Персонализъм и лице

28.04.2017 г.
Иисус Христос - фрагмент, Андрей Рубльов
Автор: Йеротей Влахос, Митрополит на Навпакт и Свети Власий

Доклад на Митрополит Йеротей Влахос на заседание на Научно-методологическия семинар на Богословския факултет Православния Свято-Тихоновски хуманитарен университет,18.09.2009 г.

Неведнъж ми се налага да разглеждам понятието „лице” най-вече като понятие в богословието, но също така и в практиката на духовната дейност на Православната Църква. Онова, на което ще се спрем по-долу, е кратко изложение на въпроса за разликата между понятието „лице” в персонализма и в Православието.

Следва да отбележим, че в някои изследвания понятията „персонализъм” и „лице” – „личност” се смесват и дори отъждествяват: разсъждавайки на тази тема, учените разглеждат тези понятия като едно и също нещо. Въпреки това, както ще се постараем да разясним по-долу, съществува разлика между западния възглед за персонализма и православното учение за лицето. Персонализмът се е развил в западната традиция, докато понятието и изследването на термина „лице” се е развило и утвърдило в традицията на Източната Православна Църква. Всъщност тук става въпрос за две направления при разглеждането на този въпрос – от една страна, от гледна точка на философията, а от друга – на богословието. И двете течения имат една отправна точка, но са следвали различни пътища за развитие и са получили различна интерпретация и оценка.

Като цяло персонализмът, разбира се, не като термин, води своето начало от Древна Гърция и прониква в съвременната западна философска наука и психология чрез блажения Августин и Боеций. За разлика от персонализма, богословското понятие „лице”, въпреки че по същество също води началото си от Древна Гърция, прониква в съвременната богословска наука и аскетическа традиция чрез Отците на Църквата през IV в. и на по-късен етап чрез светиите, като например Василий Велики, презвитер Федор Раифский, Максим Изповедник, Йоан Дамаскин, Григорий Палама и др. Ще поговорим накратко по този въпрос по-долу.

1. Терминология

Терминът „персонализъм” е неологизъм. Той произлиза от латинския термин persona, което означава маска, която носели древните актьори в трагедиите при изпълняване на една или друга роля. Тук ще цитираме Боеций (480-524 г. сл. Хр.), който се счита за последния римски философ на Запада и първия богослов-схоласт: „За думата persona можем да кажем, че е заимствана и означава именно маска, изобразяваща лицата, за които става въпрос в комедиите и трагедиите. Думата persona произлиза от глагола personare (издавам звук, ехо) с ударение на предпоследната сричка. Ако поставим ударение на сричката преди предпоследната, то става ясно, че думата persona се е образувала от думата sonus (звук), понеже кухината на маската усилвала издавания от актьора звук. Тези маски гърците наричали лица, тъй като се слагали на лицето, точно пред очите. Маските, които актьорите слагали, представлявали конкретните хора, изобразявани в трагедиите или комедиите – Хекуба, Медея, Симон, Хремет. Ето защо латинците с personas, а гърците с πρόσωπα наричали тези, които веднага познавали по външния вид. Гърците, разбира се, необикновено точно наричат ипостас самостоятелното битие на разумната природа, но ние, без да имаме такава точност, сме запазили традиционния термин и наричаме persona това, което гърците наричат „ипостас”. По-опитната в науките Елада нарича самостоятелното битие ипостас.”

В приведения цитат на Боеций, написан на латински (трябва да отбележим, че този автор е последният римски автор, писал в този дух), ние се запознаваме с изначалния смисъл на думата „лице”, т.е. че терминът persona се превежда от латински с думата „маска”. В същото време Боеций добре е знаел, че с тази дума древните гърци са обозначавали лице – ипостас, имащо самостоятелно битие.

Разсъждавайки за развитието на интерпретацията на думата persona на Запад, Мартин Холис показва как от „трагическа маска, ритуална маска, маска на предците” този термин бързо се превръща в основополагащо правово понятие. И продължава: „Така се развива значението на думата: от маска към обозначаване на привилегиите на притежаващите лични права, към бащите, представляващи своите предци, и изобщо – към имащите семейство и семейна собственост. Така стигаме до понятието за лице като притежаващ права, към група лица, в която не се включват единствено робите”.

По-късно християнството придава друго значение на термина „лице”.

Думата „ипостас” се състои от две части: представка „ὑπό” – „под”, и корен „ἵστημι”, което буквално означава „основа, опора”. Тази дума използва за пръв път Аристотел, но при него тя няма техническо значение. По-късно понятието се използва от стоиците и неоплатониците, като при тях то обозначава частично битие, т.е. същност „и тези понятия стават взаимозаменяеми”.

Пиер Адо в своята интересна статия „От Тертулиан до Боеций – развитие на понятието „лице” в богословските спорове” засяга въпроса за понятието лице и ипостас. В частност той пише, че неоплатониците, и най-вече Платин, „са разбирали ипостаса като конкретно въплъщение на някакъв скрит образ”.

Отците на Църквата, за да определят догмата за Светата Троица, за да обяснят как три Лица имат еднаква същност, но представляват различни ипостаси, отъждествяват термина „οὐσία” с природата, а термина „лице” с ипостаса, така че лицето-ипостас се определя като същност, притежаваща особени ипостасни характеристики.

Пиер Адо пише: „От IV в. понятията persona и πρόσωπον се отъждествяват с понятието „ипостас”. Изначалният смисъл на тези думи, които произхождат от в граматиката, риториката и историята на театъра, е забравен, като остава само онтологичното значение или, както днес се изразяваме, същностното. Така, както и ипостаса, тези понятия оттук насетне ще означават същностно единство и цялост на някакъв субект, явяващ се конкретен образ на някаква същност”.

По такъв начин изначално думата „лице” означавала „маска”, а думата „ипостас” означавала основа, опора, но по-късно терминът „лице” губи смисловата връзка с думата „маска” и по своето значение се съединява с термина „ипостас” и вече означава същност, притежаваща ипостасни характеристики, отличаващи я от другите лица.

Сега в западната традиция думата „лице”, изразена с латинската дума persona, по-често се възприема в значение на „личност”, т.е. онова, което е характерно за така наричания персонализъм. Това разбиране, естествено, се отличава от православния термин „лице”, което е изцяло съединено и отъждествено с понятието „ипостас”.

1.  Западния персонализъм

В раннохристиянската единна Църква, както е известно, се използвали два езика – гръцки и латински. По този признак се подразделят римските отци на гръцкоезични и латиноезични. Въпреки това Августин не само не е знаел гръцки, но е заемал особено място от гледна точка на богословските въпроси. А латинският, и за това говори Боеций, не е можел да изрази всички оттенъци на гръцкия език, а по-късно – на православната терминология.

Пергамският Митрополит Йоан (Зизиулас) отбелязва, че западният персонализъм, т.е. онова, което предава на латински думата persona, се отдалечава от православния богословски термин „лице”. Така западният персонализъм, който съществува и днес, се е развил под влиянието на Августин и Боеций, западни богослови от края на IV – началото на V век.

Августин (354-430 г.) „отъждествявал лице с психологическите особености на човека”. Това психологическо, бихме казали, ниво в понятието „лице” той привнесъл и в учението за Светата Троица, и в антропологията. Според Августин „лицето” е свързано със способността да се осъзнава, то представлява това, което ние наричаме самосъзнание. В своята книга „Изповеди” Августин прониква чрез анализ във вътрешния свят на човешката душа. Този метод на разглеждане на „лицето” довежда Запада към психоанализата.

Боеций (480-524 г.) различавал друго измерение в понятието „лице”, като отъждествява „лице” с „индивида и неговата способност да мисли логически”.

В това значение понятието „лице”, посредством схоластиката, философията на Декарт и деятелите на епохата на Просвещението, „се разбира в категориите на индивидуалното и познавателното”. От тази гледна точка се разглежда понятието „лице” от западните философи-персоналисти и персоналисти-екзистенциалисти.

По този начин „лицето”, чрез Августин и Боеций и чрез западната схоластика, започва да се разбира в наши дни като същност, имаща самосъзнание, самопознание и логическо мислене, т.е. да се разбира и възприема чрез термините на философията и психологията. Тъй като тази тема е много интересна, бих искал да вникнем по-дълбоко в нея и да се спрем по-подробно на възгледите на Августин и Боеций, подпомогнали процеса на оформянето на съвременния персонализъм.

Пиер Адо, анализирайки значението и развитието на понятието „лице”, като упоменава Августин, казва, че в неговите възгледи, намерили отражение в книгата „Изповеди”, се появява в историята на философията „съвременното его-аз”. Августин анализира своя вътрешен свят, своето съзнание и говори за „бездната на човешкото съзнание”, за „хаотичните и тъмни дълбини на паметта”. „Вместо да формулира постулата „душата мисли, следователно съществува”, т.е. вместо да се обърне към висшите ценности на човешкия живот и разума, Августин утвърждава: „Аз съществувам, аз осъзнавам себе си, аз обичам себе си”. Тези три действия предполагат едно друго. Това е радикално нов подход в историята на човешката мисъл”. Августин се отстранява от външния свят, „отъждествява себе си със своята душа и започва да вижда в себе си вече не само „той” (Бог, по Чийто образ съм създаден аз), но и някакво „аз””. Това означава, че Августин вижда своята душа не като образ Божий, но като някаква индивидуална реалност.

Характерен е един цитат от неговите „Изповеди”: Велика е силата на паметта, страшно нещо! Тя е нещо неизказано, предизвикващо свещен трепет. Боже мой, какво дълбоко и безпределно многообразие! И това нещо е духът, и това съм аз самият. Но какво съм аз, Боже мой? Живот разнолик и разнороден и във висша степен огромен.

Този подход се наложил на Запад, тъй като Августин се смята от латините за един от най-великите Отци на Западната Църква. Неговите възгледи оказали влияние на западния човек, поради което се развива психологическото разбиране за персонализма – личност, имаща самопознание и самосъзнание. Цялата съвременна психоанализа се занимава с тази страна на персонализма.

От своя страна и Боеций съединява понятието „личност” с индивидуализма и логическото мислене. В частност той пише: „И така, ако лицата са същности и именно разумни същности, и ако всяка същност е природа, и ако „лице” се отнася не към цялото, а само към индивидуалното, тогава определението за „лице” следното: лицето е индивидуална същност на разумната природа”. Това е класическото определение за лице, което предложил Боеций: индивидуална същност, съединена с разумната природа. Като дава такова определение, той се обръща срещу Евтихий и Несторий. Нас сега ни интересува фактът, че „лицето” (личност) се интерпретира въз основа на индивидуалното и разумното.

Възгледите на Боеций били използвани от философите-схоласти за развитието на понятията индивидуално и разумно, за обясняването на света и на самия Бог чрез логически умозаключения, като се признава способността на човека да мисли логически като някакъв изключителен признак, най-благородната част от душата на човека, като чрез това те се опитвали да познаят Бога. Подобни възгледи споделял и Варлаам през XIV в. Той се прекланял пред гръцките философи и имал ниска оценка за пророците, тъй като Бог, по негово мнение, говори с нас, като използва човешката логика, която се явява най-благородната част от неговата (човешка) природа, а не чрез видения, както той погрешно наричал откровението Божие на пророците и Отците на Църквата.

Западният човек, под влиянието на подобни възгледи на схоластичното богословие, стига до идеите на епохата на Просвещението и на философския екзистенциализъм, според които основата на човека съставляват индивидуалното битие и логическото мислене. С тази съвременна страна на екзистенциализма на Запада ние сме запознати от най-различни изследвания.

По този начин западният персонализъм концентрира своето внимание върху процеса на самопознанието по начина, по който това е изразено в психоаналитичните теории, в логиката, в схоластиката, в идеите на епохата на Просвещението и философията на екзистенциализма. Следователно, психологията и философията съвместно формират представата за персонализма.

3. Понятието „лице” в Православието

Ако на Запад, както видяхме, понятието „лице”, предавано с думата „persona”, чрез индивидуализма, психологизма и рационализма, се оформило в края на краищата в учението на персонализма, то в православния Изток станало обратното: чрез учението на светите Отци, чрез богословието и исихазма понятието „лице” се съединило с понятието „ипостас” и започнало да се разбира като екзистенциална връзка на човека с Бога и с другите хора чрез жертвената любов.

Главното в учението на светите Отци е съединяването на понятието „лице” с понятието „по образ и подобие”, което се дава на човека от Бога при творението. Лицето е в човека от началото на творението, защото той е сътворен по образ, който трябва да се развие и да достигне подобието, а подобието се свързва с обожението на човека. Значи лицето не е нещо външно, някаква външна маска, поставена върху битието, а е тъждествено с цялото същество на човека (и тялото, и душата) и има връзка с Бога. Така човекът трябва да достигне до обожение и общение с Бога чрез нетварната светлина.

По образ и подобие Божие – тези понятия са свързани изключително тясно по между си като две страни на едно и също действие и затова образът може да бъде характеризиран като „възможност за подобие”, а подобието като „действащ образ”. Човекът не е сътворен с някаква статична харизма, изначално съвършена и дадена му наведнъж, но в него е заложена някаква посока, която го води в борбата за съвършенство чрез способността му за самостоятелна дейност.

Свети Максим Изповедник свързва понятието „по образ” с битието и приснобитието (вечното съществуване), което е даденост, а понятието „по подобие” свързва с премъдростта и благостта, които са участие в Божия живот и се постигат чрез Божията енергия и личната свобода на човека. Така „по образ” „принадлежи на категорията на природата”, а „по подобие” „се отнася към категорията „лице” и запечатва усъвършенстването на човека”. Така човекът е лице-ипостас от самия факт на своето творение и това е негово онтологично състояние, но човекът е призван да завърши своето развитие, за да достигне общение с Бога и така да стане лице в сотириологически смисъл. Всички хора са личности, но само светиите стават истински личности, имащи истинско общение и връзка с Бога.

Ако се спрем на онтологичното разбиране за човека – това е персонализъм, а ако стигнем до връзката на човека с Бога – това е православното разбиране за лице – ипостас. Апостол Павел в посланието си до евреите дава следното понятие за ипостас: „защото ние станахме причастници на Христа, стига само здраво да запазим докрай наченатата вяра” (Евр. 3: 14). Тук става въпрос за причастност на Христа, за „начална ипостас” и за стремежа да се запази тази причастност до края. Причастността на Христос е общението на човека с Него. То се осъществява чрез тайнствата  и с цялостния църковен живот на човека. „Начална ипостас” означава „по образ”. Това е преди всичко кръщението и миропомазанието, а също и тайнствата, чрез които християните стават членове на тялото Христово. Запазването до края на тази причастност на Христа е свързано с деятелно развитие на „началната ипостас” в целия сакраментален и аскетически живот, с който разполага Църквата.

Важно е да разгледаме в какъв контекст стоят думите на св. ап. Павел за „началната ипостас”. Преди това апостолът пише: „Гледайте, братя, да не би у някого от вас да има лукаво от неверие сърце, та да отстъпи от Живия Бог. Но наставлявайте се всеки ден, докле се казва „днес”, за да не би някой от вас да се ожесточи чрез измамата на греха” (Евр. 12 – 13).

В този откъс става дума за лукавото сърце, което се отличава с неверие поради своето отдалечаване от Живия Бог. Сърцето е центърът на човешката личност, то има връзка с Живия Бог и общение с Него. От изгубването на тази връзка се ражда неверието. Човекът трябва постоянно да се бори, за да получи утешение от Бога, което се получава при съдействието на Бога и човека и предотвратява „ожесточаването” на човешкото сърце, което се получава „от измамата на греха”. По такъв начин целият процес на запазване и развитие на „началната ипостас”, във връзка с причастността на Христос, е свързан със сърцето на човека и с усилията му да предотврати ожесточаването на сърцето си под действието на греха.

За разлика от персонализма, които се занимава с въпросите за самосъзнанието и логиката, учението на Православната църква за лицето е свързано с ума, който действа в сърцето, а то на свой ред се възприема като център на духовното битие на човека. Център, който може да се открие чрез духовния живот в Христа – живот, в който ни се открива Бог.

Според православния мироглед човекът има два вида енергии – умствена енергия и разумна енергия, и те действат паралелно. Чрез разумната енергия човек осъществява връзка с външния свят, а чрез ума – с Бога. При грехопадението на човека умът му се помрачил и загубил връзка с Бога. Чрез живота по Христа, в Църквата, умът се очиства, просвещава и усъвършенства. Посредством този процес човекът се променя, възражда се, преобразява се  и придобива правилни отношения с Бога, с другите хора и с цялото творение.

Светите Отци на Църквата, като св. Василий Велики, св. Максим Изповедник, презв. Теодор Райвски, св. Йоан Дамаскин, св. Григорий Палама и др., използвали понятието „лице” за учението си за Светата Троица и за човека, за което не веднъж съм говорил.

За Троичния Бог светите Отци са писали, че Той е три Лица, които имат една същност и енергия, но всяко от Лицата има свое отличително ипостасно свойство, свой начин на съществуване – нероденост, роденост и изхождение. Свободата – самовластието и волята, не се свързват с индивидуалността–личността–лицето, както в персонализма, но се свързват с природата. Тази тема получила развитие в периода на христологичните спорове, когато монотелитите твърдели, че Христос има една воля, защото те свързвали волята-свобода с лицето. Отците на Църквата развили православния възглед, според който волята е съединена с природата, а не с лицето-ипостас, затова и единното лице на Христос има две воли, тъй като има две природи, действащи неизменно, неслято, неразлъчно и неразделно.

Светите Отци твърдели, че човекът, от факта на своето творение, е лице, но само това е недостатъчно, тъй като човекът е призван да се стреми към съвършенство и съединение с Бога. Затова свети Григорий Палама не възприема лицето като нещо, което скрива битието, и като маска, която  се слага върху него, или като нещо, свързано със способността за самосъзнание и логическо разсъждение, но го разглежда като някакво състояние на помрачаване на ума, което отнема силите на сърцето. А когато умът се върне в сърцето след чувствените скитания по външния свят, той съзира грозната маска, която е нечистотата на сърцето и страстите. От този момент с помощта на Божията енергия и на своите усилия, човекът започва да води борба за освобождение от своята грозна маска и за съединение с Бога. Това става в продължения на целия църковно-аскетически път на очищение, просвещение и обожение.

Съгласно учението на светите Отци на Църквата, лицето не се свежда само към индивидуалност, самосъзнание и логическо възприятие, но то има сърце и способност на очистване и просвещение на ума и съединение на човека с Бога. Така лицето се свързва с жертвената любов и придобива истинско общение с Бога и с човека. Така човекът, без да губи своето индивидуално битие и логическо мислене, отива още по-нататък, като се издига над тях.

Това е и пътят на православния исихазъм, който, както се разбира от само себе си, се различава както от философските теории и екзистенциализма, така и от психологическите представи на психоанализата.

Превод от руски език: Борислав Аврамов

Още от Нашата вяра

Доколко е достоверен Новият Завет

14.11.2017 г. | Сергей Худиев | Нашата вяра

Ние чувстваме правотата на своята вяра, но не винаги можем да я обясним на невярващия човек, особено на онзи, у когото нашият светоглед, кой знае защо, предизвиква раздразнение. Разумните въпроси на атеиста могат да поставят в безизходно положение всеки вярващ християнин. Какво да отговаряме на най-разпространените аргументи на атеисти?

За нашата зависимост или как да станем деца

27.10.2017 г. | Владимир Легойда | Нашата вяра

В центъра на християнството стои Христос и личната връзка с Него. И когато правилата за поведение заменят Христос, то това изобщо не може да го наречем православна вяра. Човек трябва да осъзнава зависимостта си от Бога като съвършена необходимост от Неговото присъствие в живота му. Само така възниква това, което наричаме православна вяра...

Прародителският грях

20.08.2017 г. | протойерей Йоан Романидис | Нашата вяра

Без точно разбиране за грехопадението на човечеството православната интерпретация на догмата за изкуплението не е възможна. Какво е станало с Адам и Ева в рая, този въпрос въз основа на светототеческото учение разкрива книгата на протойерей Йоан Романидис "Прародителският грях".

Какво се случва в центъра