Иисусовата молитва. Беседа с митрополит Антоний Сурожски

06.04.2017 г.
митрополит Антоний Сурожски
Автор: митрополит Антоний Сурожски

Какво е съотношението между Иисусовата молитва и молитвеното правило? Въобще как стои въпросът с правилото?

Първо, що се отнася до правилото. Когато четеш „Добротолюбието” или житията на някои светии, срещаш такива фрази: сведи уставната молитва до определен минимум и дай простор на Иисусовата молитва…  Ако искаш да разбереш какво този отец на църквата нарича „минимум” – ето ти пример, Григорий Синаит пише, че трябва да сведем уставната молитва до абсолю­тен минимум: чети само полунощница, утринни молитви, утреня, вечерня и повечерие... И какво ще видиш? След като спокойно си се молил осем часа, остават ти вероятно десет часа за Иисусовата молитва. Но тук трябва да се има предвид, че това, което той нарича съкращаване на устава до минимум, за нас означава довеждане на устава до безпределния максимум. Така че, ко­гато срещнем у отците на Църквата: остави отчасти уставната молитва, ние бързаме от това да заключим: ох, чудесно! Няма да се моля нито вечерта, нито сутринта, ще прехвърлям броеницата и всичко ще е наред... Ето това не бива да става! Отците много наблягат на това, че дълго време трябва да свик­ваме да четем успоредно уставната молитва и Иисусовата, защото уставната молитва ни храни различно от Иисусовата, храни ни на друго равнище.

Първо, в уставната молитва има голямо разнообразие, докато Иисусова­та ни се струва понякога мъчително еднообразна. Повтаря се една-единствена формула. Не искам да кажа, че тя е по-бедна, но у човека се поражда някакъв необичаен глад на ума, глад на чувството, глад за думи, образи и последования, които да дават храна на ума. Да вземем обикновените вечерни или утринни молитви: те имат поредици от мисли, през тях се минава от чувство към чувство, тяхната последователност не е случайна. В рамките на всяка молитва думите не са били измислени от светците, а са изтръгнати от най-съкровените кътчета на душата им или в моменти на духовен подем, или в моменти на мъчително страдание. Отвъд тези думи ние можем да прозрем с какво е живял този човек. Можем поне малко да се приобщим към него, към същността на душевния и на духовния му живот. Ако приемем те­зи думи не само като израз на нашите желания, на нашите молби, но и като мярка за християнски живот, можем да се постараем да живеем според мо­литвите си. Ако сутринта си кажа: „Господи, дай ми търпение” - трябва през целия ден да се уча на търпение, а не да чакам Бог просто така да ми го даде. Следователно тези молитви подхранват душата ни и ако се отнася­ме към тях задълбочено, ако не просто ги проумеем, а както казва преп. Теофан, ги „обчувстваме”, то мислите ни ще се изпълнят е понятията, принад­лежали на самите отци. Постепенно ще започнем да мислим е техните ми­сли, сърцето ни ще започне да чувства е техните чувства и ние ще се проме­ним. Волята ни, включена в руслото на техните молитви, ще се изправи съгласно Божията воля. Ето затова те са ни необходими. Да кажа покрай дру­гото, че ако искаме да се молим плодотворно е тези молитви, преди всичко трябва да ги употребяваме сдържано, спокойно, от цялата дълбочина на вътрешното си убеждение, като предоставяме на Бога, а не на нашата душевност, да породи в нас съответните чувства.

Необходимо е и друго (вече говорих за това): каквото казваме в моли­твата, трябва да го осъществяваме в живота. Ако не правим това, след съ­всем кратко време думите на молитвата ще станат обичайни и ще ни до­тегнат, защото това ще са празни думи, а ние отлично разбираме, че нито Бог, нито самите ние живеем с тях.

И трето - един съвет, който ми беше даден навремето: когато се молим с някоя молитва и знаем кой я е съставил - Марк Подвижник, Василий Ве­лики, Симеон Метафраст, - преди да се молим с тази молитва можем да се обърнем към светеца и да кажем: „Ето, сега започвам да чета твоята молит­ва, помоли се и аз да се приобщя към твоя дух - по мярката на моите възможности, разбира се...” Така че молитвата, която е израснала от опита ма дадения светец, ще ни свърже е него, с неговата любов, почитание, с него­вото благословение, с неговите молитви.

След като говорихме за правилото, сега можем да преминем към Иисусовата молитва; това е втората страна на въпроса. Към практиката на тази молитва може да се подходи различно. Например можем да се стараем да се научим на нея, така, както го описва Странника или според „Добротолюбието” - да я възприемаме изключително като вътрешна активност. Това е въ­зможно само при определени условия: ръководство на духовен старец, по-продължително време, тишина и др.

Има и друг подход, достъпен за всички: употребяването на тази молитви както всяка друга, като се има предвид, че тя е пълна със смисъл и дълбочи­на, но в никой случай не е някакъв магически начин, както казва преп. Теофан, не е талисман или амулет, който ще ни позволи да достигнем до нещо значително без труд и пот. В този смисъл преп. Теофан дава съвет, при това в писмо до мирянка. Той казва: употребявай Иисусовата молитва като всяка друга молитва, без да си въобразяваш, че правиш нещо особено, без да се гор­дееш с това, че ти практикуваш Иисусовата молитва или нещо подобно. И я употребявай така: между всеки две молитви от правилото ти - пет Иисусови молитви. Как? Първо, с цялото внимание на което си способна при молитва­та. Второ, с цялото благоговение, което можеш да вложиш в нея, когато при­стъпваш към Живия Бог. Трето, с надежда и молба за покаяние, с молба Бог да те промени вътрешно - и нищо повече. Не влагай чувства и мисли в нея, докато се молиш. Остави на Бога да ти даде други мисли, други чувства, как вито Той поиска. Ти просто Му говори, докато предстоиш пред Него.

Ако сме постоянни в усилията си, ако привикнем на това, ако се приспо­собим към Иисусовата молитва, тогава може да се молим малко повече. Но в началото съвършено необходимо условие е да избираме най-благоприятно­то време, за да се занимаваме с нея - без отвличане, без разсейване, с пълно внимание и благоговение, при това да отделяме не продължително време, а примерно да я кажем десет пъти. Ако имаме възможност, нека редуваме мо­литвата е мълчание, със земен поклон, ставане; после нека се успокоим и да я произнесем още един път... Ако правим поклони и казваме Иисусовата мо­литва едновременно и в бърз ритъм, тогава телесното упражнение постепен­но ще доведе до някакво полуистерично състояние, така че човек ще загуби контрол. В Иисусовата молитва, както във всяка молитва, трябва да се избя­гва нарастването на каквото и да е настроение. Всичко, което става в душата ни, трябва да бъде от Бога. Той трябва да предизвика у нас чувствата, Той трябва да ни даде мислите, Той трябва да изправи нашата воля, Той трябва някак да достигне до нашето тяло. Но ние не трябва да търсим това, като се пренапрягаме, като се самонавиваме. Това е много важно.

Може да кажем Иисусовата молитва десет пъти и да се успокоим. Ако в продължение на деня Бог ни даде да повторим няколко пъти молитвата, трябва да го направим, но всячески трябва да се стремим да вършим това с трезво внимание. Ако вниманието ни случайно се откъсва от молитвата, то­ва не е драма. Но ако пристъпваме към молитвата, знаейки, че сега внима­нието ни по никакъв начин не може да се задържи върху нея, а е заето с не­що друго, и все пак съзнателно пристъпваме към молитвата с невнимание - това е пагубно. Пагубно е, защото много лесно можем да привикнем към по­добен механизъм и да загубим молитвеността, както става с хора, които из­пълняват големи молитвени правила, но често губят молитвата си, защото - кога да се молят, щом през цялото време молитвословят?!

Може би най-същественото в Иисусовата молитва е следното: тя е предстоене пред Бога, в нея като че ли няма движение от мисъл към мисъл. В Господната молитва ние преминаваме от едно понятие към друго: Да бъде Твоята воля..., да дойде Твоето Царство... и т.н. А тук срещаме съвърше­но единство на темите без никакви преходи. Тя ни научава на молитвено и житейско предстоене пред Бога, учи ни да стоим пред Него като че ли в съвършена неподвижност. Разбира се, в това отношение тя е молитва предим­но на онзи, който пребивава в молитвено усамотение, както отшелника, кой­то превръща килията си в затвор.

Но същевременно тя е и път към вътрешно уединение, защото подобна стабилност се постига не изведнъж, а с постепенно приучване на себе си към такова молитвено предстоене.

Сега - за съдържанието на тази молитва. В „Добротолюбието”, а на ме­ста и в „Откровените разкази на един странник”, се казва, че тя е съкратен вид на цялото Евангелие. И наистина, Иисусовата молитва има две части; първата: Господи, Иисусе Христе, Сине Божий... Това е изповядване на вярата, напомня ни се Кой е Бог, пред Когото стоим. Пред Кого се намираме? Кой е Той?... При това - напомняне не за някакъв статичен Бог, а напомняне за Бога, Който през всичкото време ни задължава.

rgbstock.com - brainlocВземете накратко всяка дума:

Господи. Първо, Свещеното Писание ни учи, че никой не може да нарича Иисуса Христа свой Господ, ако не е просветлен от Светия Дух. Следователно, да наречем Христос „Господи” - това вече означава, че влизаме в някакво отношение с Господа чрез Светия Дух, означава да проявим опита, който ни е дарен от Светия Дух, чрез Неговите неизречими молби вътре в нас, или чрез Неговото ясно молитвено слово в нашата душа. И второ: когато казваме „Господи” - това ни задължава да Го признаем действително за Господ, за господар на нашия живот. Не всеки, който Ми вика: „Господи, Господи!”, ще влезе в Царството Небесно. И ако едва дръ­звам да кажа „Господи” - това означава, че безразделно Го признавам за свой Господ, за господар на моя живот. И всичко без изключение, което се случва в моя живот, всяка среща, всяко събитие, всичко без остатък ще приема, като сторено от Неговата собствена ръка. Всичко, което ще правя, ще го върша като верен слуга, раб, наемник или син, в зависимост от това в каква мяра съм достигнал Бога.

По-нататък: Иисус - изповядване на историческата истинност на Въплъ­щението. Това е земното, човешкото име на Сина Божий, станал Син Чо­вешки; това е крайъгълният камък на християнската вяра.

Христос - Помазаник: Това е изпълнението на закона и на пророчествата.

И накрая, Сине Божий - понеже ние знаем това, което Старият Завет не е знаел; ние знаем, че Той наистина е Син на Живия Бог.

На пръв поглед тази формула може да изглежда чисто христоцентрична, т.е. съсредоточена изключително върху Христос Спасителя. Но всъщ­ност не е така. Не можем да наречем Иисус Господ по друг начин, освен чрез Светия Дух. Не можем да говорим за Сина Божий, ако забравим за Отца. И тук откриваме нещо много важно: Христос нарича Себе Си врата. Той е вратата, през която влизаме, Той е пътят, по който вървим, в този смисъл Той не е крайната и окончателна цел. Ето това е пълното и съдър­жателно изповядване на вярата. Когато казваме това, ние действително заставаме пред Живия Бог, пред Бога на Евангелието.

Втората част на молитвата: Помилуй мене, грешния. Думата „грешен” има два оттенъка. От една страна, всеки от нас греши - с думи, с дело, с по­мисъл. От друга страна, да бъдеш грешник - това не значи само да грешиш, това е състояние, а не само постъпка; в същността си това е състояние на отделеност, на откъснатост. Ние сме разединени от Бога, ние сме разединени един от друг, дори ако не правим нищо осъдително по отношение на Бога или на ближния си. Докато сме разединени, ние сме в състояние на греховност. Това състояние трябва да приемаме като крайно драматично, защото да си отделен от Бога - значи да носиш в себе си смъртта; това е смъртна опасност. Тя трябва постоянно да ни подтиква към този зов от Иисусовата молитва от мига, в който осъзнаем как опасно ходим, колко страшно е това състояние на откъснатост от живота, от любовта.

След това, смисълът на думата помилуй. Нейното значение е по-дълбо­ко и по-богато от това, което влагаме в думата „помилуй”, когато я мислим като „пожали ме”, „отнеси се към мене без гняв”. Коментарът, който някои Отци правят в гръцкото „Добротолюбие”, извежда гръцката дума „елейсон” („помилуй”) и думата, която на гръцки значи „маслиново дърво”, „маслиново масло”, от един и същи общ корен. По това филолозите спорят, но е достатъчно, че Отците на Църквата са мислили в този порядък. Ние можем да си представим какво означава това извън филологията, ако се по­зовем на Свещеното Писание. За пръв път образът на маслиновото дърво се появява в края на потопа. Ной пуска гълъба, който му донася маслинова клонка. Тази клонка означава, че Божият гняв се е прекратил, че Божията милост и прошка - дадени даром, не заслужено, а поради любов - се дават на човечеството, и сега, когато земята отново става видима, пред него има бъдеще, пред него се разстила животът. Ето първото, което можем да ви­дим в думата „помилуй”, „елейсон”.

 Но не е достатъчно само това, че пред нас е бъдещето. Пътят може да лежи пред нас, а ние да не сме в състояние да направим нито крачка, ако сме парализирани от болест, от ужас, от страх, от нерешителност. И ето вторият образ: добрият самарянин, който излива върху раните на човека, попаднал на разбойници, вино - очистващо, изгарящо, а още възлива и изцеляващо масло. Необходимо ни е да изцелим душата и тялото си, за да се възползва­ме от това, което Бог ни предлага

И последното. Има един образ в Стария Завет - помазването на царе и свещеници. За какво е нужно помазването? Защото и първосвещеникът и царят стоят на границата между Божията светиня и човешкия грях, между единната Божия воля и противоречивите човешки воли. И единият, и дру­гият - всеки в своята област на действие, са призвани да обединяват едното с другото: народната воля на древния Израил да стане воля Божия. На тази граница човек не може да стои, защото всеки човек е подсъден на Божия съд. В Посланието до евреите се казва, че първосвещеникът влизал в Светая Светих веднъж в годината, и то не без кръв (Евр. 9:7), защото трябвало да принася жертва за себе си и за народа, преди да влезе в светилището. Само един Човек е могъл да стои на това място - Този, Когото св. ап. Павел нари­ча Едного Човека Иисуса Христа (Рим. 5:15), като подчертава, че Той е Чо­век в пълния смисъл на думата. Именно защото е Бог и Човек, Той може да стои на тази граница и като Бог, и като Човек без осъждане. Ето това е тре­тата форма на освещаването, на помазването.

Може да попитате какво отношение има това към нас: има аналогично отношение ето в какъв смисъл. Нашето човешко призвание е свръхчовешко; ние не можем със свои сили да осъществим това, за което сме призвани. Св. ап. Петър в Посланието си казва, че ние сме призвани да станем причастници на Божественото естество (2 Петр. 1:4). Това не може да бъде постигна­то с никакви човешки сили; това може да бъде дадено и може да бъде прие­то с любов и смирение - но не с човешки сили, хитрини или умения. По-на­татък: ние сме призвани да станем членове на Тялото Христово, т.е. така да се сродим с Христос, така да се съединим с Него, че да станем Той, в изве­стен смисъл, както Ириней Лионски в края на II век е казал, че ако ние дей­ствително сме съединени с Христа, когато всичко бъде изпълнено в края на времената, когато се открие човешката мяра в пълнота, ние не само ще ста­нем синове и дъщери Божии, но и в Единородния Син ще бъдем единородни синове. Т.е. нашето положение по отношение на Бога и Отца ще бъде съ­щото, както Единородния Син, дошъл в плът в света.

Пo-нататък. На Петдесетница, според разказа в глава 20 на Евангелието от Йоан, дарът на Светия Дух се дава на всеки поотделно и на всички заед­но. Той може да бъде само дарен; ние можем да бъдем богоприемници, но не можем да създадем от себе си каквито и да е условия за получаването му, ос­вен да разкрием сърцата си, да разтворим ръце. Всичко това говори, че за да бъде човек, просто човек, но в истинския смисъл на думата - трябва да за­почнем да превъзхождаме всички свои представи за човека. А такива можем да станем само благодарение на Божия дар и по никакъв начин само със соб­ствени умения и опитност. Ето защо ни е нужно излиянието на Светия Дух, дара на Духа, помазанието на Духа - за да може да се осъществи нашето чо­вешко призвание. Сега говоря не за свещенството, не за монашеството, нито за нещо формално, а просто за това, че трябва да бъдем човеци.

Човекът, според думите на св. Ириней Лионски, е нещо велико. Вече ци­тирах негова мисъл. На друго място той казва, че Божията слава, т.е. Божи­ето сияние - това е изцяло живият човек. Човек, пронизан от пълнотата на живота, която е от Бога, - е славата Божия, Неговото сияние и прославяне.

Ето какво се съдържа в думите „Кирие, елейсон” - „Господи, помилуй” и ето защо във всички случаи от живота на Православната църква в богослу­жението се откликва с тези думи. И нужно ли е нещо друго? Да тръгнем от самата дълбочина на греха: Господи, нека се укроти Твоят гняв! Господи, дай ми Твоето опрощение - независимо че е незаслужено!... Господи, продължи дните на живота ми и ми открий моя път!... Господи, Ти ми даваш всичко то­ва, Ти и досега си ми давал, а аз не мога крачка да помръдна напред: с душа, с тяло, с цялото си естество съм разслабен - изцели ме, обнови ме, оживи ме!... Господи, разбирам, че този път не е земен, този път е от земята към небето; как да го измина? Възможно ли е?... Излей върху мене благодатта, която да ме на­прави богочовек, по образа на Този, Който, бидейки Бог, стана човек...

Ето приблизително съдържанието на тази молитва. Тя, разбира се, е само предстоене: не се придвижваш наникъде. А и къде ще отидеш, след като ти просто стоиш с разтворени ръце, с открито сърце? Това е молитва на непоклатимото предстоене пред Бога. Ако я употребяваме така, както говорих преди малко - с тези понятия, със съвършена простота, непресторено - тогава всичко е ясно.

В „Добротолюбието”, в „Разказите на странника”, у Игнатий Брянчанинов и у Теофан са дадени физически упражнения, телесна дисциплина, свързани с тази молитва. Но те не са приложими за всички, не са някакъв принцип. Принципът е в това, че всичко, което става в душата, в мислите, в чувствата, във волята ни така или иначе се отразява на нашето физическо състояние. Знаете, че вашето телесно състояние, когато четете нещо, което дълбоко ви вълнува, не е същото, както когато се припичате на слънце. С каквото и да е заета мисълта ви, каквото и да вълнува сърцето ви, накъдето и да е насочена волята ви, в зависимост от вътрешното ви състояние се про­меня и вашето тяло. Молитвеният опит показва, че едно или друго молитве­но настроение винаги е свързано с едно или друго физическо състояние. Аскетите са създали физически упражнения, които могат да предизвикат онзи душевен строй, който е по-благоприятен за молитвата; но никакво физиче­ско или душевно упражнение не може нито да създаде, нито да предизвика молитва. Всъщност, цялата традиция на исихазма води до постигане на те­лесно-душевно безмълвие, до дълбока тишина на душата и тялото. От дъл­бините на това мълчание започва молитвата. Но мълчанието е само възмож­ност за молитва, то не е самата молитва.

Това е общият принцип, от който са били изведени специалните техники и начини, които могат да се намерят у редица отци - Симеон Нови Богослов и редица други са писали подробно за това. Но е безсмислено и дори опасно чо­век да се занимава с исихастки практики без опитно ръководство, защото не­пременно ще стигне до задънена улица: в един момент няма да знае как да продължи — и това е в най-добрия случай. Тук голяма помощ може да окаже епископ Теофан Затворник. В едно от писмата си или в „Пътят към спасението” той говори за това, че за да води човек духовен живот, трябва да е като обтегната струна - а това всеки може да постигне. Всички ние можем да се научим на неподвижност и вътрешна тишина или, обратно, на хармонично движение, което да не ни прави нито напрегнати, нито отпуснати. Ние можем да се нау­чим да се освобождаваме от умствената напрегнатост и същевременно да не ^ изпадаме в умствена летаргия; можем да преодолеем сърдечното си безчувствие, без да изпадаме в истерично състояние. Ето това трябва да търсим във физически смисъл. Трябва да се учим да стоим и да се движим така, че да владеем тялото си. Защото можем да отдадем на Бога само това, което сме овладели, не можем да принесем на Бога нещо, което самите ние не владеем.

Ето всичко, което мога да кажа по този въпрос. Можете да практикувате Иисусовата молитва, но не бива да правите от нея някакъв мистичен фокус.

И не е задължително да се занимаваме с нея?

Аз все по-малко мисля, че е задължително. Имаше време, когато мислех, че е необходимо. Но от примерите, които виждам около себе си през послед­ните двадесет и пет години, останах с впечатление, че някои хора вървят по друг път. Да кажем, св. Тихон Задонски - той не е човек на Иисусовата мо­литва; той може да я е употребявал в някакво правило, но тя не е неговата специфична духовна практика. Има други пък, които практикуват Иисусо­вата молитва. Въпросът е единствено в това: да се молим; при това, не да молитвословим, а да се молим, т.е. да бъдем в живо отношение и общуване с Бога. В крайна сметка, дали човек ще започне с молитвеното правило или с богослужението, или е Иисусовата молитва — той трябва да достигне до молитвеното мълчание. Не до някакво мъртво мълчание, при което нищо не се случва, а до такова състояние, при което действително „да замълчи вся­ка плът човешка, да предстои с трепет...” Това състояние е живо, активно, не мъртво, не закостеняло: и само отвътре, от дълбокото безмълвие човек може истински да се моли.

снимка на митрополит Антоний - http://masarchive.org/Sites/Site/Photographs.html

Откъс от книга "Молитвата и Животът", издание "Омофор", търсете книгата в книжарница "Благослов"

Още от Нашата вяра

Съборна и апостолска…

24.06.2019 г. | протойерей Игор Прекуп | Нашата вяра

В деня на Събора на светите апостоли предлагаме размислите на протойерей Игор Прекуп за постd, за Църквата, за нас… Кои сме ние за Църквата? А един за друг?...

Христовото възкресение – обновяване на света

28.04.2019 г. | протойерей Георги Флоровски | Нашата вяра

В тайнственото „тридневие на смъртта” нетленното тяло на Господа се преобразува в тяло на славата, облича се в сила и светлина. Зърното прораства... И Господ възстава от мъртвите, като Младоженец излиза от гроба... Това се извършва чрез силата Божия...

За предателството на Иуда

24.04.2019 г. | Свети Йоан Златоуст | Нашата вяра

Защо Христос не изменил Иуда? Защо не го направил благоразумен и добър? ...никой не може да бъде добър по принуда, а по свободна воля и решение... когато блудницата се разкаяла и спечелила за себе си благоволението на Владиката, ученикът предал Учителя...

Какво се случва в центъра