Зографските мъченици, етюд

На 10 октоври почитаме паметта на светите 26 преподобномъченици Зографски

Нощ. Или ден. На манастирската порта се почуква. Възможно ли е никой да не е видял кой приближава манастирската врата. Свиване на стомаха. Крайниците изтръпват от мъчително очакване. Прошепнати молитви… страх, чувство за богооставеност. След първите набези, колко ли време е нужно, за да дойдат  до този манастир. Вече стотици приеха мъченически венец и макар да бъдат прославени, защо стомахът все още се свива? Открехване на манастирските порти. Плахо, неуверено. Няма никой. Само икона, която стои там. След малко, след много, или преди това, пред портите се явява възвестител на чудо - старец монах. Чудо, което предсказва бъдещи страдания. Чудо, което казва „радвай се“. Някой, застанал в задната част на групата от монаси, заобиколила вестителя на чудото, няма търпение за края на историята. Нали всички знаем, си мисли той, че идва опасност, всички знаем, че предстоят мъчения, това и без чудо си го знаем. Но идват думите „който се чувства слаб и се страхува, нека да бяга вън от манастира и да се скрие в горската пустиня“. Значи мога, значи мога да се чувствам слаб, значи Бог е милостив „Господи, помилуй“. Колко човешко, нали?  

Ето, дотук ми е познато. Аз се занимавам с театър, мисля в образи, изследвам логиката на човешкото поведение, използвам моя опит, за да пресъздам друг образ, да го направя истински, човешки. Преди близо 800 години се случва нещо. Нещо страшно. Мога ли да разбера напълно тези хора? Какво са изпитвали, как са действали? В моя опит намирам страха, намирам нетърпението, намирам съмнението, намирам предателството от малодушие. Това мога да пресъздам. Но има едни 26 души, които не съм сигурен дали мога да пресъздам и да обясня от собствения си опит. Тези 26 души може би са изпитвали всичко това, нали е човешко, но има нещо, което е победило - една радост и една безгранична любов. Радост от страданието за Христос и липса на злоба към мъчителите. Къде в моя опит е това? Близо 800 години след убийството на 26 зографски монаси от латините, четейки тази история, по-скоро ни обзема желание за мъст, гняв към римската църква за това зверство и… страх. Мъчителите вече ги няма, Римската църква отдавна е престанала да одобрява убийства на верова основа. Защо тогава е останал този страх? Страх, ловко използван от някои политици, страх, който ни кара да си запушим ушите за другите и да ги приемем като зло по дефиниция. "Ето какво са вършили преди 800 години, те искат да го вършат и сега". Страх, прерастващ в злоба.

Годината е 2014. Какво виждаме сега? Свикнали сме да се страхуваме, свикнали сме да мразим онези, от които се страхуваме. Нима върху този страх не се гради нашата злоба към турците, към запада и към католицизма? Винаги се намират хора, най-често политици, които умело подклаждат този страх, посочват "враговете". И винаги има някой враг, срещу когото трябва да се борим. Но винаги враг външен, враг, от който те могат да ни защитят, само трябва да ги слушаме. Нима наистина турците са нашият враг? Нима Западът е нашият враг? Дали пък нашият враг не е нещо много по-близо до нас. Дали не е това, че масово храмовете в България са празни? Обиколил съм почти всички градове в нашата държава. Някой знае ли какво се случва, особено в провинцията? Празни храмове; храмове, в които аз съм бил единственият човек под 60-годишна възраст; храмове, в които нищо никой не разбира, защо не се служи на разбираем език; храмове, в които нямаше турци и "латинци", но нямаше и православни, намаше и радост.

Да изиграя националист не е толкова трудно. Просто е необходимо да действам така, все едно искам възмездие за другия, искам да го заболи и накрая да умре, защото се страхувам, че той ще ме убие или подчини, понеже в миналото някои хора са постъпили така. Но как се пресъздава образа на светец? От какво са се страхували тези 26 мъченици? Те не са се страхували от смъртта, нито от тези, които ги нападат. Игуменът им казва "не приехте духа на робството, та да бъдете в страх". Защото страхът е робство, робство духовно, много по-страшно от физическото робство. А кой е врагът на тези монаси? - малодушието. Не са латините, които ще ги убият физически, а малодушието, което може да ги хвърли в "хула". Това, макар и да го разбирам, дали го имам в моя личен опит? Ето как тези 26 мъченици ме изобличиха 800 години след подвига си. Ако тези монаси дойдат сега, дали ще видят в мен тази радост, която ни завещаха, или ще срещнат само злоба, отчуждение и малодушие. И това ли искат да видят зографските мъченици – как ние защитаваме православието с омразата си към другите и мислим това за любов към Бога?

Все още не знам дали мога да пресъздам някой от тези 26 светци с всичките му мисли, чувства и копнежи. Но след тази история знам, че дори в пламъците и дори мъчени, те са се радвали, любили Бога, а не са мразели, не са се страхували.

Заключени порти. Пламъци и викове отвън. Странно, гори огън, а се усеща като роса. Не беше ли напразен този страх? Внезапно глас, ах тъй приятен, казва: "Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата".
10.10.2014 г.

Благой Бойчев през 2009 завършва НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов”, специалност “Актьорско майсторство за драматичен театър”. От 2009 до 2011 взема участие в трупата на "Модерен театър" с худ. р-л Ивайло Христов. През 2011 създава "Театър Реплика" заедно с Милко Йовчев, Ованес Торосян, Ивайло Драгиев и Стефан Алексиев. Участва като актьор в над 15 театрални проекта в "Модерен театър", ТР "Сфумато", Варненски театър и НАТФИЗ. Режисьор на спектакъла “Хубава си, мила моя” по мотиви от сценария на едноименния филм на Георги Дюлгеров, “Червената къща” – София