Между 11 и 24 май – опит за сближаване: образование и възпитание

11.05.2023 г.
Миниатюра от Радзиловската летопис (ХIII в.)
Автор: иконом Василий Шаган

Ще се осмеля да приведа един пример от живота на св. Кирил, според житието му от св. Климент Охридски.

Веднъж царският управник попитал Кирил: „Философе, бих искал да зная що е философия?” А той му отговорил: „Познаване на Божиите и човешките неща, което учи доколко човек може да се приближи към Бога и как чрез дела да стане образ и подобие на Оногова, Който го е създал”.

От една страна, почитаме братята като първи и основни Просветители, пеем им химни и се гордеем с тях пред целия свят, а от друга страна, основното им дело, заради което те са написали и са разпространили Азбуката, не само го подминаваме, но и му се противим, а някои го смятат за вредно или пагубно. В едно и също време твърдим, че образованието ни е светско, и в същото време за началници на родното ни образование почитаме равноапостолни мъже, които са написали Азбуката, за да проповядват Евангелието на Христос. Молим Бог да ни благослови „възродения народ”, и в същото време нямаме представа кое е това възраждане, и се чудим дали трябва да имаме религиозни символи в училище.

Много особено е това раздвояване, най-вече в естествената обвързаност на нашия народ с родната ни култура и вяра. И когато се опитваме нещо да изхвърлим от тях, се усеща именно тази сакатост, за която можем да кажем, че е липса на пълнота, а защо не направо – празнота, в която сме като с отрязани корени и не даваме плод.

А светите братя искали да ни научат „как чрез дела да станем подобие на Бога”. И ако цялото ни Възраждане се е отъждествявало с тяхното свято дело, то сега смело можем да кажем, че не сме се научили много от тях. Тогава се питам – с какво всъщност Азбуката способства за моето, за нашето възраждане?

Пак се връщам към житието на св. Кирил и намирам отговор на своето питане. Ето как се е обърнал моравският княз Ростислав съм тогавашния цар Михаил: „Нашият народ се отметна от езичеството и държи християнския закон, но нямаме такъв учител, който да ни обяснява на наш език истинската християнска вяра, та и други страни, като видят това, да направят като нас. Затова, господарю, изпрати ни такъв епископ и учител, защото от вас всякога изхожда добър закон за всички страни.”

Всички знаем, че царят изпраща Кирил, и ето какво пише на Ростислав: „Бог, Който иска всеки да достигне до познание на истината /по І Тим. 2, 4/ и да се издигне до по-високо достойнство, като видя твоята вяра и твоето старание, направи да се изпълни твоето желание, като откри сега, в наше време, букви на вашия език – нещо, което не е бивало до сега, освен в първите времена – та и вие да се причислите към великите народи, които славят Бога на свой език. И ето, ние ти пращаме тоя човек, комуто Бог откри /тези букви/ – мъж почтен, благоверен и много учен философ. Приеми го като дар, по-голям и по-скъп от всякакво злато и сребро, скъпоценни камъни и преходно богатство. Постарай се с него да затвърдиш успешно делото и с цялото си сърце да потърсиш Бога. Не отхвърляй и общото спасение, а подтиквай всички да не се бавят, но да тръгнат по истинския път. По тоя начин и ти, като ги приведеш със своето старание към истинското богопознание, ще получиш срещу това своята награда и в тоя век, и в бъдещия, за всички души, които ще повярват отсега и докрай века в нашия Христос Бог.”

И тук, забележете, св. Климент пише: „Като пристигна в Моравия, Ростислав го прие с големи почести и като събра ученици, даде му ги да ги учи. В кратко време той преведе целия църковен чин.” Това е идея – идея, за която тогавашните държавни мъже са мислили, за която са давали скъпи дарове, за която са правили жертви. За тази идея са живели светите братя и за нея, впрочем, са умрели. А идеята е Истината – Христос. Те са написали Азбуката за истинската Слава, не за тази, с която ние се гордеем, че „сме дали букви”, а за тази, която не е „преходна”, за тази, която Ростислав е искал да покаже на други народи, които искал да „направят като нас”. На нас, българите, е оставен същият залог, който нашите царе са умножили и преумножили; станали сме държава и народ на Духа и сме пращали вече свои епископи, за да просвещават славянските народи.

Знам, че е трудно да запазиш своето Аз, своята особеност, своите личностни и народностни качества, но мисля, че в това е истината на живота. Важно е да се познаваш и да пазиш това, което определя истината и свободата в тебе, това, което ти дава смисъл, пълнота. Няма защо да се залъгваме; то си личи, как сме раздвоени и как ни е тежко да отстояваме принципи, особено ако сме ги оставили в старата, но велика слава, или сме ги изгубили.

А животът и делото на братята не е само Азбуката. Техният труд е много по-принципен и смислен. Те са ни показали Христос и пътя към Него, а ние като че ли не ги разбираме правилно. Там, в дълбочината е Бог като търсената Истина, за Когото са живели и дали живота си светите братя – нашите Просветители. Да живеем за Него – това е нормално, то е като да дишаш.

***
Да разбереш Христос. Повърхностните познания за Христос, дори да сме запознати, че Той е Син Божий, не са достатъчни за човека на 21 век. Съвременният човек, като че ли повече свежда нещата към своята човешка логика. А да обикнеш Бога и да влезеш или да приемеш Неговата логика, е доста трудно за човек, който мисли с критериите на философията на егоизма. Тази философия, за която казват, че е започнала да се утвърждава повсеместно в Европа от началото на 19 век. Тя като че ли изцяло е проникнала в нас, станала е като наша природа.

За природата на човека, или за тази природа, за която ни е обновил Христос със Своето идване в света като Бог, съвсем наскоро срещнах един забележителен пример в богослужебните текстове на Благовещение: „...със Своето идване в света Бог направи от нашето същество Църква.” Ако под Църква имаме предвид събрание на верните на Христос като в едно тяло, в един общ организъм, то можем да опитаме да разберем, какво е необходимо да се случи с всеки един от нас, за да бъде част от организма.

С една малка забележка ще подчертая, че според християнското учение за единството е необходимо всяка личност да запази своята характерна индивидуалност. Склонен съм да мисля обаче, че не е възможно да намериш себе си в каквото и да било единство, без да си усетил чувството на свобода. Един от основните дарове, които Бог ни дава в желанието да ни събере в едно, е именно тази свобода, но и любовта. И ако те, и свободата, и любовта, идват от Христос като Бог, то кое е тогава нещото, с което ние не сме съгласни? А може би в търсенето на любовта, тази, в която има мир и свобода, е необходимо да упражним воля и постоянство?

Впрочем, познаваме ли своето „същество”, своята природа? В отговор на този въпрос предлагам поне за миг да си представим своя живот или себе си без своите егоистични нагласи. А с нагласа за единение и превъзмогване на всяка неприязън. В своя личен опит съм разбрал, че това е неистово трудно, и като че невъзможно. Дотолкова съм закоравял в обратното. Обаче идеята за събрание в Църква с всичко ми подсказва, че ми харесва повече.

Дискусия в Регионална библиотека „Пенчо Славейков”, Варна, 19 май 2008 г.

www.arhangel.bg
Алтернатива, май, 2017

Още по темата
Още от Ценности

Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. (Марк 8: 34)

09.07.2023 г. | Архангел.бг | Ценности

Десет години от кончината на Негово Високопреосвещенство Варненския и Великопреславски митрополит Кирил...

Почитта към светите братя Кирил и Методий

24.05.2023 г. | проф. д-р Климентина Иванова | Ценности

Просветителското, възрожденското, будителското честване започва от 1853 г., за да продължи и до наши дни. Възрожденската атмосфера се връща към нас и столетията се сгъстяват, за да ни възвисят в пречистения идеализиран образ на нашата народностна самоидентичност...

Прощално писмо (2 част)

08.05.2023 г. | Василий Гросман | Ценности

Свикнала съм в човешките очи да търся симптоми на болестта – глаукоми, катаракти. Сега не мога да гледам хората в очите по този начин – съзирам само отражението на душата. На добрата душа... на победената от насилието и същевременно тържествуващата над насилието душа. На силната душа, Витя!

Какво се случва в центъра