Духовно просветен център

За светиите и за нашата святост

20.06.2020 г.
Автор: иконом Василий Шаган

Проповед във Втората неделя след Петдесетница – на Всички български светии. 18.06.2017, храм „Св. Николай Чудотворец”, Варна

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

В Неделята на всички български светии, братя и сестри, чухме Евангелския разказ за това, как Христос е призвал Своите ученици.

Да, те бяха обикновени рибари, но като чуха призива на Христос, веднага тръгнаха след Него. Какво може да накара един обикновен човек да остави всичко и да тръгне след един непознат? Някои може и да са чували за Него, други може да са вярвали, че е идещият месия, важното е, че те не изпускат момента – момента, в който са призвани. Такъв момент получава всеки един от нас в своя живот – понякога косвено, а понякога директно, по призива на родителите, или на свещеника. А дали отговаряме на този призив, всеки от нас може да си отговори сам.

И ето, тези обикновени хора, които тръгнаха след Христос, станаха ловци на човеци. Станаха апостоли и проповедници на най-благата вест, която някога е получавал светът – Евангелието на Царството Божие. Царството, в което може да намерим мира, радостта и щастието, за които толкова се стараем тук, в своя живот, и не винаги ги намираме. Царството, което Христос ни откри като причастност към Бога на славата и на истината. Затова в търсенето на истината ние нищо друго не можем да направим, освен да отговорим на призива на Христос, Който казва: вървете след Мене.

Какво означава да вървиш след Христос? Какво означава да си последовател на Този, Който проповядваше Царството Божие и изцеряваше всяка болест у народа? От примера на апостолите виждаме, че това означава да оставиш всичко, дори майка си и баща си, и да тръгнеш след Този, Който ти обещава нещо, в което всичко може да се случи... Но иначе каква полза, ако тук придобием целия свят и сме в постоянни грижи за земното и за близките си, ако нямаме възможност да споделим радостта от общуване с тях във вечността?! Защото любовта към Бога наистина предполага общуване във вечността с тези, които тук обичаме. И вслушвайки се в призива на Христос, ние можем да отговорим по един или друг начин. Или изцяло да се отдадем на Него, като Го следваме и се учим от Неговото Евангелие, или да продължим да се терзаем в съмнения къде е истината, и да се чудим доколко да се отдадем на Бога.

Нашият народ, братя и сестри, е просветен много отдавна от светлината на Христовата истина и ние наистина сме част от този голям сонм от народи, които служат на Бога. Българските светии, чиято памет днес честваме, са украсили Царството Божие и са добавили и българската традиция във вярата. Те са пример за нас, на който да подражаваме. Ето, да вземем само нашия велик преподобен св. Йоан Рилски. Преуподобил се на Бога и станал пресветло светило – така се пее в песнопението за него. И имайки такава светлина, която е излязла от нашия народ, можем ли да продължаваме да живеем в маловерие или в униние, че светостта, към която ни призовава Христос, е непостижима? Или въпреки всичко да се опитаме да се облечем в Христос и да станем подобни на Него? На Този, Който показа Себе Си като любов. Любов, каквато ние нямаме – жертвената любов, която заведе Христос на кръста, да победи смъртта и да ни даде възможност да живеем вечно.

Така днес, в Неделята на всички български светии, ние можем да се радваме, че и нашият народ е дал светии, които да се молят пред Божия престол за нас, и на които ние да се уповаваме. Но може да размишляваме и за своята святост, към която сме призвани като светии на Господа, осветени от Него. Събрани тук, на светата Литургия, братя и сестри, трябва да си отговорим на въпроса, как стоим пред Бога? Защото Литургията не е просто част от нашата българска култура. Това е изворът, от който черпим отговори на основните въпроси за живота. В Литургията ние сме призвани да бъдем заедно и всеки да остави своя егоизъм и своите себични нагласи там, отвън. В събранието на светиите ние сме призвани да бъдем заедно с Христос и да се научим да Го обичаме с цялото си сърце, а ближния около нас – като себе си. И точно в това призвание виждаме колко е трудно да сме искрени. Но ако това не се случи, всичко останало не ни ползва. Колкото и усилия да полагаме в живота си, нямаме ли любов – нямаме нищо, братя и сестри. Защото в любовта се случват всички желани от нас неща – радостта, мирът и щастието. Само че любовта не се учи чрез практики и терапии. Светиите отдавна са казали, че любовта може да се почерпи единствено от Бога, Който е любов. Затова именно се причастяваме. Любовта е дар, който можем да получим, като се съединяваме и приемаме самия Христос.

Днес мнозина от нас не дръзнаха да пристъпят към светата Чаша, и сигурно си имат за това причина. Светата Чаша е онази граница, братя и сестри, която по един или друг начин определя нашия стремеж към святост. Защото Чашата е Христос с Неговото Тяло и Кръв, към Когото ние можем да се причастим, като приемаме тези свети дарове, които Той ни е оставил за наше спасение. Но за да се случи това приемане, трябва да направим много крачки и да се покаем за всичко онова, което ни пречи да сме искрени пред Бога. Това означава да направим всичко възможно, за да станем Христови. Понеже спасението е възможно само в нашето единство с Христос. Чашата, като граница, към която тържествено пристъпваме по време на Литургията, се явява моментът, в който ние свидетелстваме за себе си пред Господа. И това трябва да е най-отговорният момент в нашия живот. И трябва да живеем така, че да можем да пием от тази Чаша като от извор на живота. Иначе нашето християнство ще се превърне в нещо, което рано или късно ще ни разочарова.

В своята самозабравеност ние често дори не осъзнаваме накъде сме тръгнали и какъв живот живеем. И не е лъжа, че мнозина са разочаровани от себе си и своя живот. Толкова сме малодушни в отношението си към Бога и толкова непостоянни, че оставаме далеч от разбирането на Неговата същност и на своето истинско призвание. Но ако Бог даде по някакъв начин да осъзнаем своето състояние, разбираме колко ужасно е да сме в тази позиция – далеч от истината. И тогава какво да правим? Изходът не е в отчаянието, а като помним греха, да не се връщаме към него, и малко по малко, подражавайки на Христос, да се опитваме да се уподобим на това, което е Той.

Нека Му въздадем слава сега и во веки веков. Амин!

Още по темата
Още от Проповеди

Нашият път към живота

14.09.2021 г. | иконом Василий Шаган | Проповеди

Нужно е винаги да бъдем в Божието присъствие и да Го молим да ни праща Своята благодат. Защото Той винаги ще ни чуе и ще ни прати Своята благодат в нашата немощ. И тогава ще са действителни и силни думите, казани на апостол Павел: „Стига ти Моята благодат”, радвай се в нея!"

За да бъде светът спасен (Йоан 3:17)

12.09.2021 г. | протойерей Михаил Манев | Проповеди

В неделята преди Въздвижение, четем най-красивото Евангелие от всички - Евангелие, което ни дава да разберем, защо Бог прави тези неща за нас... Защото обикнал света повече от всичко. Обикнал го така, че да може да предаде Сина Си за този свят... (2018 г.)

Пътят към Бога е път на прошката и милостта

06.09.2021 г. | иконом Василий Шаган | Проповеди

Ние, които искаме да се издигнем от земята на небето, мислейки не за земното, а за небесното, трябва да вървим по този път. Път, който Бог ни показа в Своя личен пример, докато беше тук в образа на Своя Божествен Син...

Какво се случва в центъра

Любов и брак

Женските избори