Монката

16.08.2016 г.
Автор: Десислава Неделчева

Пълното ми име е Симеон Петров Симеонов. Роден съм на 24 април 1971 година в Търговище.

От малък имам проблем с говора, така ми казаха, и ме съветваха да отида в едно логопедическо училище в село Тотлебен, Плевенско. То не беше училище за бавноразвиващи, учих всички редовни предмети, бях там до 8-ми клас. Преди да вляза в казармата за година и половина, постъпих в друго училище, за да имам професия.  Исках да стана дърводелец, но като отидох, се оказа, че няма места за дърводелци. Разходиха ме из училището и ми разказаха какви професии има. Зачудих се тогава и изкарах почти две години като обущар. Оказа се училище за бавноразвиващи, завърших за обущар и се върнах в Търговище. Не съм работил като обущар, а само обща работа.

Имам майка и сестра в Търговище, чувам се с тях, но рядко ги виждам. Като живеех там, много се бях пропил. Веднъж припаднах и моите близки не ми обърнаха никакво внимание, тогава и баща ми беше още жив. Постоянно пиех алкохол. Извикаха ме да работя и си изкарвах пари. Попаднах в компания на метъли. С едно от момчетата метълисти станахме близки приятели, движехме се двамата, сякаш се отличавахме от другите. Той се казваше Анатоли. Не знаех, че е започнал да ходи в православната църква. Един ден ме пита ще дойдеш ли с мен в църквата. Казва ми също, че е започнал работа като клисар там. Отивам аз и тъкмо се качвам по стълбите на храма „Св. Иван Рилски” в Търговище и нещо ме избутва навън и не ме пуска да вляза в църквата. И аз се върнах. Сега вече мога да кажа какво е било. Няколко пъти опитвах да вляза и все не можех.

Тогава не знаех дали съм кръстен. Един ден Анатоли ми казва много хубав празник има, ще дойдеш ли поне на празника? Разбрахме се да се срещнем предварително и заедно да отидем. На другия ден ставам рано, изкъпвам се, чисто облечен като културен човек отивам на църква. Господ Иисус Христос ми помогна да успея някак си да вляза в църквата.

Аз тогава не знаех как да се моля, не знаех как да се кръстя. Като влязох в църквата и като започна литургията, гледам хората какво правят. Стана ми интересно какво правят: клякат, устните им мърдат, нещо тихичко си казват, но аз не ги чувам. И аз започнах така да си мърдам устата. Гледам кръстят се, започвам и аз с лявата ръка с едно пръстче на челото… Сега ми е много смешно. Тогава свещеникът ме извика да му помогна. Като излязох от църквата, не знаех къде се намирам – нито бях болен, нито нищо. Усещах някакво спокойствие в себе си. По едно време осъзнах къде се намирам. Стоях около църквата и по едно време гледам някаква бабичка паднала. С моя приятел Анатоли я взехме и я сложихме на пейка. Анатоли гледа към небето и се моли за жената. През това време аз държа върбичките /значи празникът е бил Цветница/ и казвам на някого: дръж ми върбичките! Отидох за вода, извикахме линейка. После разбрах, че по пътя в линейката, жената се оправила. 

После Анатоли отиде да учи богословие в университета в Шумен. Сега е свещеник в Търговище. Докато Анатоли ходеше на лекции в Шумен, и аз влизах понякога с него на заниманията. Тогава се запознах с бъдещите свещеници Илия, Дончо, малко се образовах в тяхната среда. Това ми даде сила да мога да успявам в живота си.

В една механа в Търговище се черпим и Анатоли ми казва, че няма как да останем приятели. Питам защо. Отговаря ми: много пиеш. Бях изпил много бири, бях си поръчал още една и тогава казах: който иска да вземе тази бира, повече няма да пия. Даже Анатоли не можеше да повярва. Една година след това не бях пил.

Било е 92-ра, 93-та. Като започнах да ходя по църквите, нашите бяха против. Започнаха да ме гонят от къщи, да ме карат да се откажа. Странях от къщи, рано ставах и късно се прибирах. В църквата видях едно спокойствие и дойде време да ме запитат дали съм кръстен. Не знам дали съм кръстен. Анатоли беше готов да ми стане кръстник. Показаха ми как изглежда документът и аз отидох вкъщи. Започнах да търся в документите кръщелно свидетелство. Намерих го, взех го и отидох в църквата „Св. Иван Рилски”. Показах го на Анатоли, той извика о. Славчо и се оказа, че на 40 дни съм кръстен. От тогава започнах да ходя по манастирите и няколко години нашите не знаеха къде съм. Обикалям от един манастир на друг. Исках да бъда като послушник. Не ме взеха като послушник и се върнах в света. Свързаха ме с варненския дядо владика да ми помогне. Така аз живях в митрополията около година и половина. Помагах на владиката каквото ми каже, вземаше ме с него по църквите. Предложиха ми после да отида в манастир и аз исках. Вземай си тогава багажа и отиваме в манастира „ Св. Троица”, между Горна Оряховица и Търново. И там попаднах на духовника дядо Севастиян, после разбрах, че бил прозорлив старец. Той ми каза много неща, научи ме, че освен труд, трябва да имам и любов към ближните. Научи ме как да работя, как да се отнасям към другите, много други неща. Каза ми да продължавам в християнството, че съм на правилния път.  Тогава напуснах манастира и се върнах във Варна, където видях помощ от християни.

следва втора част

Още от Моята история

Едно румънско приключение

27.09.2018 г. | Ралица Петкова, Младен Гургуров | Моята история

Младежите от Африка и Близкия Изток учудваха всички с радостта, която излъчваха, постоянно усмихнати и пеят, макар че имат толкова проблеми в страните си... Именно радостта в Христос е тази, която може да изпълни живота ни. Но си давам сметка колко ни липсва…

Бог обича смирените

15.02.2018 г. | Ангел Карадаков | Моята история

В тези дни няма как да не се замисли човек дали ще се роди някой друг като дядо Добри. Не знам. Може би. Знам обаче, че той ще продължи да дава пример за доброта и жертвеност, защото в това се състои смирението – да жертваш от себе си за другите. Бог да го прости!

Благотворителна инициатива

30.11.2017 г. | Галина Станева | Моята история

за събиране на детски книги за бесарабските българчета в гр. Тараклия и гр. Твърдица, Молдова.

Какво се случва в центъра