В ръката на Бога

В църковния календар всяка събота е посветена на възпоменание на мъртвите, но има и специално отредени за това съботни дни. Такава е Вселенската (обща) задушница в съботата месопустна – преди Неделята на Страшния съд, когато почитаме паметта на всички наши отци и братя, починали от незапомнени времена.

Спомням си колко бях очарован от тези епитети – "вселенска", "родителска" – в началото, когато започвах да участвам в живота на Църквата и се запознавах с нейния богослужебен цикъл. Защо тази специална събота за поменаване на починалите се нарича вселенска? И си спомняме за всички без изключение – не само нашите починали близки, а абсолютно всички. Кой са тези хора? И с какво този ден се отличава от другите дни за възпоменание на мъртвите? Хора известни и незнайни, богати и бедни, наскоро заминали и онези, за които и помен вече няма на земята – какво ги обединява? Защо на този ден Църквата припомня имената им и ги кани да дойдат в нашите молитви? Какво ги обединява, макар да са толкова различни? Отговорът е един – това, че са живели. Това, че тяхното съществуване на земята е пряко свързано с Божия промисъл за човека. И както нашето тяло съдържа милиарди клетки и всяка от тях изпълнява своя собствена функция, така милиарди хора, които са живеели, обичали и раждали деца, са довели историята на човечеството до момента, в който да го има поколението на хората, живеещи днес.

Мъртвите са много повече от живите. И много по-трудно е да ги запомним. Губим ги – в егоцентризъм, неумение и нежелание да се молим. Но те са много. И това обтекаемо „много” в Църквата придобива характер на вселенскост, универсалност, всеобщност.

Има едно изображение, което силно ме докосва – „Душите на праведните в ръката на Бога”. В ръка, символизираща Божието участие и присъствие, са изобразени снежнобелите души на хората. В ден като Вселенската задушница, когато си спомняме това неизброимо множество (някои дори не ги помним вече по име, но им се покланяме, че ги е имало, и молим Бога за тях), ние особено ясно си представяме тази огромната Божия ръка, несъотносима с каквато и да било територия, ръка, в която се събират всички хора, живели някога на земята преди нас. Мир и покой им дава не нашата молитва, а тази Божия ръка, фактът, че те са в нея. Съдбата, дадена от Бога в живота на човека, без съмнение може да бъде както строга, така и взискателна, но винаги се чувства топлината на Божията ръка.

Днес ние молим: „Отслаби, отпусни и прости, Боже, прегрешенията им”. Както някога някой ще се моли и за нас. И така вселената на живелите преди и живеещите сега няма да се раздели на царство на мъртвите и царство на страхуващите се от смъртта, а ще се обедини в царство на вярващите в Христовото пришествие в света и във вечния живот, където няма нито болка, нито скръб и въздишки.

Со святыми упокой, Христе, души раб Твоих, идеже несть болезнь, ни печаль, ни воздыхание, но жизнь безконечная.

Със светиите упокой, Христе душите на Твоите раби, където няма нито болка, нито печал, но живот безкраен.

Откъс от книгата „Пролетта на нашата надежда. Великият пост ден след ден”, Москва, „Никея”, 2018
превод: Румяна Рашкова
източник: predanie.ru