Причините за падането на Константинопол според Йосиф Вриений

29.05.2017 г.
Света София - мозайка над югозападния вход (en.wikipedia.org)
Автор: Йеротей Влахос, Митрополит на Навпакт и Свети Власий

Падането на Константинопол на 29-ти май 1453 г. бил последният отблясък на гаснещата слава на Римската (Ромейската) империя, наречена Византия. Много е писано за причините за падането; написаното пресъздава положението, в което се намирала тогава Римската империя – Византия, след като цяла Мала Азия и Източна Тракия били загубени и останал единствено Константинопол с неговия хинтерланд1. През годините различни врагове били причинили големи щети на империята, но най-голямата загуба и решителен удар по нея било завземането на Константинопол от франките на 13-ти април 1204 г., по време на Четвъртия кръстоносен поход. Възвръщането и освобождаването на Града след няколко десетилетия (1261 г.) не било от съществена полза, защото той вече бил напълно опустошен и разграбен.

Освен политическите и социални причини, спомогнали за падането на Константинопол, трябва специално да бъдат споменати духовните причини, на които обикновено не отдаваме голямо значение. Бездруго, според православното богословие, Бог управлява света чрез Своите нетварни енергии и прояви на личната Му намеса са Неговото благоволение, дълготърпение, допускането на различни изкушения и т.н. На тези духовни причини се спира монах Йосиф Вриений, учител на нацията и изповедник на вярата, който живял през последните мигове от живота на царстващия Град и усещал предсмъртния му хрип.

Йосиф Вриений – учител на свети Марк Евгеник, според изследване на покойния професор в Атинския университет Николаос Томадакис, роден в Константинопол около 1350 г., постриган за монах в Студийския манастир, бил подвижник със светоотеческо мислене, знаменит книжовник и учител на нацията, с когото се съветвали императори и патриарси; бил пращан от императора на различни решаващи мисии, например в Кипър и Крит, при тържествени случаи произнасял слова в палата, участвал в подготовката на дискусиите на православните с латинците за „обединение на Църквите”, починал около 1431 г., двадесет и две (22) години преди падането на Константинопол. Както пише архим. Ириней Делидимос в увода към събраните му съчинения, издадени от издателство „Василиос Ригопулос”, „от 1401 г. до 1431 г. Йосиф Вриений бил смятан за най-големия книжовник в Константинопол”.

 На Велики Петък, 14 април, 1419 г., тридесет и пет години преди превземането на Константинопол, Йосиф Вриений произнесъл в палата слово „в присъствието на царете, сановниците и сонма на знатните люде на нашия род и на тази царица на градовете”, както характерно пише в подзаглавието.

Както споменава и в други свои текстове, в Константинопол по онова време живеели около 70 000 души, към които той отправя призив – без обаче да срещне отклик – да помогнат за възстановяването на стените му, предвид голямата опасност. Гражданите обаче, и особено богатите, заети с увеличаването на личните си доходи, пренебрегнали този призив, поради което градът, както той казва, приличал на „прогнил” кораб, готов да потъне.

В това свое слово пред константинополските архонти, бележитият книжовник и монах изложил ясно и отчетливо духовните причини за предстоящото падане на царстващия Град. Това свидетелство е важно, защото е свидетелството на един учен монах и подвижник, морален, образован и проникнат от светоотечески дух, уважаван от всички през онези години, който живеел във времето, когато жителите виждали наближаващата гибел.

Съдържанието на словото е изложено подробно в подзаглавието: „поради това, че всеки ден тялото и кръвта Христови се продават от тъй наречените духовници и се купуват от нас, уви, нашият род се предава на унищожение и пада в ръцете на измаилтяните”. Тоест нацията ще изчезне и ще изпадне в робство на измаилтяните-мохамедани, защото тялото и кръвта Христови се продават от тъй наречените духовници и се купуват от християните.

В началото на словото Йосиф Вриений изразява болката си от това, че върху нацията се струпват различни беди, които, както казва той: „измъчват сърцето ми, смущават ума ми и тревожат душата ми”. Споменава, че „раната е по цялото тяло” и „болестта е всеобща”. Нацията е изпаднала в най-различни страсти и грехове. Християните са станали „горделиви, високомерни, сребролюбци, самолюбци, неблагодарни, непреклонни, отстъпници, неблагоговейни, непокаяни, непримирими”. Архонтите общували с беззаконници, началниците се превърнали в грабители, съдиите били подкупни, поръчителите – лъжливи, по-младите – разпуснати, старците – пияни, гражданите – мошеници, селяните – неми и „всички – безполезни”. Едновременно с общия упадък у хората, изчезнали „благочестивите от земята, загубили се интелигентните, не се намират вече разумни”. Тази е причината, поради която различни врагове от запад и изток нападат и опустошават империята.

След това авторът се спира на най-големия грях, извършен в историята – предателството на Юда, което се заключава в „продаването за пари и купуването на Господа” – т.е. Юда продал Господа, Когото евреите купили. Това светотатство, както той казва, се извършва в наши дни, доколкото мнозина от тъй наречените духовници продават Господа и „всеки, който има сребро и желае, купува”. Очевидно става дума за това, че тези духовници давали прошка на греховете срещу пари. Но и мнозина свещеници съзнателно вършат порочни дела, бидейки завладени от същите страсти, и безочливо пристъпват към светия престол, за да служат. Спира се обстойно върху упадъка в Църквата, където пастирите са се отдалечили от учението и границите, установени от Отците. Но и монасите са се отклонили от предназначението си и се занимават с други неща, след като има монаси „които имат по три, по пет, и по седем аделфати, предоставени им от различни лица”.

Терминът „аделфато” означава „настоятелство, управляващо благотворително заведение” (Димитраку), което принадлежи на димите. В по-общ смисъл аделфато е „сдружение, организация с особено тесни връзки между своите членове”, също и „комисия с управителни функции в благотворителни учреждения, храмове, болници” (Бабиниотис). В този случай, под аделфато се имат предвид дялове от манастир, които получават и използват и монасите, живеещи извън манастира, така че един такъв монах трябва по-скоро да се нарича „разбойник” и това деяние „е лихварство и по-лошо от лихварство, нарича се светотатство”, защото задържа аделфатите на обеднелите манастири в залог срещу лихва. Става въпрос за изкривяване на монашеството, което загубило исихасткия си дух и се съсредоточило върху материалното използване на манастирите.

След като анализира подробно това състояние, забелязващо се у архонти и народ, у клирици и монаси, граждани и селяни, в това свое превъзходно и важно слово достига до обобщение. В него той дава подходящи съвети, за да се избегне най-лошото, което вижда ясно да се задава.

Казва, че когато преди четиридесет години видял да опустяват градове, да изчезват села, да горят църкви, да се оскверняват светини, да се предават свещени съсъди на кучетата и „целият наш род да бъде предаван на робство и нож”, се молил Бог да му открие на какво се дължи това изоставяне на народа и „това толкова голямо Божие негодувание срещу нас”. След много молитви открил причината за това и в този ден иска да я разкрие пред царете и архонтите, и пред целия народ, защото се страхува да не бъде наказан, ако замълчи. Според него, причината за Божия справедлив гняв и негодувание срещу ромеите е „това, че всеки ден тялото и кръвта Христови се продават от тъй наречените духовници и се купуват от нас християните”.

Протестира срещу този факт и призовава за свидетели лика на светиите и ангелите. Иска архонтите, клирът и народът да се покаят и да се завърнат при Бога, за да се извърши „опрощението на нашия род” и да Бог да бъде с тях, защото иначе ще ги сполети нещо по-лошо от онова, което сполетяло старозаветния Йерусалим, който бил покорéн от врагове. Очевидно, има предвид падането на Константинопол, новия Йерусалим. Иска неговите жители да се покаят, защото ако това не стане, катастрофата ще бъде толкова голяма, че всички народи и следващи поколения в подобни случаи ще казват „да не пострадаме така, както пострадаха ромеите”. Тук трябва да отбележим, че в навечерието на падането на Константинопол и на империята, нейните жители не се наричали византийци – този термин ще бъде използван по-късно от франките, – а ромеи (римляни).

Йосиф Вриений обаче не се задоволява с общи подбуждания към покаяние, но по-нататък изяснява конкретно какво ще рече на практика да бъдат продавани тялото и кръвта Христови, спирайки се на недостойното причастяване с тялото и кръвта Христови, на извършването на различни грехове от клирици, монаси и миряни, които не се изповядват и на предателството на вярата. Така в тялото Христово- Църквата се извършва нечестие. Накрая, дава четири съвета и насоки за покаяние.

Първият е духовниците да не получават пари от изповядващите се. Вторият съвет е свещениците да не задържат залог, вещи срещу лихва, монасите и манастирите да не получават лихви, живеещите извън манастира да не държат повече от два аделфата всеки и след изтичането на десет години и никой от митарите и неправедните да не се причастява с пречистите Тайни, освен ако не се възстанови и не върне несправедливо взетото. Третият съвет е никой да не се причастява с тялото и кръвта Христови, „при положение, че все още извършва грях” – т.е., ако не се е покаял и освободил от греха – освен, ако след изповедта не е тежко болен, на смъртно легло. И четвъртият съвет е „никой от свещениците да не служи заедно с нечестивите свещеници (има предвид латинците и техните съмишленици), нито някой от миряните да ги защитава”.

И понеже съществуват твърдения, че преди да умре някой, трябва да се причасти без необходимата подготовка, Йосиф Вриений казва, че никой не е отишъл в ада за това, че в последния момент не е успял да се причасти с пречистите Тайни – разбира се, ако е живял в покаяние и в Църквата – но хиляди са погинали „защото недостойно се причастяват”. Затова препоръчва на християните да се изповядват и да спазват определения им от духовника, за изцеление на съответния грях, период на въздържане от божественото Причастие. „Защото – както уверено заявява – по-добре с благоговение и страх да се въздържиш от това, отколкото да се причастиш с дързост и недостойнство, повярвай”.

Това слово на големия учител на нацията ни, произнесено преди падането на Константинопол, има голямо значение, защото ни разкрива духовните причини за падането на Царицата на градовете и какъв наистина трябва да бъде животът на клириците и християните, които искат да бъдат и да се наричат православни християни.

Различните бедствия имат най-вече и преди всичко духовни причини, дори и да не искаме да ги забележим. Не трябва да се задоволяваме единствено с политическите, социални и икономически фактори, но трябва да виждаме и духовното измерение на нещата, след като вярваме, че Бог направлява историята. Бездруго, хилядогодишната Римска-Византийска империя просъществувала толкова години, защото живяла православната вяра, доколкото неин модел основно било освещението и участието в Божията слава.

Това пророческо и светоотеческо слово на Йосиф Вриений ни учи също така „как трябва да постъпваме в Божия дом, който е църква на живия Бог, стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3:15). Това се отнася за подходящия начин за пристъпване към светите Тайни, за старанието да спазваме Христовите заповеди в ежедневния си живот и за борбата да пазим неподправена православната вяра.

Тези слова на Йосиф Вриений се отнасят и за нас, защото както в обществения, така и в семейния и личния ни живот трябва да стоим върху духовни основи. Библейските стихове: „Блажен оня народ, комуто Господ е Бог” (Пс. 32:12) и: „Блажени всеки, който се бои от Господа” (Пс. 127:1) имат духовно приложение и съставляват т.нар. духовен закон. Ако живеем неподобаващо, тогава Бог за наше назидание и от любов допуска различни бедствия, за да се покаем.
Пророческото слово на учителя на нашата нация Йосиф Вриений е актуално и днес.

1 Хинтерланд (нем.) – територия, област, която е в обсега на даден икономически център.

Превод от гръцки език: Алексей Стамболов

www.parembasis.gr/ pravoslavie.bg

Още от Нашата вяра

Доколко е достоверен Новият Завет

14.11.2017 г. | Сергей Худиев | Нашата вяра

Ние чувстваме правотата на своята вяра, но не винаги можем да я обясним на невярващия човек, особено на онзи, у когото нашият светоглед, кой знае защо, предизвиква раздразнение. Разумните въпроси на атеиста могат да поставят в безизходно положение всеки вярващ християнин. Какво да отговаряме на най-разпространените аргументи на атеисти?

За нашата зависимост или как да станем деца

27.10.2017 г. | Владимир Легойда | Нашата вяра

В центъра на християнството стои Христос и личната връзка с Него. И когато правилата за поведение заменят Христос, то това изобщо не може да го наречем православна вяра. Човек трябва да осъзнава зависимостта си от Бога като съвършена необходимост от Неговото присъствие в живота му. Само така възниква това, което наричаме православна вяра...

Прародителският грях

20.08.2017 г. | протойерей Йоан Романидис | Нашата вяра

Без точно разбиране за грехопадението на човечеството православната интерпретация на догмата за изкуплението не е възможна. Какво е станало с Адам и Ева в рая, този въпрос въз основа на светототеческото учение разкрива книгата на протойерей Йоан Романидис "Прародителският грях".

Какво се случва в центъра