Духовно просветен център

Енорийският живот започна да се капсулира

30.09.2015 г.
сн. Pravoslavie.bg
Автор: Десислава Неделчева

Доц. д-р Павел Павлов е преподавател по история на Църквата в Богословския факултет на Софийския университет.Той е традиционен гост на Седмицата на православната книга. Тази година говори за Покръстването на българите и мисионерското дело на светите братя Кирил и Методий. В края на форума, след неделната Литургия на 13 септември, той отговори на няколко въпроса за Arhangel.bg.

 

В програмата на тазгодишната Седмица на православната книга беше показан потресаващ филм за Косово -  „Вие отивайте, аз не искам” по книгата на Черногорския митрополит Амфилохий Радович. В него участваха различни духовни лица и правеше впечатление как говорят за събитията в една времева линия – от първите векове на създаване на държавата, през различните исторически и културни етапи до събитието, представено във филма. Разказ, в който едновременно присъстват всички времена. Във Вашето слово снощи говорихте за нещо подобно. Вие сте историк, кажете защо у нас не се говори по този начин за миналото?

Това е основен елемент в християнската традиция. Времето е от алфата към омегата, то е едно цяло. Минало, настояще и бъдеще в християнството са събрани, защото Църквата променя времето чрез съшествието на Светия Дух и Благодатта Божия. В Църквата времето се претворява във време Вечност. В този смисъл миналото, настоящето и бъдещето за християнина са едно цяло. Затова и починалите за нас са живи, както и тези, които има да дойдат, ние ги предчувстваме и също ги поменаваме като наши наследници, за тях също се молим. Така че е съвсем естествено един християнин да разглежда историята като една неизменна част от днешния ден, от настоящето и бъдещето. Това никак не ме учудва и аз се опитвам като преподавател по история на Църквата да преподавам по този начин. Като християнски историк. Много е светски векът, в който живеем и това не е от вчера. Повече от 150 години българската традиция радикално е променена. Останаха твърде малко хора, които да схващат същината на живеенето и мисленето като християни. Християнството е особен тип мироглед. Бог не е само някакъв морален критерий или Съдия, който само ще ни преценява. Бог в християнската традиция е преди всичко Творец. И като християни ние трябва да осъзнаваме нашето битие като сътворено, като дарено от Бога. В този смисъл християнинът говори за времето и за миналото като за нещо, което Господ е сътворил, което е дарил на нас, човеците. Както в днешното Евангелие и в четивата ставаше дума за това, че „Бог толкова обикна света, че отдаде своя син единороден..” Да, Той го обикна и затова го и сътвори. Затова и направи всичко възможно той да бъде спасен. Това е едно цяло. Историята е история на Спасението.

Била съм свидетел на хора, които са друговерци, но с много силна молитва. Бог много бързо им отговаряше. Какво е онова ПОВЕЧЕ, което православните имат?

Благодатта Божия. Тя е сила, която често ние не осъзнаваме, че притежаваме. И тя се отключва от вярата. Когато има силна и дълбока вяра, човекът отключва допълнителните сили, които Бог му дава посредством своята Благодат. Църквата е пространство преди всичко на Благодатта Божия. Нашите усилия са нещо изключително важно, но в случая второстепенно. Основна е Благодатта Божия.  Затова и осъзнатият православен християнин е щастлив и радостен, че е в Църквата, защото това е пространството на допълнителни благодатни сили, които ни се дават да вършим добро, да се справяме в живота, да се подвизаваме, да правим света по-хубав, градинките и къщите ни по-приятни за живеене, градовете ни по-красиви. Всичко това е изключително важна сила, която осъзнава само верният, този от народа Божий, който живее пътя на вярата и ясно осъзнава своето християнство, а не формален християнин по течението или „по традицията”. Това са все неща, които ние трябва тепърва да осмисляме и артикулираме, да ги обговаряме в пространството, за да може да се мисли повече в тази посока. Затова аз често говоря за възраждане на християнския мироглед, не просто за догматическа вяра или за изкуство, музика, тези феномени на християнството. Те са изключително важни, но трябва да може да се схване християнството като особен начин на виждане, на възприемане на света. В това отношение е особена важна темата за  Бога като творец. Неслучайно първият член на Символа на вярата започва така. Ние често казваме „Вярваме…”, когато попитаме обаче този, който отговаря положително, дали вярва, че Бог е сътворил небето и земята, той казва „Не, не, това са някакви бабини измишльотини”. Българинът традиционно минава за вярващ, отговаря, че е вярващ на прима виста /това е по-големият процент от българите, дори много голям процент, в сравнение с други народи/, но принципно той не осъзнава.

Има ли някаква новина в социален контекст, която Църквата излъчва в този момент? Може ли да я формулирате?

Излъчва, но ние не можем да я разчетем. Това е грижата за младите. Това е нещо, което не можем все още ясно да изречем. Има грижа, но не успяваме да я формулираме така, че обществото добре да ни разбере. За мен това е най-важният въпрос. За учителите, за децата ни, за новото поколение, защото виждаме, че то е различно. Обикновено възрастните като мен са много критични към младото поколение, но аз не мисля така. Мисля, че невероятни хора се раждат и възпитават в тази страна. Необходимо е малко повече грижа да отделяме. Църквата прави доста неща, но не успява. В последните една-две години ми се струва, че Църквата волю или неволю /дали става това съзнателно целенасочено или не/ започнаа да се капсулира, да обособява едни малки групи, които са част от градското пространство, но доста затворена част. Енориите станаха затворени, през 90-те не беше така. Последните години доста се капсулира енорийският живот, а това ми се струва, че не предвещава особено добри неща за обществото.

 

Още от Коментар

Какво правим в Църквата?

17.06.2020 г. | архимандрит Андрей Конанос | Коментар

Това, което правим в Църквата, не е нещо моментно, то ни докосва и впоследствие. Ти си мислиш, че това, което си взел, изчезва, но семето попада в душата ти и не след дълго, Бог знае колко, то започва да работи вътре в тебе...

Съборна и апостолска…

15.06.2020 г. | протойерей Игор Прекуп | Коментар

Обикновено дългите постни периоди предшестват някой велик празник. Петровият пост не само предшества празника на св. апостоли Петър и Павел, но и следва празника Петдесетница – рождения ден на Църквата. Той се явява като жива връзка между тези два празника...

Царството Божие вътре във вас е!

07.06.2020 г. | Борислав Аврамов | Коментар

Две царства се борят да изпълнят човешкото сърце, и което го изпълни, то ще се възцари в света. Някога, поразено от величието на кръстната Христова любов и от вярата на мъчениците, земното царство се подчинило на Небесното Царство. Днес...

Какво се случва в центъра

Моята история

"Господи, аз бях до тук!"

Любов и брак

Женските избори