Трудната промяна

29.01.2017 г.
Източник: The Atlantic
Автор: иконом Василий Шаган

И той бързо слезе и Го прие с радост.
(Лука 19:6)

Братя и сестри,
Ето, започна нашата подготовка за Великия пост. Миналата седмица чухме историята със слепия Вартимей, а днес Църквата ни предлага случката със Закхей, началника на митарите. Хората ненавиждали митарите, защото служели на поробителя – събирал данъци за императора, но и много често вземали повече, отколкото трябва. Такъв човек е герой на Евангелието днес.

Името Закхей осначава „праведност; справедливост” – твърде несъпоставимо с човека, който го носел. Човек, който несправедливо отнемал от имота на хората и затова бил презиран от тях. Но не по-малко несъответстваща (на положението му в обществото) била постъпката му, когато чул, че през неговия град, Йерихон, минава Христос. Отишъл сред тълпата и се покачил на една смоковница, за да вижда, тъй като бил малък на ръст (това с ръста може да го разбираме и в прекия, и в духовния смисъл).

Какво ли му е струвало да направи това? Рискувал е да ме се присмеят. Като малко дете се покатерил на дървото, за да види Кой е Христос… Но не за това е Евангелието днес. Църквата иска да ни покаже всъщност какво кара Закхей да иска да види Христос. Според положението си в обществото той би трябвало да е закоравял в сърцето човек, доволен от благополучието си, самозабравил се в страстта на сребролюбието, потънал в разкош, убеден, че всичко му е наред. Но от това, което чуваме, разбираме, че този човек не е точно такъв. Нещо му се е случило, за да пожелае да види Христос. Необичайно е и това, което му се случва, след като се покачил на смоковницата. В огромната тълпа Христос различил тъкмо него, търсещия да Го види, и пренебрегвайки всички други хора, отива и го заговаря. Необичайна среща. Но всъщност не е случайна. Христос се спира при онзи, който искал да Го види. Защото усетил в него, закоравелия сребролюбец, онова духовно движение, което го е подтикнало да пренебрегне обществените норми, но да види кой е Христос.

Сами разбираме, че при тази среща се случва пълна промяна със Закхей. Христос му казва да слезе, защото ще бъде гост в дома му, а тоя пред всички обявява, че половината си имот ще раздаде на сиромаси, а което е взел в повече от някого, ще му го върне четирикратно. Според Моисеевия закон крадците трябвало да върнат една пета от откраднатото, а Закхей обещава четири пъти повече от взетото. По този начин той принася своя плод. Плодът на промяната, която ние наричаме покаяние. Покаяние, което не е само преобразяване, а което ражда плодове. Именно това се случва при срещата на Закхей с Христос.

Как става възможно това – закоравелият обирджия и сребролюбец толкова бързо, буквално мълниеносно, да се промени? До този момент той не знаел кой е Христос. Но когато вижда, че измежду всички Иисус различил именно него, недостойния, тогава Закхей абсолютно се преобразил и принесъл този акт на покаяние.

Св. Николай Велимирович казва, че ние най-трудно опознаваме себе си. Най-трудно виждаме, колко сме затънали и сме изгубили образа си поради своите грехове. Но Христос, Който се яви на всички човеци, е нашето огледало. И ако се огледаме в Него, ще видим ясно какво представляваме. Своята немощ, своето духовно проражение, колко сме се променили поради греха си и сме изгубили образа, вложен в нас от Бога. А Христос е огледало, защото е чист човек и съвършен Бог в същото време. Заставайки пред Него, няма как да не видим своята немощ и колко сме далеч от образа, който Той ни е показал. Ако сравним себе си с Неговото неравнодушие, което ни е показал, намирайки измежду всички Закхей, ще разберем какъв внимателен Лекар е Той и доколко на нас ни липсват състрадание и милосърдие. В цялото Евангелие Той изцелява болните, издига падналите, очиства прокажените.

Христос е този чист образ, в който, ако се огледаме, ще видим себе си и какво ни липсва. Именно това се случило и при срещата на Закхей с Него – той познал своята закоравяла, отстъпила от чистотата природа и принесъл плод на покаяние. Това, което не винаги се случва с нас. Ние много често отбелязваме своите грехове и дори ги изповядваме пред Бога, но трудно принасяме плод на покаяние. Трудно се променяме. И много често оставаме в своята духовна немощ още по-сразени, като дори се отчайваме. Светиите казват, че има покаяние, което може да отчае човека. Това покаяние е бесовско. Когато човек вижда своята немощ и не може да принесе плод на покаяние. Тогава отчаянието го засмуква като в бездна на ада. А покаянието от Бога е, когато човек, оглеждайки се в чистотата на Христос като в огледало, вижда своите грехове и на момента започва да принася своите плодове на покаянието. Както Закхей. Променя се. Бил крадец, но казва: „Ще възвърна всичко. Даже четири пъти повече от взетото”.

Това, братя и сестри, е плодът на истинското покаяние. И ние, които сме отстъпили от чистия образ и сме пропаднали в своите страсти и похоти, сме залинели в своята немощ, поради която не можем да сме милосърдни и да обичаме. И докато не започнем да правим нещо, обратно на това, което сме, нищо не може да се случи. Нищо няма да променим. Ще си останем само с беса, който и без това всячески се опитва да ни бори.

Вижте какво се случва, братя и сестри. Всички онези немощни хора, сред които и себе си може да различим, започнали да роптаят и казвали: „Ето, отби се при грешен човек. Значи не е онзи пророк, когото чакаме, щом не успя да различи някого измежду нас, по-чистите, а отиде при най-грешния, даже в дома му влезе. Ако беше Бог, нямаше да го стори”. Помним, че това се случва и в други моменти – например, когато блудницата умива нозете Му и ги изтрива с косите си и Го полива с миро. И тогава мнозина отбелязали: „Ако знаеше каква е, нямаше да позволи да се докосне до Него”.

Но Христос, както казахме, е Лекарят, Който отива при най-болните. Всеки лекар, когато влезе в болницата, първо отива при онези, за които знае, че са в най-тежко състояние. Те най-много се нуждаят от неговото посещение. Така и Христос – винаги отива при най-пропадналите, при най-изгубените, които имат нужда от Неговата Божествена власт, за да ги измъкне от бездната, която ги е погълнала. И затова казва: „Дойдох да спася не праведници, а грешниците да приведа към покаяние”. Силни думи, които не могат да позволят на здраво мислещия вярващ човек да се отчае. Думи, отправени към всеки един от нас. Защото кой може да каже за себе си, че не е за окайване!? Кой не е осъзнавал своята греховна падналост и своето безсилие да се изправи. Но чувайки тези думи, братя и сестри, ако ние в Негово лице виждаме своя Спасител, Който може, прощавайки греховете, да ни изправи от нашата падналост, то бихме били безумци, ако не вярваме и не се хванем за Неговата ръка. Защото само ако я хванем, Той ще ни покаже истинската светлина.

Ако предположим, че Закхей от едно просто човешко любопитство, понеже е чувал за Иисус, е решил да види Кой е Той, то няма как да не отбележим, че в тази среща с Христос той тотално се е променил. И от един грешник той вече 2000 години е пример за цялата Църква как човек трябва да дерзае, за да се промени, и какъв трябва да бъде плодът на неговото покаяние. А като виждаме как Закхей, въпреки благополучието, което си е създал в този свят, търси да види Христос, няма как да не се запитаме какво му се е случило, че е решил да промени нещо, да направи нещо различно. Да се издигне над прахта на Йерихонските улици и от дървото да види Кой е Христос. И ако той е пример, не е ли сега времето да се попитаме и ние: готови ли сме да надскочим това, което имаме, за да променим нещо в своя живот? И ако някой каже: „Аз нямам какво да променям”, може да се окаже голям лъжец пред самия себе си, защото себе си лъже.

Наблюдавам сега младите как живеят един много интересен живот. От една страна, като че ли всичко е пред тях и тепърва трябва да направят нещо, но от друга страна, имат някакво спокойствие в света, в който живеят. Удовлетворени са от своите виртуални общувания. Някои имат интереси в музиката, в киното, в театъра или в някои странни неща дори. И много често виждам дори и в младите една самодостатъчност. Липсва ни желание нещо да променим, да направим, да пречупим, да преобразим. И ето, примерът на Закхей. Той е повод да се запитаме: готови ли сме ние да се изкачим, да се издигнем над всичко, което имаме? За да видим нещо повече от това, което сме направили, или което ни е дадено. Няма как да не се съпоставяме с него, защото мнозина от нас , по един или друг начин, също са устроили живота си тук, със семейство, кариера, или вече са на заслужена пенсия. Всичко като че ли е в ред…

Но струва ми се, че за да пожелае Закхей да промени нещо в себе си, първо е трябвало да види Христос. Така и ние, братя и сестри. Ако не осъзнаем, че в света има нещо повече от това, което виждаме и чувстваме, ако не разберем, че в този свят Христос както тогава, така и сега ходи сред нас и проповядва Своето Евангелие, ако не се огледаме в Него и в светлината на Неговото Евангелие, едва ли може да пожелаем да променим нещо в себе си. Затова мнозина от нас имат очи, но не виждат, имат уши и не чуват. И дори години да сме в Църквата, трудно променяме себе си. Не е ли това, защото не виждаме Христос?! И не чувстваме силата на Неговата Божествена благост, която слиза върху нас чрез Светия Дух. Разбира се, че и заради това, братя и сестри. Но и да видим Христос, Той ще ни види ли? Пример отново трябва да ни бъде днешното Евангелие. Закхей видял Христос не просто така, а защото пожелал да Го види. Чак тогава Христос отишъл при него. Което ни подсказва, че за да се случи в нас промяната, трябва да имаме искрено желание за това. За да може и Христос, Който никого насила не привежда, да може и Той да дойде при нас. Той ще ни различи сред милионната тълпа и ще дойде при нас само ако забележи това искрено желание за промяна. И то трябва да се появи както в нашия ум, така и в нашето сърце. А като казвам искрено, имам предвид честно да си признаем пред Бога своята немощ и да Му кажем: „Ела, Господи, и се докосни моето сърце, за да разтопиш всичко, което се е вледенило в мен! Защото нямам милост и състрадание, нямам любов и съм равнодушен към хората!”

В последните дни, братя и сестри,  се случи нещо, което много ме развълнува. Сигурно много от вас си спомнят човека, който години наред просеше, седнал на стълбите пред храма. Вероятно дори сте му давали милостиня, но едва ли всички знаехте, че се казва Димитър. И аз, признавам си, повечето пъти съм минавал к рай него с желание той да не ме забележи дори. Както често се случва и на други, поради някаква неприязън, която имаме в себе си, още повече към такива хора. Но в последно време често размишлявах, че не би трябвало да постъпвам така, че трябва да намеря в себе си повече сили и да го разпитам, да науча повече от това, което зная за него. Много неща са ме спирали да го направя. Едно от тях е, че тези хора не винаги са искрени, като разказват за себе си. Но по-важно е, че аз не намерих в себе си това, което да ме накара да го направя – поради ред причини, най-вече поради своята гордост. И ето, че преди около седмица стана ясно, че този човек е убил друг човек, също такъв като него – бездомник, беден, клошар, и затова сега е в ареста. А аз не спирам да мисля, дали ако имах друго отношение към този човек, това щеше да му се случи? Да, казвам, че това на него му се е случило, а не на убития. Защото да убиеш човек, е много по-тежко, отколкото да бъдеш убит. Да носиш кръста на убиец. И ви разказах тази история, защото мисля, че има връзка с днешното Евангелие. Помислете какво би станало, ако Христос постъпваше спрямо нас, както ние постъпваме спрямо хората. В Неговите очи ние също сме окаяни, може би дори повече от този, който външно изглежда окаян. Ако Той така ни подминаваше (както ние ги подминаваме), без да намери какво да ни каже и да ни предложи (както ние на тях), то тогава ние щяхме да бъдем най-жалките същества на този свят?

Подготвяйки се за днес, слушах една проповед на митрополит Антоний Сурожски за слепия Вартимей. Там той си спомня как по време на немската окупация, докато преподава в Руската гимназия в Париж, имало един учител, много строг и затворен човек, поради което никой не го уважавал и обичал. Но веднъж, вървейки зад него към училището, станал свидетел на следната случка. Близо до училището седял просяк. Много хора минавали покрай него, някои пускали монети в шапката му, но без да го погледнат. Учителят също минал, но се спрял пред просяка и му казал нещо. А онзи скочил и го прегърнал. Учуден от видяното, той разпитал, какво е станало и разбрал, че учителят просто се извинил на човека, че няма какво да му даде, че е  вървял пеша от другия край на Париж, защото нямал пари за метрото, и е толкова беден, колкото него самия. Но намерил сили в себе си да не го подмине без внимание, а да поговори с него и да го накара да се почувства равен, а не презрян и по-долен от всички.

И ние, братя и сестри, понякога се нуждаем не от материални блага, а от това, някой да разчупи в нас онова нещо, което трудно можем да променим. Нещо, от което чувстваме, че може да се взривим, поради някаква неприязън или омраза. Нека покажем в себе си желанието за промяна, да се оплачем на Христос, да поискаме Неговата милост, а Той със сигурност ще намери в Себе Си (за разлика от нас) тази благодат и тези думи, с които да ни помогне. Така, както учителят намерил нещо повече от другите, които минавали край онзи просяк.

Разказах ви за тези случаи, защото мисля, че е хубаво постоянно да се взираме в себе си и да мислим как живеем. Не сме ли се примирили с положението, в което живеем? Не сме ли придобили някакво мнимо спокойствие, че всичко ни е наред? Поради което нищо не търсим, а сме се свили и замръзнали в себе си, чакайки някой отгоре да направи нещо за нас, без ние да потърсим. Но Христос казва: „стоя пред вратата и хлопам, и ако някой чуе гласа Ми, и отвори вратата, ще вляза и ще вечерям с него, и той с Мене”. Той похлопа на вратата на Закхей и беше приет с радост. Остава и ние, когато похлопа на нашата врата, да Му отворим. И Той ще вечеря с нас. Амин!

Проповед на иконом Василий Шаган в Неделята на Закхей.
29.01.17, храм „Св. Николай Чудотворец”

Още по темата
Още от Проповеди

Какво да сторя, за да наследя живот вечен?

25.11.2019 г. | иконом Василий Шаган | Проповеди

Но дали може да се реализира този копнеж?... Христос казва: невъзможното за човеците е възможно за Бога. Стига да се научим да усвояваме живота такъв, какъвто Христос ни е проповядвал и показал – живот в любов към ближния...

Водени от любов

21.11.2019 г. | иконом Василий Шаган | Проповеди

Да се молим, Бог да запази и благослови нашите семейства. Отношенията помежду ни да бъдат такива, каквито Христос има към Своята Църква – доверителни, жертвени, всеотдайни, водени само от любов към другия...

Сега е моментът

05.11.2019 г. | свещеник Алексей Атанасов | Проповеди

Не е важно човекът колко е богат, важно е той да може да забелязва тези, които са около него и имат нужда от подкрепа. Понякога не са нужни пари, а един разговор, но не трябва да забравяме за изоставените като бедния Лазар...

Какво се случва в центъра