Мерилото за нашата святост е другият

05.11.2018 г.
eyeem.com
Автор: протойерей Михаил Манев

Проповед на протойерей Михаил Манев по Лука (16:19-31) – притчата за богаташа и бедния Лазар. 04.11.2018 г., храм „Св. Николай Чудотворец”, Варна.

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Обичани от мене насилници и грабители на царството Божие,
Днес, в неделята след Архангелова задушница, четем това странно Евангелие, в което Христос ни разкрива участта на човека след смъртта. А там има ад и рай. За едните има мъки, а другите преживяват в блаженство. И Той сякаш поставя един знак на равенство между богатия тук на земята и онзи, който се мъчи в ада, и съответно между страдащият тук на земята и онзи, който блаженства в рая. Сякаш дава утеха на всички немощни и предупреждава онези, които са богати и заможни, да внимават върху себе си, защото всичко това е преходно. Всъщност няма значение какво притежаваш и колко притежаваш. Идва момент, когато всичко това се отнема, защото душата няма нужда от нищо материално, а има значение какво си сторил с нея тук на земята.

Колкото и пъти да чета този откъс от Евангелието, като стигна до отговора на Аврам, че не може Лазар от рая да отиде при богаташа в ада, защото между тях има пропаст, винаги се учудвам на обяснението и се питам: кой може да иска от рая да отиде в ада… Кой ще излезе от това блажено състояние, да отиде в тези мъки? По-скоро е възможно от ада да искат да отидат в рая… Това някак си го разбирам. Но обратното…

И кой копае тази пропаст, между нас и Лазар? Не сме ли ние тези, които я копаем. Ние, които, съсредоточени в себе си, пренебрегваме едни хората, а забелязваме само тези, които са като нас, богати. И така копаем нашата пропаст между нас и другите, да не би случайно да се докоснат до нас, да ни осквернят, и така за всеки, който не ни е угоден. Това го има и в храма – когато осъждаме, сплетничим, държим се високомерно... Ограждаме себе си с пропасти, за да не видят другите, че всъщност не сме толкова велики, а животът ни не е толкова съвършен, колкото го представяме пред хората. Но тази пропаст не е между нас и другите, а между нас и Бога.... То на такива хора и Бог не им трябва, те знаят повече, някак си са почти като Бога... Христос казва за тях, че и някой да възкръсне, няма да му повярват. И така и стана – и Христос възкръсна, и те не повярваха. Но не вярват не от нещо друго, а затова, че не Го виждат. Защото когато се облечеш в богатство, във власт, в утехата на думите на другите, които те хвалят, тогава онзи бедния Христос някак си е невидим за тебе, не Го осъзнаваш, защото Той няма място в твоя живот. И едва, когато настъпи смъртта и попаднеш там, където няма любов, осъзнаваш Кой е Христос и какво е да живееш с Него в любов, в хармония, в братство, в търпение на немощите на другия. Там спасените са не за друго, а защото са видели приживе Христос и са поискали да живеят с Него, повярвали, че животът е вечен.

Мъчно ми е за онези хора и ми е тъжно, ала думите, които чухме днес в Апостолското четиво – че спасението идва чрез вярата ни, защото тя е дар от Бога – някак си ме окриляват. Дават ми основание да кажа: Хей, време е да запълним заедно тази пропаст! Да похвърмяме малко пръст в дупките между нас, да я отъпчем добре, за да може вие да дойдете при нас и ние при вас. Защото сме си потребни едни на други, за да бъдем спасени. Спасени чрез Христа Иисуса в любов към немощните. И когато сме заедно, тогава се проявява съборността на Църквата. Събрани заедно пред Христа – богат, беден, слаб, силен, ала всеки с любов към другия и с любов към Христа. За да може, ако не успеем да запълним този ров, който сме издълбали, поне да спуснем мостове... Защото другият е най-точното мерило за нашата святост, за нашето съвършенство. Тогава и смъртта вече няма да е страшна.

Това Евангелие сякаш идва да ни събуди от нашия спокоен животец. Комфортно – тази дума най-добре охарактеризира нашето съществуване, което сме си създали с всички удобства. И от пиедестала на това удобство гледаме другите, които нямат тази възможност, и леко ги неглижираме, и леко ги пренебрегваме. И когато се обръщаме към Христос, а нямаме любов в сърцата си към онези немощни и страдащи, дали наистина Той ще ни отговори? И дали вярваме в този Христос, онзи страдащият, бедният, възкръсналият, или се уповаваме на своите сили и възможности, казвайки: Господи, колко ми е добре, ей така да остана във вечния живот... Ала всичко това, което имаме, ни е дадено да го използваме, за да изградим мостове между себе си и хората около нас. Между себе си и Бога. За да можем там в последните мигове на нашия живот, да кажем „Господи, помилуй мене грешния” и д предадем в Неговите ръце духа си. Защото през цялото време сме живели с Него. Амин!

Още по темата
Още от Проповеди

Изобличаващата чистота

22.10.2018 г. | иконом Василий Шаган | Проповеди

Нашата свобода идва, когато намерим сили да се изправим пред Бога... Ние сме Негов храм, а в Божия храм не може да има идоли... Време е да го почистим, за да може Бог да намери в него място...

С живот пред Бога просияла между човеците

15.10.2018 г. | иконом Василий Шаган | Проповеди

Каквото и да правим в този свят, трябва да живеем не пред човеците, в угода на тяхното човешко и светско мислене и норми, а само пред Бога. Животът ни пред Бога ще бъде толкова истински, че няма как да не просияе като живот и пред човеците…

Тебе думам, стани (Лука 7:11-16)

08.10.2018 г. | протойерей Михаил Манев | Проповеди

Всъщност тези две шествия се срещат тук, в храма, срещат се тук, между нас. Ние, умъртвените от греховете и страстите си, идваме тук, за да се срещнем с Христос, да ни даде Той живот, да ни оживотвори, да ни възкреси, да можем отново да бъдем живи…

Какво се случва в центъра