„Ти си проповед на пророците и украшение на апостолите”

За образа на Богородица и истинското покаяние, като път към царството Божие. Думи на иконом Василий Шаган след Малкото повечерие с канона и 2-ра статия на акатиста към Пресвета Богородица – 10 март 2017 г., храм „Св. Николай Чудотворец”.

Защо бяхме тук, братя и сестри? С какво настроение ще си тръгнем сега оттук? Сигурно ще се озадачим от отговора, който може да намерим. Живеем в оскъдни времена – не материално, а духовно оскъдни, и трябва да опитаме от  всичко, което Църквата ни предлага, за да намерим съсредоточие на своя ум и сърце.

Днес в песнопенията за Богородица чухме стиховете: „Ти си проповед на пророците и украшение на апостолите”. Какво значи да си проповед на пророците? Ако пророците са пророкували идването на Спасителя и живота, към който Той ни е призовал, проповядвали са как да живеем, за да можем да посрещнем Месията, то Пресвета Богородица е реално въплъщение на всичките тези думи – и на тяхната проповед, и на тяхното свидетелство. Всичко, което те са говорили, Тя го е показала в Себе си без да говори. А го е показала как? Като е станала, както се пее на друго място, „златна стомна, в която се пази съкровището на Божията благодат”, или „златна ключалка” през която сме влезли в царството Божие.

И сега, като възхваляваме Божията майка през Великия пост, виждаме как постното настроение полека-лека угасва в нас, и колкото повече време от поста минава, толкова повече свикваме, и той става като някакво ежедневие, в което пак се забравяме. Охладнява отношението ни към всичко, в това число и към собственото ни покаяние. Затова Църквата всеки петък ни напомня за Богородица като образ, в който трябва да се образоваме, т.е. да се обличаме, за да бъдем истински. И затова ѝ се покланяме и я почитаме.

Искам да ви кажа, братя и сестри, че едно от нещата, към които Църквата ни призовава, е да имаме изповед – истинска изповед в покаяние за своите грехове. И като виждаме как най-често нашата изповед е законническа, такава една повърхностна, изповядваме се за своите простъпки, но не се задълбочаваме в себе си, трябва да си припомним, че тайнството покаяние ни е дадено, за да станем способни да живеем с Господа и способни да живеем като едно цяло в името Господне. Следователно всичко, което ни пречи да бъдем едно с Бога и помежду си, е много тежък грях т.е. ако Господ ни е събрал да бъдем едно, а ние имаме гордост, тщестлавие, завист, непримирение с ближния и цял куп други неща, които ни пречат да сме едно, трябва да го намерим в себе си и да го изповядваме.

Нека да започнем от това, че малцина от нас имаме желание, имаме представа за живота като единство с Бог и помежду си. Кой от нас има такъв стремеж, да бъде едно цяло с Господа и да живее заради Христа, да бъде едно цяло поне с тези, с които сме сега тук? Фактът, че ние трудно каним един другиго в своя дом, че не сме способни да седнем на една маса един с друг, вече говори за това, че имаме голямо чувство на неприязън. Толкова голямо, че даже не можем да си представим как ще го превъзмогнем. Да не говорим вече за гордостта, която е толкова голяма, че се чудим как можем да се смалим до другия. Но най-вече любов нямаме към ближния. Тя е толкова голяма, че не знаем как да я придобием, истинската любов. Ето това осъзнаване на своята неспособност да бъдем едно цяло помежду си, е повод за дълбоко и искрено покаяние и плач. Защото това е страшно – да признаеш колко си далеч от онова, което трябва да бъдеш. И тъй като много говорим за царството Божие и се стремим към него, нека се замислим – как ще седнем там на една маса помежду си? Можем ли? Като не можем, да си го признаем, и като отидеме на изповед, да кажем: „аз имам много тежки грехове, защото не обичам брата си така, както би трябвало да го обичам”.

Божията майка е нашето вдъхновение. Тя е ходатайка пред Господа, на Която се молим да ни научи как да живеем и какви да бъдем, за да станем наследници на Царството, което Тя вече е унаследила.

Да сте живи и здрави.

Още по темата: Акатист - 1ст. и за изповедта