Духовно просветен център

Манастирът Полихрон

11.05.2018 г.
Автор: Радко Радков

Забравѝ Константинопол, мраморите на Магнавър

за една камбанария, скрита като жилка в лавър

в камъка на планината. Нека твоят небосклон

бъде храмовият купол в манастира Полихрон.

Нека вятър от Егея, на маслинов лист засвирил,

да развява твойто расо. Ти приемаш име Кирил,

Константине Философе. Вече пачият писец

ще изписва твоя образ с ореола на светец.

И от тясната килия, пътят, който в рая води,

ще премине през земите на славянските народи

и ще пръсне твойта шепа букви като семена...

Ала подвигът започва от велика тишина -

от лика изпит на поста, от труда, от манастира,

който сред асми и вятър зазвучава като лира

в силните ръце на ангел. Трябва! Напусни света,

за да бъдеш вечно в него, за да вдъхнеш на пръстта

дух на разум и на слово! Забрави, че си магистър

на науките и слушай как шуми потока бистър

с твойта кръв съзвучен, с пулса на славянския ти глас!

Получавай втори поглед от свещения екстаз,

за да виждаш зад нещата. Углъби се в Полихрон и

слей се с восъчните капки, върху книги и икони!

Вземай образ на апостол, застани до своя брат!

Вам се пада свят за нива - приемете този свят!

             Той пред ликовете ви се моли:

             азъ, буки, вѣди, глаголи!

Из „Византийски запеви”, 1978 г

Още по темата
Още от Култура

В часа последен

21.02.2020 г. | Димитър Талев | Култура

Колко лесно се затваря човешкото сърце пред чуждата беда – с една самоизмама, с една дума, с едно махване на ръка!... По изпитите и потъмнели страни на умиращия пропълзя лека, едвам видима червенина, студена пот изби на бледото му чело...

Умиване лицето на Богородица

21.01.2020 г. | Йордан Радичков | Култура

Мама окачва иконата на източната стена на стаята и се прекръства. Богородица сякаш светва с умитото си и чисто лице. Тя изпълва със светлина стаята и разпростира благодатта си върху простата селска подредба... Отвсякъде струи богобоязливост...

Животът на човека

20.01.2020 г. | Деян Енев | Култура

Отминавайки нататък, зърнах снежната гугла на главата му, и бронзовата му мантия, която беше събрала в гънките си шепи сняг, и погледа му, който все така следеше стъпките ни – без значение дали си даваме сметка за това, или не...

Какво се случва в центъра