Музиката на Църквата (1)

Разговор на радио „Светигора” с Игор Зироевич, певец, композитор и преподавател, ръководил Сръбския византийски хор.

Игор Зироевич е роден е през 1977 година в Требине. Изучава църковна музика в Гърция, в консерваторията „Никос Скалкотис” при известните атински протопсалти и учители Ангелопулос, Ангелидис, Константину, Арванитис. През 1997 година завършва и Атинската консерватория, след което продължава обучението си като аспирант. Служи като протопсалт в редица атински храмове. Занимава се с химнография и теория на музиката, с дешифриране на стари църковнославянски и гръцки ръкописи, с музикална палеография. Автор е на научни трудове и статии, създава църковна музика на църковнославянски, гръцки и сръбски, ръководи хорове, преподава византийско пеене. Основател е на Научно-изследователския център „Троеручица”, в рамките на който ръководи Сръбския византийски хор, хор от псалти „Троеручица” и интернет-школата по църковно пеене „Троеручица. Автор е на уникалния труд „Антология на Божествената Литургия”. През септември 2018 година е ръкоположен за свещеник в Калистийско-Скирската митрополия на Гръцката Православна Църква, на о. Евия /Евбея/. Женен, с шест деца. Настоящото интервю е от периода преди неговото ръкоположение.

– Какво бихте казали за византийската музика на базата на Вашия опит с нея?

– Преди всичко трябва да знаем, че под термина византийска музика се разбира една цялостна музикална система. Наречена е византийска през XIX век, защото е достигнала своя разцвет във времето на Византийската империя, паралелно с разпространението на християнството. В действителност, най-правилното и най-старо название на тази музика е църковна музика или пеене, или църковно певческо изкуство, защото тази музика е музика на Църквата – на цялата Църква, на всички поместни Църкви. Такава е била тя през вековете, такава трябва да бъде и днес.

Що се касае до външния облик, църковната музика е монофонна (едногласна). В съгласие със свещените канони, в своето богослужение нашата Православна Църква използва изключително вокална едногласна музика. Това, разбира се, не е случайно, защото именно вокалността и едногласието осигуряват простота и чистота без капка чувственост, натрапчивост, неискреност, театралност и светскост. В това се крие ненадминатата сила и красота на тази музика. На евреите, в Стария Завет, било позволено да използват в богослужението и музикални инструменти, но това е било израз на Божието снизхождение към тяхната духовна слабост и принизеност на духа.

Тази музика е имала за цел, както и днес, да възвиси човешките души, защото музиката има такова невидимо въздействие върху душата. Затова светите Отци, знаейки колко голяма полза ще имат вярващите от пеенето, са въвели тази музика в църквата. Но те не са благословили в богослужението да се използва каква да е музика, а точно тази, за която говорим – църковната, която днес наричаме византийска – защото единствено тя била подходяща. Тази музика е писана от хора, обзети от гореща любов към Бога. Целият техен живот е бил молитва. Затова тя е надминала всяка друга музика, която някога е съществувала и която някога ще съществува. Това е ангелско пеене! Това не е музика от този свят. Със своите божествени напеви тя ни пренася от земята на небето и променя живота ни. Няма човек, който да чуе това пеене и да остане равнодушен. Няма човек, който да е отишъл, например, на Света гора, да е присъствал на всенощно бдение и да не си е помислил, че в този момент не се намира на земята, а на небето, слушайки как светогорските молитвеници с тези божествени песнопения изливат цялата любов на своето сърце пред Бога. Бог, Който е Любов, заради Когото се презрели цялата суета на този свят и Комуто са посветили всеки свой дъх, всеки удар на своето сърце, целият свой живот. Слушайки, и особено пеейки това свещено пеене, у нас спонтанно възниква въпросът: възможно ли е в Царството Божие пеенето да бъде различно от това? Във всеки случай, трудно ми е да повярвам, че то ще се различава много от византийското…

– В каква степен византийското пеене е важно за богослужението на Църквата? Дали само то е рожба на Църковното предание? Какво отношение към пеенето са имали светите Отци?

– За това, колко значимо е пеенето за богослужебния живот на Църквата, мисля, че най-добре говори самият богослужебен ред. Огромна част от богослужението се пее! Това е най-добрият показател, че пеенето е твърде важно и полезно. Що се отнася до вкоренеността в преданието, факт е, че то е най-древното и пряко произтичащо от Преданието пеене. Неслучайно не казвам „най-правилното”, макар да съм убеден че то е и най-правилното, за да не давам повод на никого за ненужни полемики, които сред нашия народ и в наше време и без това са премного. Факт е също, че то е единственото пеене, което се развива непрестанно вече повече от две хиляди години. Както и това, че тази музика е възникнала, развила се е и се развива в Църквата и за Църквата. Развива се под будното око на Църквата, която се е старала тя да бъде наистина свещена и по този критерий е извайвала и създавала тази небо-земна музика.

Думата, която, струва ми се, води до голямо объркване у нас, е предание. Всички ние се позоваваме на някакво предание и твърдим, че онова, на което ние сме застъпници, е единственото автентично и истинско предание. Но да видим, как би трябвало да бъде. За да бъде едно нещо предание, то, както подсказва и самата дума, трябва да ни бъде предадено от някой предходник. Но не от когото и да е, а от онзи, който е автентичен носител на преданието, което е приел от своите предходници. Следователно не всичко, което ни е предадено или което сме приели, е Предание в истинския смисъл на думата. Да, и тук има някакво предание, но не в смисъла, в който ние в Църквата говорим за Предание. Когато казваме, че в Русия или, да кажем, у нас имаме по предание многогласна музика, трябва прецизно да дефинираме за какво предание става дума и в кой смисъл използваме този израз. В този случай имаме предание, в този смисъл, че то е дошло до нас, предадено ни е от наши предходници. Но нека видим корените му? Дали то извира от предишното Предание на Църквата? Не е достатъчно само това, то да съществува в някакъв исторически отрязък от време преди нас. То трябва да бъде автентичен израз на Преданието, което, в случая с църковната музика, води началото си от апостолските времена, че и преди това. Мисля, че тук имаме работа с нещо, което наистина води до много обърквания и заблуди и с което често се злоупотребява, заради утвърждаването на някои лични становища, а може би и интереси.

Що се отнася до отношението на светите Отци към пеенето, преди всичко трябва да се подчертае, че те са смятали пеенето за нещо твърде значимо в Църквата. Това се вижда и от факта, че някои от Свещените канони се отнасят именно до пеенето и певците. Светите Отци грижливо са се стараели пеенето да бъде свещено, т.е. такова, каквото ще бъде от най-голяма духовна полза за християните. Още от четвърти век, Отците често са призовавали да не се внасят в църковната музика елементи, чужди на молитвеността и църковността на пеенето, под влияние на светската музика. Но, понеже са били отговорни – и като хора, и като християни – те не са се впускали в непрецизно дефиниране кое е правилно и кое неправилно, а търпеливо са изследвали, бдели и очаквали Божията помощ.

И след четири века се появило едно светило на Църквата на Изток – св. Йоан Дамаскин, който бил много образован, и между науките, които бил изучил, била и музиката. Именно в негово лице Църквата припознала онзи, който, заради светостта на своя живот, заради богословските, но и музикалните си познания (тъй като той бил и църковен поет – химнограф и композитор), може да определи кое е приемливо и подходящо като църковен напев и кое не. Той систематизирал всички дотогавашни напеви и ги класифицирал в осем гласа, в една осмогласна система, която и до днес се използва в Църквата.

Толкова отговорни са били светите Отци и такава голяма любов и грижа са имали към църковната музика и богослужението! Четири века са бдели и са се молили! Питам се дали ние – днешните християни, приличаме на нашите свети Отци? Страхувам се, че твърде се различаваме от тях… Всеки от нас трябва да се пробуди от своята дрямка и да подражава на Отците.

И така, за Отците пеенето е било нещо важно. Така трябва да бъде и за нас. Мисля, че това е голям проблем, за който изобщо не се говори или се говори твърде малко – а именно, че пеенето е нещо много важно в Църквата, а при нас, сърбите, то е съвсем маловажно нещо. И тук нямам предвид само византийското пеене, а църковното пеене изобщо. Вижте например, кой днес сериозно се занимава с карловацко пеене¹? Колко души? Твърде, твърде малко. А би трябвало всеки храм да има поне двама добри певци. Това показва какво е отношението ни и към богослужението, и към молитвата, и към църковния живот изобщо. Това е показател за нашето църковно съзнание. Пеенето не е най-важното нещо, но е едно от много важните неща. Дори и ние, които се занимаваме с пеене, така да се каже, професионално, не смятаме, че то трябва да бъде най-важното нещо – това би било израз на своеобразно отклонение, но сигурен съм, че пеенето трябва да получи своето подобаващо място. В Църквата всичко е верижно свързано. Когато едно нещо напредва, то помага  за напредъка  на всички други неща, всички други неща повлича след себе си. Затова е нужно да се разбере истинското значение и място на пеенето в църковния живот и в живота на всеки християнин. Мисля, че едно възраждане на литургичния живот не би било възможно, ако не променим погрешното си отношение към пеенето и не престанем да го смятаме за нещо маргинално.

– Какво е било църковното пеене в Сърбия преди възникването на карловацкото пеене?

– Несъмнено и недвусмислено то е било византийско. Св. Кирил и св. Методий не са донесли на славяните никакво друго пеене, освен византийското. Свети Сава не е могъл да донесе на сърбите от Света гора нищо друго, освен византийско пеене. Има и ръкописи, които свидетелстват за това. Няма нито един ръкопис който да свидетелства за нещо друго. (…) След много векове на църковна музика, извираща от Преданието, в нашата Църква е въведена музика напълно чужда на православната духовност и естетика, а близка до западно-европейската светска музика. Църковната (византийска) музика е била нашата класическа музика. Следователно тя е и наша сръбска музика, а не само гръцка, както днес някои (и сърби, и гърци) искат да я представят. Ето, след някакви 150 години, за нас днес често ни е чуждо това наше древно църковно пеене, а ни е близко европейското, което е чуждо на сръбското предание – и църковно, и народно. Чуждо е, защото дори и нашата стара народна музика не прилича на европейската, а на църковната, защото нашият народ е черпил вдъхновение и сила за всеки аспект на своя живот, естествено и за своето изкуство, от Светата Литургия и от останалите богослужения.

Често като „аргумент” за отхвърляне на църковната музика се привежда това, че тя е гръцка. Наистина, правилно е да се каже за нея, че е гръцка. Но трябва да знаем какво означава това. Тя е гръцка, погледнато в три аспекта. Музикалната теория е наследена от старогръцката музика. Доколкото е известно на науката днес, древните гърци са били първите теоретици на музиката. Но не можем да кажем, че гърците са измислили тази музика. Тази музикална система е общо наследство на всички народи, които са живели от Гърция до Индия. Тази музика е била писана на първо място за химнография на гръцки език. Мнозинството от църковните химнографи и композитори са били гърци. Но, настоявам, на тази музика не се е гледало през етническа призма, а това е била музика на Църквата. Затова трябва да приключим с това национализиране на църковното изкуство. Мисля, че такъв начин на мислене ни отдалечава много от истината. Това е, уж, сръбско, това е руско, това е гръцко. Това не е правилна позиция нито от научна, нито от църковна гледна точка. По същата логика бихме могли да кажем, че и нашата вяра е гръцка…

(Вж. 2 част)
___________________

1. Под „карловацко пеене” се разбира църковно-певческата традиция на Карловацката митрополия на Сръбската православна Църква. До първата половина на XIX в. записи на карловацкото пеене не е имало. Песнопенията, съхранени най-вече в манастирите на Фрушка гора, са се предавали устно и са заучавани по слух. Първите нотни записи са направени през 1854/55 година в Сремски Карловци от К. Станкович, като за целта е използвана западната нотация. Част от тези записи са издадени във вид на сборник под заглавие „Православно църковно пеене на сръбския народ”. Четвърт век по късно последователят на Станкович – Т. Остоич, въвежда термина „карловацко пеене”, като го използва в заглавието на своя сборник с нотни записи на песнопения от устното предание. Според Игор Зироевич, карловацкото пеене в днешният му вид е европеизирана версия на остатъците от византийското пеене, което в древност се е пяло по сръбските земи.

Превод: Диляна Иванова
Източник: radiosvetigora.wordpress.com