Духовно просветен център

Слово за Митаря и Фарисея

05.02.2017 г.
Автор: Митрополит Иларион /Алфеев/

Подготовката за Великия пост има за цел духовно да приближи християнина към главния и единствен смисъл на Великия пост – покаянието. Всяка от трите седмици и всяка от четирите недели пред поста има свое название и значение. Три седмици преди Великия пост Православната Църква ни напомня евангелската притча за митаря и фарисея.

Притчата за митаря и фарисея, която чухме днес, може да ни послужи за духовна полза, ако се замислим какво значение има тя за всеки от нас.

Двама души влезли в храма – единият фарисей, а другият митар, казва се в тази притча. Фарисеят отишъл напред и възнесъл молитва към Бога, благодарейки Му за това, че той не е такъв, като останалите хора: той пости, изпълнява заповедите, жертва десятък за храма. А митарят, влизайки в храма, застанал до вратата и, удряйки се в гърдите, казвал: „Боже, бъди милостив към мене грешника”. Господ Иисус Христос казал, че митарят излязъл от храма повече оправдан, отколкото фарисеят. Той не казва, че митарят излязъл оправдан, а фарисеят осъден, но че митарят, за отправените към Бога смирени думи, получил по-голяма награда, отколкото фарисеят – за своята горделива молитва. Господ приема всеки човек, влизащ в храма: и този, който влиза по фарисейски, и този, който влиза като митаря; и този, който влиза без да оставя до прага на храма своята горделивост, и този, който влиза със смирение. Но истинска Божия награда получават именно смирените по сърце – тези хора, които не се сравняват с другите, които не казват: „Може би аз съм лош, но има и по-лоши от мен; може би аз не във всичко съм преуспял, но аз все пак не съм такъв, като този или онзи човек, все пак имам добродетели, за които мога да благодаря на Бога”.

Господ ни призовава не да анализираме добродетелите си, а греховете си. Господ ни призовава не да се сравняваме с другите хора, а да се поставяме пред съда на Словото Божие, пред съда на Божиите заповеди и да се запитаме: доколко аз, а не моят ближен, съм съумял да въплътя в живота това, което е заповядал нашият Господ. И ако всеки от нас с цялата си отговорност постави себе си пред съда на Божиите заповеди, то ще видим, че няма с какво да се гордеем, че няма причина за превъзнасяне над другите хора, защото ние сме така далече от Бога, колкото само може да бъде един човек, който е грешен, недостоен, не изпълнява заповедите, не бърза към Царството Небесно чрез изпълнение на тези Божии заповеди.

Фарисейството, което Господ осъжда в тази притча, е феномен, който е съществувал през всички векове; съществува и сега. С това название е прието сега, да се наричат хората, които изпълняват външните предписания на църковния живот, но в същото време сърцата им са пусти, в техните сърца няма смирена молитва към Бога, смирено съкрушение за своите грехове и надежда на Божието милосърдие. Такива хора мислят, че щом спазват постите, посещават регулярно богослуженията, веднъж в месеца се изповядват и причастяват, дават пари за храма, то с това напълно изпълняват своя дълг по отношение към Бога, а целия останал живот могат да прекарат в развлечения, останалите пари могат да похарчат за по-други придобивки, всички свои сили, освен тези, които веднъж в седмицата или веднъж в месеца губят за молитва в храма, те могат посветят на светски грижи. Такива хора са достатъчно много сред нас.

Има сред нас и такива хора, които мислят, че щом са православни, щом спазват всички църковни предписания, то те могат да осъждат и съдят другите хора, особено тези, които идват в храма „неправилно” облечени и недостатъчно подготвени. Нерядко срещу такива хора – а най-често това биват млади хора, които са доведени в църквата от любопитство или мъка, или от жажда за истината, - се нахвърлят тези наши фарисеи, които смятат, че те всичко знаят по-добре от другите, и са уверени, че щом те са в Църквата вече десет, двадесет, тридесет или петдесет години, то имат право да съдят всички новодошли.

Господ на всеки от нас е дал право да съди само един човек – самия себе си. Ние трябва да запомним това веднъж и завинаги и никога да не се опитваме да пренасяме Божия съд върху другите хора.

Някои казват: „Ние, православните християни, ще се спасим, ето тези и тези няма да се спасят, защото те се молят не така, защото правят не това”. Не е наше дело да разсъждаваме, кой ще се спаси и кой не. Всеки от нас трябва да постави въпроса за спасение само пред самия себе си: аз със своите грехове, със своите немощи, със своето фарисейство ще се спася ли, или не, ще мога ли да вляза в Царството Божие? Може би ние можем да поставим този въпрос и по отношение на много близки нам хора – хора, които са ни толкова скъпи, че не искаме без тях да влезем в Царството Небесно. Ето тогава може да се запитаме: а ще се спаси ли този толкова близък на мен човек - моят син или моята дъщеря, моят приятел или моят колега – и да правим всичко така, че заедно с нас тези хора да влязат в Царството Божие.

Ние не трябва да съдим хората за техните грехове, защото Господ ни учи да осъждаме греха, но да обичаме грешника. Ние не трябва да съдим хората по техния външен вид, защото Господ ни учи да съдим с праведен съд. А праведният съд – това е този съд, пред който ние трябва да се изправим преди Страшния съд. Ако ние изправим себе си пред този съд, ако застанем на пътя на промяната, ако всеки от нас последва Христос, то за нас няма да бъде страшен и Страшният съд, защото нашето самоосъждане е станало тук, и Господ ще ни приеме с отворени обятия, както е приел митаря, който нямал никакви заслуги пред Него, но който със смирение възложил цялото си упование на Господа.

Когато са останали три седмици до Великия пост, ние трябва постепенно да се настройваме за предстоящия ни постен подвиг, за подвига на покаянието. Покаянието не е нищо друго, освен промяна на самите себе си. Колко често се налага на изповед да слушаме, как човек разказва за греховете на другите хора; неговата изповед се превръща във фарисейство, защото той не вижда своите грехове, своята вина; той съзнава само греховете на другите и съжалява, че не му се удава да ги поправи, защото да промениш другия човека е много трудно, почти невъзможно. Ние не можем да променим и себе си само със своите сили, а само със силата на Божията благодат, ако се обръщаме към Вседържителя с молитвата, с която митарят се обръщал към Него: „Боже, бъди милостив към мене грешника”.

Нека Господ ни помогне да вървим по пътя на покаянието в течение на целия ни живот – не само в дните на Светата Четиридесетница и в другите пости, но и всеки ден от нашето житейско поприще. Ние трябва да вървим по този път, съзнавайки своята греховност и своята немощ, просейки Бога да ни изцери от всички душевни и телесни недъзи, да ни подкрепя в старанията ни да помогнем на другите хора, но не с изобличения, а с примера на собствения ни живот, защото само така можем самите ние да вървим към Бога и да приведем към Него и други хора. Амин.

Превод: прот. Йоан Карамихалев

Източник: pravmladeji.org

Още от Проповеди

Нашата храна е волята Божия

18.05.2020 г. | иконом Василий Шаган | Проповеди

Ние много често се опитваме да снишим Бога до нашите разбирания... Да изпълняваш волята на Бога, не е просто духовна храна, а храна, която осмисля цялото ти битие – не само земното, а във вечна перспектива...

Божият дух и жаждата за правдата

17.05.2020 г. | иконом Василий Шаган | Проповеди

Срещата при Якововия кладенец е ключов момент в Светото Евангелие... Среща на старозаветното мислене за Бога с Истината, т.е. със самия Христос, Който дойде и разкри цялата пълнота на Бога...

Нямам си човек

10.05.2020 г. | протойерей Михаил Манев | Проповеди

Днешното Евангелие някак си не се връзва с Пасха. То ни връща във времето, когато Христос ходеше между нас, хората, и ни изцеряваше от всякакви недъзи, от всякакви болести. То сякаш ни напомня защо Христос е дошъл на земята...

Какво се случва в центъра

Любов и брак

Женските избори