Каква е цената на християнството днес в България? (2)

09.09.2014 г.
Автор: Варненски и Великопреславски митрополит Йоан

1150 години от покръстването на България е събитие, свързано с живота в Христос през всичките тези години, за Него, в Негово име и единение. Това е уникално събитие в историята на нашата държава, осъществило се посредством равноапостолния подвиг на св. цар Борис покръстител български. Цялата прекрасна духовна ценност по отношение на изкуство, култура, наука, на целия евентуален потенциал на българската нация неминуемо е свързан с християнския идеал и с историята на християнството. Няма как тези столетия да не бъдат пропити от духа на Христос и от Христовата светлина, защото нашият народ е бил в различните години различно изпитван. Но винаги е преодолявал всичко чрез всеподателя Бога, чрез вярата в светата Троица, чрез вярата в своите духовни йерарси, чрез вярата в своите светии. Всъщност думите на св. Павел: „Вие сте съграждани на светиите свои на Бога и вие сте синове Божии чрез вярата в Христа” намират отклик в живота на всеки православен християнин чрез това присъствие и съприкосновение със светата Православна вяра векове наред. Човек е един и същ, и преди 1100 години, и сега, еднакво променящ се, но по отношение на вярата си може да видим различни проявления в различните години.

Сега ние се насочваме към нашата съвременност и поводът за това е едно прекрасно събитие, което за 16-ти път се осъществява в пределите на Варненската и Великопреславска епархия - създадено, устроено и установено в трудовете на блаженопочиналия Варненски и Великопреславски митриполит Кирил. И тази година то е продължено в тази приемственост от самите нас, които сме призовани към това служение.  
Каква е цената за това, че сме православни християни и че сме потомци на 1100-годишно християнство по българските земи? Тези събития започват именно, исторически и териториално погледнато, от Варненска и Великопреславска епархия.
Днешният съвременен човек има голяма цена да понесе в отговорността си, защото, от една страна, съществува голямо разслоение на вярата и различни нейни проявления, а от друга, крайност на безверие, на абсолютно безразличие и непознаване на светото Православие. Много пъти нашите съвременници коментират, че историята, нейното съществуване и връщането към нея в християнски смисъл, няма особено значение. Но християнинът е един и същ през всички векове не с нещо друго, а с това, че става приобщен с богочовека Христос чрез тайнството евхаристия и цялата подготвеност и стремеж на човешкия живот към това тайнство.

Днес имаме съвременни моменти на свобода, които често пъти се възприемат криворазбрано като свободия. В нашата съвременност и на територията на българската православна църква няма гонения, в смисъла на раннохристиянски, или на притеснения, които се случват в подобни нам съвременни поместни православни църкви. В тази свобода съществува един парадокс - в православните страни много по-трудно се изучава вероучението като задължителен предмет, а в един западен свят няма пречка да бъде допуснат православен духовник да преподава своето религиозно образование. Сега има присъствие на различни националности, на различни етноси, което е прекрасно в своята култура. Стремежът към взаимосвързаност и взаимопомощ винаги е бил основен в нашето житие. Заедно с това обаче, има и голямо присъствие на различни вероизповедания и всеки обявява себе си за съвсем прав. Това е изпитание по отношение на това, че съвременните млади хора като че ли забравиха за светото Православие или не го познават. Може би не е правилно да кажем, че са го забравили. По-скоро те не знаят, че то съществува, защото устройват своя живот без светата църква, без знанието за светите отци, оставили поколения наред безсмъртни трудове, които се съхраняват и изучават, събрани в множество ценни библиотеки.

По-често чуваме, че църквата е изостанала и в своята средновековна закрепостялост едва ли може да отговори на повика на съвременния човек. Стремежът е към един технически прогрес, към една голяма секуларистичност, към едно изпълнение на множество повици на съвременната техника в различните информационни системи, в различните мобилни връзки. Това обаче в нашата съвременност дава своята цена да бъдем толкова забързани и да изпълним своето послушание най-много към съответния джиесем, който носим, защото сме готови да отговорим във всеки един момент на него, а не чуваме Божия глас, който е над нас и в нас, и около нас и се проявява по много различен начин, но ние не го откриваме. Когато говорим за свобода, трябва да знаем и да помним думите на св. апостол Павел: „Стойте твърдо в свободата, която Христос ви дарува”. Но тази свобода свидетелства за свобода от греха, от всичко онова, което може да отдалечи човека от Бога. А това, което отдалечава човека от Бога е тази дума „грях” и извършването му означава беззаконие. За да си отговори човек на тези въпроси, трябва да влезе в Божия дом и за заживее в него и с него, да осмисли своето житие през призмата на християнството.
Каква е цената? И днес ще се намерят някои историци, които да упрекнат светия цар, че е погубил цели семейства за това, че не са приели Христовата вяра. Ще срещнем хора, които да кажат, че ние трябвало да минем към католическата църква и присъствието ни в нея щяло да бъде по-успешно за развитието на страната. Различни хора, различни мнения, но едно е същностно и важно: че ние сме Христови последователи, благодарение на принадлежността си към Христовата вяра, към светото Православие - неслучайно по един изключителен път на Божия благ промисъл. Всички ние, искаме или не, носим тази светлина в себе си - вярваме или не вярваме. Колко по-добре ще бъде да осъзнаем всичко това: и нашата  богообразност, и нашата богоподобност и това ще се осъществява всеки един Божи ден, който Господ ни е дарувал живот тук на земята, ако осмислим именно това наследство, на което сме носители.

Затова цената не е малка, цената е свързана с отстояване на принципи, и то на верови принципи, отстояване на чистотата на светото Православие, отстояване на доброто възпитание и на праведната възможност за неговото отстояване във всички дадени ни възможности. Цената е в търпението, което ще трябва да понесем – за това, че в нашата съвременност ще бъдем хулени, защото и Христос беше хулен, и много пъти ще срещнем един голям повик към изява на груб материализъм в много отношения. Необходимо е да разсъдим духовно, че всъщност нашият живот може да ни приближи или отдалечи от Бога.

Затова и тази наша среща в Седмицата на православната книга на православни духовници, учени, богослови от българската православна църква, от поместните православни църкви -  широко представителство от целия православен свят, обединено от  това варненско събитие – ще даде още една възможност да осмислим този повод – 1150 години от покръстването на нашата скъпа родина. Също да видим и как нашите съвременни млади православни хора обменят един напълно нормален опит с другите поместни църкви и православни християни - всеки един носи проблемите на страната, от която идва и своите си проблеми, които има в заобикалящия го живот. Така или иначе, пътят е един – Христос, който е път, истина и живот и в него сме толкова много векове. А има и още един повод – едно почитание към отишлите си духовници, йерарси, в отбелязване на блаженопочиналия патриарх български Максим, който за повече от 41 години патриаршеско служение можа да бъде свидетел на три епохи в живота на българската православна църква и да стане една емблематична личност. Не е дадено на всеки човек да живее толкова много и да има толкова години патриаршеско служение – това е една изключителна рядкост в живота на църквата. Има един йерусалимски патриарх, който 42 години е бил на патриаршеския престол с различни периоди на отстъпване от патриаршеското служение. Блаженопочиналият патриарх Максим е емблематична личност, за която си струва да се спомене, най-малко. Нека се уважава патриаршеската институция и патриаршеското достойнство в лицето и на сега действащия наш скъп български патриарх Неофит, който  е потомък и ученик на патриарх Максим.

Моят апел към всички вярваши в днешния и в следващите дни е действително да преценим каква цена носим. Носим цената на свободата си, на свободното си решение да бъдем лоши или добри. След като направим своя избор, носим пълната отговорност какъв живот ще имаме според избора си. Имаме отговорна пастирска дейност в живота на човека, ние сме си избрали своя път да бъдем духовници. Да бъдем духовници по светоотеческия принцип и това, което църквата учи или да се превърнем в светски лица, които забравят своето призвание. Носим друга цена – да привличаме с примера си младите хора или да ги отблъснем, носим друга отговорност и цена – да издържим живота си такъв, какъвто трябва да бъде в съвременния секуларистичен свят или да се потопим в него и да забравим за това кои сме и какви сме. Цената е различна, но най- вече цената на неоценения беше Неговият живот, на богочовека Христос, който застана на кръста доброволно и пое, агнецът Божи, греховете на целия свят.

Този е примерът и този е всъщност моментът на разперените Христови ръце на кръста – към тях гледаме и си даваме сметка каква е цената за всеки един от нас, тоест, да разпнем плътта си със страстите и похотите на един мислен кръст и да вървим напред, носейки го с отговорност, с търпение, без ропот. Всеки в живота си носи своя кръст, но той е образ на Христовия кръст, особено за тези, които са православни християни. Да си го носим достойно и да имаме съзнанието за по-честа изповед, за добро общение с ближните и в изпълнение на Христовите заповеди. Кой колкото може да бъде снизходителен към ближните и по-строг към себе си. Тогава ще може да понесе тази цена, която е понесъл всеки един християнин, след като се е отрекъл от Сатаната и се е врекъл в името на троичния Бог Отец, Син и Свети Дух.

 

 

Още по темата
Още от Интервю

Отец Василий Шаган: Изгубихме любовта и човечността си, затова някой дръзва да посегне на брат си с война

14.03.2022 г. | Светлана Вълкова, иконом Василий Шаган | Интервю

За всеки един от нас трябва да настъпи промяна. Ако не настъпи никаква промяна, значи ние пореден урок или поредна неслучайна ситуация, предоставена ни от Бога, ще я пропуснем и пак ще останем като една неразорана, безплодна нива...

Какво значи да бъдеш патриот

03.03.2022 г. | Оксана Головко | Интервю

Мисля, че когато хората се учат да обичат един другиго – това е патриотизъм. Тук не върви психологията на инквизитора: ние ще го изгорим на кладата, но затова пък ще спасим душата му. Патриотизъм се проявява и тогава, когато хората се учат да се обичат едни други, колкото и да е сложно...

На Богоявление се освещава водата, която е в основата на всичко

05.01.2022 г. | Марияна Валентинова, д-р Дарин Алексиев | Интервю

Този празник всъщност ни напомня, че трябва да се осветим отново. Не просто да отидем да запалим свещичка... И да не се ограничаваме само с някакво външно религиозно почитание, а да пристъпим към този Христос, към въплътеното Слово, като се очистим от всички лоши мисли...

Какво се случва в центъра