Свети Георги Победоносец: мъченикът се ражда във Вечността

Протойерей Андрей Ткачов разяснява защо Църквата отдава такава почит на подвига на мъчениците.

Каквото и да си говорим, смъртта е страшно нещо. Преобладаващото мнозинство от хората могат да се правят на смелчаци и да се смеят само на разстояние от нея, макар че тя е навсякъде. Но ако тя се доближи и ти дъхне (в лицето – на гнилоч, а  във врата ти – на хлад), вече въобще не ти е забавно.

Трудно е да се каже от какво точно те е страх – дали от дългия тунел, или от черната пропаст; от това, че ще трябва да отговаряш как си живял, или от злобата на чудовищата, които няма да те подминат и ще ти се покажат ?

В този момент вярата ще е подложена на много сериозно изпитание. Има ли я? Дали е жива, вкарана в рамките на своя формален облик, или отдавна е изчезнала и от нея няма и следа? Цитирайки ап. Павел, и ако трябва да се изразя възможно най-деликатно, малцина биха могли в такъв момент да кажат като него, че смъртта е  „придобивка“ (вж. Фил. 1:21). Далече не всички. Тоест, почти никой. Именно по тази причина църквата обича мъчениците.

Обича онези, чиито кости са били натрошавани с чук. Обича онези, които, кръстейки се и шептейки молитва, влизали в огъня. Обича онези, чиято кожа е била одрана, които са били изгорени върху нажежени решетки, удавени в морето с камък, вързан за шията.

Като цяло, много е лесно да причиниш болка на човека. Човекът в своята цялост може да бъде едно огромно средоточие на болка. У него всичко е нежно, всичко вътре в него се страхува от досега с огъня или острото желязо. Понякога даже не толкова образът на гладен хищник, а едно обикновено изскърцване на ключалката или видът на медицински инструменти може да доведе някого до припадък.

Мъчениците също са били такива. Тяхната и нашата природа не се различават по нищо. Но те са изтърпели, победили са, гледали са на своето тяло – тъй обичано от всички нас, като на чуждо; когато одраната кожа е висяла на парчета, когато са им отсичали стъпалата и ръцете.

Мъченичеството е резултат от благодатта. Без Христос, живеещ в човека, е невъзможно да се изтърпят всички споменати и неспоменати дотук неща. Св. Силуан Атонски казва, че ако благодатта не напоява душите на Христовите страдалци, те не биха извършили своя подвиг. Мъченицата Перпетуя, на въпроса на стражата „как ще изтърпи такива чудовищни мъки“, отговорила: „Тогава в мен ще бъде Другият, Който ще ми даде сили“.

Този възлюбен Друг се е намирал и в сърцето на Георги Кападокийски.

Георги е красавец. Георги е снажен. Погледът му е прям. Раменете му са широки. Той е млад.  „Има още много живот пред него“, – казват за такива, оглеждайки със завист силната им снага и слушайки умните им приказки. Всичко, което на нас ни е скъпо и за което жадуваме, Георги и подобните нему успяват да принесат като дар на Господ Иисус Христос. Знатните, умни и смели личности, като Георги, Варвара, Екатерина, ни доказват по неоспорим начин, че Христос не предвожда единствено хленчещите бедняци и жалните старци.

Когато зрънцето на вярата попадне върху добра почва в човешкото сърце, човекът не се отказва веднага от привичките си. Продължава да учи, да служи или да работи. Но сърцето му вече не живее със старите нагласи, а с покълващото зърно. Той „спи, и става нощя и дене; а как пониква и расте семето, той не знае. Защото земята сама по себе си ражда първом злак, после клас, след туй пълно зърно в класа; а кога узрее плодът, незабавно изпраща сърп, защото е настанала жетва“. (Мк. 4:27-29).

И ето че идва моментът, когато не можеш повече да се спотайваш, нито да мълчиш, а си длъжен да говориш за вярата, каквото и да ти струва това. Върху камениста почва класът увяхва. Сред трънаците залинява. Падналото накрай пътя зърно ще бъде изкълвано от птиците. Но попаднало върху благодатна почва, то  прораства и бива изпратен сърп, защото е настъпила жътва.

Георги и подобните нему страдалци са знаели какво ги очаква. Изправяли са се пред съда не за да се разправят грубо с езичниците и после да получат бърз венец от Христос! Те отивали на война с още неясен край. През всички времена имало и много отрекли се, много неизтърпели мъченията докрай.

Затова мъчениците първо са раздавали всичко, което имат (милостинята притежава огромна сила и привлича благодатта, укрепява душата). Те са се разкайвали за греховете си и са се изповядвали за немощите си. Отправяли са пламенна молитва към Бога и са молели да им даде сила, понеже в подобни дела вярващият в себе си винаги губи, а надяващият се на Бога винаги успява. И са се потапяли в мъченията като в страдалчески купел.

Това е било тяхното кръщение с мъка, причестяването им с мъката Христова. Такова е било тяхното болезнено раждане за Вечността.

Ние не си спомняме как сме се раждали на белия свят. Не помним първия си плач, гърченето си и задъханата борба. По същия начин – гърчейки се, плачейки и задъхвайки се, са се приобщавали към Христовите страдания Христовите мъченици, а сетне са възкръсвали с Него.

***

Човек е плътоугодник. Той е ленив. Човек често е мъртъв много преди да умре. Самата мисъл за страдание му причинява страдание и той бяга надалеч от тази мисъл. Тук се корени нашето общо неразбиране на мъченическия подвиг, неговата скъпоценност в Божиите очи и в самосъзнанието на Църквата. Оттук тръгва и съмнението, че всичко това се е случило.

Между другото, оттук тръгва и високопарният ентусиазъм  и патос по отношение на мъчениците. Но нека говорим за  страдалците в името на Христос без излишна възбуда, провокирана от мириса на кръв, а със сухия протоколен език на римски нотариус. Така ще е най-добре. По този начин и кошмарът ще е по-достоверен, а победата над него – по- знаменателна.

И така. Хванали го. Довели го (или дошъл сам). Разпитали го. Предложили му да се отрече. Констатирали отказа му.

Разсъблекли го. Още веднъж, за всеки случай, му предложили да се откаже. Избили му зъбите. Изгорили косата му. Отвели го в килията, за да „си помисли“ през нощта.

На сутринта, добре отпочинали и закусили, отново изправили упорития и неотстъпчив човек пред себе си. Забили му няколко игли под ноктите. Разказали му с подробности какво възнамеряват да направят с него по-нататък. На този етап мъченичеството на мнозина приключва.

Може също така да доведат и родителите му, за да плачат и да се бият в гърдите. Може да пратят в килията при него някого, който да му предлага „да се откаже на думи и да вярва на сърцето си“. И когато всичко това, а и още много друго, отмине, и мъченикът остане непреклонен, тогава настъпва времето, когато цялата Църква на всички езици до свършека на света ще пее хвала Богу, укрепил и възвел до съвършенство своя пореден войн.

Кажи ми, как да не те обичам, свети Георги, а заедно с тебе и Димитър, Теодор, Ражден* и още много, много други?! Как? Вия се като змия в кошница, с цялата подлост на хитрата си и самолюбива душа и, пленен от благодатта, си отговарям: „Никак“. Обичам ви. Удивлявам ви се. Възхищавам се както на Господ, Когото сте прославили, така и на вас, въведени с цената на кръвта и болката в Неговото Царство.

Когато било решено да поставят св. Григорий Палама на Солунския престол, той сънувал сън. Видял двама славни и величествени мъже, облечени с благодат, сякаш със слънчеви дрехи. Те разговаряли за нещо помежду си и Григорий се усетил малък и нищожен до тях. После единият, посочвайки към него, казал: „Този ще го взема със себе си в моя град за Архиепископ“. Това бил св. Димитър Солунски, който разговарял със св. Георги Победоносец.

Разбирате ли, възлюбени мои? Ние с вас сме като малки котета, които се мотаят из нечии крака. А Георги, Димитър и другите Христови страдалци са величествени и прекрасни, облечени в благодат. Действа ми доста утешително да си спомням за това, когато тежките и хладни мисли за смъртта хващат с лепкави пръсти сърцето ми и ме карат да потръпвам.

* Свети Ражден - грузински първомъченик, приел мъченическа смърт през 457 г., подробно за него тук

превод: Радослава Нейкова
източник: pravmir.ru

Още за Фануилската икона на светеца и нейното осветено копие в храм "Св. Николай", Варна - ТУК и ТУК