Немият

25.08.2016 г.
Снимка: БГНЕС
Автор: Деян Енев

На 18 август т.г. се навършиха 1070 г. от успението на свети Йоан Рилски. В чест на празника публикуваме този разказ от сборника на Деян Енев "Християнски разкази" - една от книгите, които ще бъдат представени на предстоящата Седмица на православната книга от 5 до 11 септемнри.

Бях търсил изворчето безуспешно цял ден. Слънцето вече залязваше и трябваше да си тръгвам. Старата жена и момчето изскочиха пред мен сякаш изпод земята. Бяха се изкачили на пътя по една тясна, скрита в папратите пътечка. Жената приседна на километричния камък и дръпна назад забрадката си да я охлади малко ветрецът. Лицето й беше пепеляво от умора. Започна да приказва изведнъж, сякаш бяхме стари познати. Момчето през това време клекна и започна да разглежда съсредоточено една мравешка колона, която се виеше между скалите на камъчетата по банкета. Беше яко, отрасло момче, облечено в стар анцуг и с едни големи лъчезарни очи, каквито не се срещат у всеки.

– До манастира сме тръгнали, до манастира. Че нашʼто тегло никъде го няма. Що църкви обиколихме, що манастири, и нищо. Не знам веке дали има некой горе, или нема. Нямо е – и кимна с глава към момчето. – Добро дете е, всичко разбира, само се научи да чете. Само дето не може да говори. Ей го, ергенин ще става, а като е нямо...

По пътя мина кола и всичко потъна в прах. Когато прахът се слегна, лицето на старицата беше станало сякаш каменно. Бръчките се спускаха по това сиво лице като урви – право надолу към свитата й горчиво уста.

– Та чухме, че свети Иван помагал на немите. Казаха ми жените да оставя дрешки на момчето до мощите му, да престоят една нощ. И после да си ги облече и да не ги сваля три деня. Та нося тука дрешки, сичко, каквото требва.

И жената почна да рови в торбичката си, сигурно за стотен път през този ден, да не би да е забравила нещо.

– Една жена, Петкана, тъй проговорила – продължи старицата, взирайки се с избелелите си очи в отсрещния склон на планината. – Била на 70 г., от село Брезе, напълно няма от дете. С други хора дошла на поклонение в манастира, ходила и при пещерата, в която е живял сфети Иван. И постепенно започва да проговорва, а когато да се качи в малкото влакче, за да си заминава, веке проговорила съвсем добре. И някакъв човек от Дупница също имало, като дете нещо се разболял и онемял. Та му донесли ризичката и я оставили в ковчега на сфети Иван да престои. И като я облякъл, сичко му светнало и проговорил. А тука пък, преди манастира, имало некакво изворче. Избликнало изведнъж, е-е от време оно още, кога му пренасяли мощите на сфети Иван. Като стигнало дотук шествието, тия, дето носели ковчега, се уморили и го оставили на земята. И на същото това място избликнало изворче. Та който пийнел от него, се изцелявал. Ей тука било, казаха, на километър под манастира. Обиколихме тука с момчето, ама не го намерихме. Малко изворче било, като пенджурче.

Момчето отново беше слязло от пътя долу в падината. Виждах го до пояс – как разтваря с ръце папратите и върви нанякъде. После се изгуби.

– Ей тука една молитвичка ми даде нашият свещеник, към сфети Иван – разтърси се отново в торбата старицата и извади кариран лист, почти скъсан вече на сгъвките. На листа с химически молив пишеше: „Отче Йоанне, моли Христа Бога о душах наших... Посети с высоти небесныя всех, верно к тебе притекающих и просящих твоего крепкаго заступления“.

Върнах листа на старицата.

– Вземи го – каза тя. – Аз я знам веке молитвичката наизуст. Вземи го. – Сетне избърса с ръка сухите си очи и продължи:

– Той малкият много верва. Имаме си дома една иконичка на сфети Иван, се пред нея седи и мърда с устни. А некой път, като грейне целият, секаш ангелите са му дошли на гости. Ама аз веке, какво да ти кажа, не знам веке има ли некой горе, нема ли, да ме прости Господ. – И бързо се прекръсти. – Толко църкви обиколихме, толко манастири – и нищо.

Старицата се надигна.

– Да ходиме ние, че окъсняхме. Да не затворят манастира. Йовчо, хайде, баба – извика тя и се озърна: – Че къдей това дете, нали тука беше?

Като се изправихме на ръба на пътя, го видяхме. Беше прекосил падината и застанал на колене сред вековните мури в подножието на отсрещния склон. По едно време се озърна и ни видя. Скочи и замаха с ръце. Когато го наближихме, видях, че гърлото му се е издуло и жилите по него ще се пръснат. И изведнъж извика:

– Бабу-у-у-у!

Беше открил изворчето. Баба му се разтрепери цялата. Наля вода, даде му да пие, уми му лицето и двамата забързаха към манастира. Момчето все повтаряше:

– Бабуу! Бабуу!

И се смееше, и пипаше мократа си коса.

Когато фигурките им се скриха зад завоя на пътя, аз коленичих пред бистрата вода в иззиданото с камъни легенче, с наредени по края китки здравец, конци от дрехи и с една малка хартиена иконка на св. Иван Рилски, залепена върху големия камък над изворчето, гребнах с шепа ледената вода, умих лицето си, а после се наведох и започнах да пия. Същото беше изворчето, както едно време, през шейсет и четвърта, когато идвахме тук до манастира с баба ми – съвсем същото. Пиех, дъвчех песъчинките във вкусната вода и плачех. Тогава бяхме намерили изворчето веднага.

Камбаните на манастира във виолетовия здрач удариха за вечерня.

Деян Енев е роден през 1960 г. в София. Завършва английска гимназия и българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Като журналист има над 2000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Деян Енев е издал 17 книги, сред които няколко сборника с разкази. Творбите му са превеждани и издавани  извън България. Към настоящия момент е колумнист за в-к „Култура” и електронния „Портал Култура“. През май 2016 г. е отличен с орден „Св. св. Кирил и Методий“ – първа степен.

Още от Култура

Българската кирилица като знак за идентичност

27.05.2017 г. | Красен Кръстев | Култура

Настоящият материал е в подкрепа на инициативата „За българска кирилица”, тръгнала през юни 2014, която цели да популяризира особеностите на българската кирилица сред широката публика и да изясни разликите в графичната идентичност на българските знаци на кирилицата. Дебати около българската кирилица е имало още с нейното...

Сълзата на покаянието

20.03.2017 г. | Стилиян Чилингиров | Култура

Отшелникът Иоан обсени с длан очите си и погледна по урвата надолу. Редкият планински въздух не можеше да задържи слънчевите лъчи, нито да намали силата им, затова те падаха тежко върху сипеите на урвата, забиваха се в тях и сякаш отново припламваха. Мъчно беше да се погледне надолу. А сега там пълзеше човек, той посягаше към мурите с...

Георги Господинов: Да си дадем бъдеще

04.01.2017 г. | Геновева Радева, Даниел Чипев | Култура

През 2016 г. писателят Георги Господинов стана носител на швейцарската награда „Ян Михалски” за романа „Физика на тъгата”, а за превода на книгата на английски получи отличие в САЩ. Номиниран е за международната дъблинска литературна награда. По негов разказ е анимацията на Теодор Ушев „Сляпата Вайша”,...

Какво се случва в центъра