мисленето,че сме велики люде – за да тръгнем нагоре към Бога, като Неговия Син, да тръгнем нагоре към Него и да Го срещнем на върха на стълбицата, където е любовта. След като си отхвърлил всичко от себе си, след като си очистил всичко от себе си, да тръгнеш само с едно нещо, което трябва да имаш – вярата. Тази вяра, за която всичко е възможно. Постът, който ти дава изчистване на мисълта, и молитвата към Бога, която ти показва целта на твоя път. Толкова е просто всичко на думи и толкова е сложно, когато решим да направим първата крачка. Точно тогава съседът, с когото иначе не говорим особено, ще ме покани у тях да му пробвам ракията, или за нещо друго. Точно тогава онази приятелка, която отдавна не съм чувал, точно по време на поста ще ми се обади да излезем да се видим и да осъждаме хора, които познаваме или не. Целият свят все едно се изправя срещу нас и ни предоставя възможности да се отвърнем от Бога, да се отречем от Него. Но не, не директно – а с леки отстъпки. Леко да кривнем от пътя, леко да се отдалечим от Бога, за да може злото да влезе в нас, за да може страстите да се възбудят, за да може демоните да ни обсебят и да ни предоставят други възможности, а не да се мъчим с някакви си пост и молитви и да страдаме от съкрушено сърце за делата си.

И тогава какво ще изберете? Какъв ще бъде вашият избор? Дали да продължите борбата, или да си отпочинете малко – седмица-две, година, три… Дали да продължите да се изчиствате и да се стремите към Бога, или просто да полегнете под сянката на греха и така лениви да дочакате края на вашия земен живот? Когато поставим нещата, ей така, на една чиста основа, повечето ще кажат, че избират да вървим подир Бога. Сигурен съм, че всички ние тука, събрани в този храм, ще изберем да вървим подир Бога! Ала когато ни се предостави тази възможност, и когато усетим сладостта и насладата от злото, тогава е добре да се обърнем към Бога и да кажем: „Господи помогни на неверието ми, дай ми сила да изкача стълбицата, помогни ми да достигна до Тебе, нашия Създател, защото само в Тебе намирам покой и завършък на дните си”. Амин!

 

Още по темата
Още от Проповеди

Иди си и, както си повярвал, нека ти бъде (Матей 8:13)

15.07.2019 г. | протойерей Михаил Манев | Проповеди

Днес четем едно чудно Евангелие – за това, че вярата няма пол, няма народностна принадлежност, че вярата надскача всичко... Чудно е как този човек изповядва своята вяра, осъзнал какъв е той, и какво ще направи Христос с неговия живот...

Нерешителните хора и 21 век

10.07.2019 г. | иконом Василий Шаган | Проповеди

В днешното Евангелие Христос категорично казва по какъв начин трябва да живеем. И тук пред нас остава въпросът – кое е най-ценно на този свят. Кае е най ценното за мен? Ценно е това, което можем да привнесем оттук към вечността...

Да последваме Бога

30.06.2019 г. | свещеник Алексей Атанасов | Проповеди

Това е един много силен акт на вътрешна воля и всеки един християнин трябва да осъзнава – ние тръгваме след Господ Иисус Христос, източника на Живота. Затова и апостолите Го следват – нищо друго няма смисъл...

Какво се случва в центъра