Духовно просветен център

Литургията е икона на Царството Божие

09.01.2015 г.
Автор: прот. Василий Шаган

Епископ Йован (Пурич) е роден през 1965 г. в с. Миячи край гр. Валево, Сърбия. През 1985 г. завършва Белградската духовна семинария „Св. Сава”. По-късно учи в Богословския факултет на Белградския университет. През 1991 г. постъпва като послушник в манастира Троноша край Валево, а на 14 май 1995 г. е ръкоположен за йеромонах от сръбския патриарх Павле. През 1996 г. завършва с отличие Духовната академия в Санкт Петербург, където защитава докторски труд по византология. Хиротонисан е за епископ през 2004 г. През 2009 г. защитава докторска дисертация на тема „Философия на възпитанието в трудовете на св. Йоан Златоуст” във Философския факултет на университета в Източно Сараево. През 2011 г. е избран за Нишки епископ. Автор е на книгите: Икона и духовност (2010), Литургията и съвременният свят (2011), Христология (2012), Библейски и богословски основи на спасението (2013) и др., публикувани на сръбски език. Нишкият епископ Йован (Пурич) бе гост на тазгодишното издание на Седмицата на православната книга във Варна.

 

С Нишкия епископ д-р Йован (Пурич) разговаря отец Василий Шаган
 
Ваше Преосвещенство, наскоро в Ниш бе отбелязана 1700-годишнината от издаването на Миланския едикт. Какво ни дава връщането към това събитие, какво е неговото значение в нашия живот?

Не бива да забравяме, че преди издаването на Миланския едикт император Константин Велики е имал видение, откровение за Кръста като знак на победата. „С този знак ще победиш!”, чул той в съновидение и поставил знака на щитовете на войската си. И победил с Христовата сила. За него това е лично обръщане, поврат в живота му. Бидейки езичник и владетел на Римската империя, той носел в себе си тази тайна и се подготвял. Подготвила го болестта, подготвил го и самият живот, който го смлял, и едва в края на дните си той приема кръщение. Преди това обаче Константин Велики поставя въпроса за религията и провъзгласява, че християнството е равноправно с останалите религии. Това е не просто жест на толерантност, това е обрат в историята на човешкия род, ново предизвикателство за християните, които са всъщност граждани на Небесния град, а на земята пребивават само временно, очаквайки Царството Божие. И ето сега, при император Константин, имаме приближаване до Небесното царство.

Изключително важно в този контекст е да оценим наследството на Константин, онова, което възприемат от него неговите приемници – владетели като Теодосий I и Юстиниан Велики. Освен това всички ние, славянските народи – и българи, и сърби – сме също наследници на Римската империя в нейния византийски контекст. В светлината на небесното видение Константин решил да построи на Босфора град, първия европейски град в същинския смисъл на думата, порта между Азия и Европа, град на юдео-християнската култура, възприемаща в себе си както античната и римската култура, така и юдейското наследство. Така се създава ромейската култура, в която за пръв път в историята се срещат толкова дълбинно вярата и културата. В епохата на Константин това е невероятно предизвикателство, затова той е велик визионер, който подобно на земеделеца засява семето дълбоко в земята и то дава плодове в свое време. Тези плодове са удивителни, става дума преди всичко за плодовете на Църквата, на гроба Господен и Голгота.

Когато говорим за Константин Велики, трябва да имаме предвид, че той е възпитан духовно от своята майка, царица Елена. Тя му предава християнската вяра, която той пази и таи дълго в себе си. Неговата святост обаче не е свързана с добродетелния му живот. Напротив, Константин е грешен човек и подобно на други владетели му приписват немалко злодеяния. В това отношение римокатолиците, които не го прославят като светец, имат своето основание (император Константин Велики е канонизиран само от Православната църква). Православните обаче го почитат като светец, имайки предвид не само нравствената страна на спасението, а и неговата онтологична страна. Защото светостта включва и това да отговориш на предизвикателствата на своето време, да отвориш вратата, когато Бог чука на нея, давайки ни своите знаци и откровение. Тук става дума за обръщане и това е духовният смисъл на празника. В Ниш Църквата отпразнува преди всичко духовното раждане на Константин, макар той да се е родил на това място физически. Всъщност императорът е имал свой дворец в Ниш и е посещавал града, макар и не толкова често. Като владетел Константин дава повече плодове на Запад, във Великобритания и други западни страни. Според някои той прави „грешка”, като пренася столицата на Босфора. И това не му е простено, не му е простено, че избира Христос – благодарение на майка си и тайната на Божия промисъл – че чрез този избор се ражда християнската култура. Като казвам това, мисля не само за съгласието между държава и Църква. Знаете, че в това отношение е имало големи изкушения. Константин е бил надзорник или епископ на народа, но не се е месил в делата на вярата. Като император той присъства на Първия вселенски събор в Никея през 325 г., когато е формулирано нашето верую – Символът на вярата, допълнен от Втория вселенски събор в Константинопол по времето на император Теодосий I. Аз вярвам, че и тук, в България, хората чувстват, че са наследници на тази велика идея, според която тъкмо тук, на земята, в един народ може да се въплъти Христовият дух. Впрочем историята е християнско понятие, първо, поради това, че разкрива личността и личното откровение, и второ, поради факта, че проявява свободата. Император Константин Велики дава именно свобода.

Честването на тази годишнина е празник не на една епархия или на една поместна църква, а на цялата Църква. Ние, православните, казваме, че за нас не съществуват граници. Ние сме в един Хляб, в едно Причастие, в една вяра и в един живот и според тази вяра сме едно в Христа. Затова говорим за всекосмичност и вселенскост, за православен глобализъм, тъй като Бог, Творецът, е станал човек, а творението е призвано да слави Бога. Всичко, което е най-позитивно в античната и римската култура, е сюблимирало в културата на Византия. Византия не е някакъв национален, затворен в себе си феномен, напротив, византийската култура е отворена. Истинско предизвикателство е било това изкристализиране на християнската вяра от езичеството, от античната култура и философските учения на онова време.

Не бива да забравяме обаче, че ние очакваме Божието царство, а не градим някакво земно царство. Тази есхатология, която влиза в историята с първите християни и с откровението на цар Константин, става присъща за християнската култура. Трябва да припомня, че император Константин е искал да построи на Босфора новия Йерусалим, а не новия Рим. Изкушението на империализма е римска идея, която съществува и днес. В отделни исторически периоди тази идея е налагана, включително с насилие, с огън и меч. Но духовността на Църквата няма нищо общо с това изкушение и с подобно насилие, не тази идея Църквата трябва да благославя и реализира. Вие знаете какво са причинили кръстоносните походи и Инквизицията. Онези, които тръгнали уж да освобождават Йерусалим, са осквернили църквата „Света София” в Константинопол. Следователно празникът, който честваме, е не толкова церемония, а преди всичко Литургия, която излъчва своята вяра и своята дълбина към целия свят, очакващ Спасител и спасение. Така че нашето честване на Константин Велики отразява в най-голяма степен нашата отговорност пред този свят. Това важи и за моята епархия и моя град, които трябва да бъдат християнизирани. Трябва да ви кажа, че сред сръбския народ старозаветното и езическото наследство е все още доста силно застъпено. Предстои нова християнизация на всички народи, както и нови предизвикателства пред православната мисия на други континенти. Новата ни мисия е предизвикателство да проповядваме Христос на всички народи. В този смисъл християнството е младо. По думите на Достоевски православието е запазило образа на Христос, то постига изключителен синтез между вяра, изкуство, наука, икономика... Всеки народ по свой начин приема и отдава своите дарове. Но ние имаме дълбоки исторически корени, които са преди всичко библейски и юдео-християнски, а това ни вменява едно много сериозно и отговорно отношение към миналото. Само в такъв контекст има смисъл да честваме този празник.

От доста години изследвате църковната култура, какво е според вас нейното място в съвременния свят, дали тя би могла да съдейства за обновяването и одухотворяването на съвременната култура?

Нека първо се насочим към етимологията на думите култ (cultus) и култура (cultura). Имат ли тези думи общ произход, възможна ли е култура без култ? Какво представлява култът? Ние твърдим, че това е Божията служба, Литургията. Както казва отец Юстин Попович, светът е Богоявление, една голяма Теофания, Христофания. Светът е явяване на Логоса, а човекът е богослужение, той е не просто homo sapiens, homo ludens или homo adorans, той е сътворен по Божий образ, същество, което прилича на Бога. И това същество се култивира, обожва и спасява чрез култа като синтез на всичко онова, което Бог е дал на човека като боготърсач. Човекът е боготърсач, същество, стремящо се към Бога. Всяко търсачество в Стария завет, в Античността, във философията, в литературата, в поезията е всъщност стремеж към Логоса, който е Logos spermatikos (пораждащ Логос), Logos enbiblos (ословесен Логос), Logos ensarcos (въплътен Логос). Логосът е като Божия икона, Божий символ – човекът се е раздвоил и разчупил, затова гърците използват думата σύμβολον, която означава буквално да съединиш двете счупени страни на един и същ предмет. След грехопадението божественото и човешкото в човека са разделени, разцепени. Тази раздробеност е характерна и днес за човешката цивилизация и светската култура. Съществува разлика между понятията култура и цивилизация. Цивилизованият човек притежава умения да обработва земята и хората, тоест да се занимава с педагогика, да обучава. Културният човек е духовен, а не душевен човек. Духовен човек пък е този, който има в себе си Божия дух, това е Светият Дух, чрез Който Бог се открива на хората. С други думи, духовният човек познава вдъхновението.

Духовни хора е имало и има както на Изток, така и на Запад. Изучавайки всички религии – както твърди Мирча Елиаде в своите трудове – можем да видим човека в неговата същност, можем да стигнем до ключовите моменти, които се отнасят до всички религии. Благодарение на тези изследвания съвременната наука стига до дълбокото разбиране, че човекът е homo religiosus, същество, създадено за вечен живот, за безсмъртие. Всички артефакти, които са оставили следа в историята, във времето и пространството, свидетелстват за тези докосвания до Божия Дух. Един мой учител ми бе казал: „Ако искаш сериозно да се занимаваш с наука, изучавай темата за Логоса, иконата и символа и съедини всичко това”. Взрем ли се в гръцката философия, ще видим, че човек има потребност да обединява, да съединява, да оздравява, което е възможно единствено ако съедини божественото и човешкото в себе си. Това е Личността на Богочовека Христос. Човекът има потребност да съедини онова, което е раздробено и раздвоено, да съедини божественото и човешкото в една Личност и именно за това единение свидетелства християнската култура през цялата й история. Във всяка форма, независимо дали става въпрос за архитектура, музика, църковно пеене или живопис, има комуникация, двустранен процес на взимане и даване. Какво значи това? То значи, че християнският етос е навлязъл дълбоко в поривите на един народ. И макар да сме в непрестанна битка с езическото и архаичното в себе си, ние имаме потребност да обединим това, което е уникално. Така че култът, литургията и духовността са оказали радикално влияние върху формирането на етоса на всеки народ.

Вие много точно казахте, че съществува църковна култура. Тя обаче не е синкретична, нито е неопределена. Толерантността не означава липса на определеност, нито безразборно обединяване на различни вярвания и мисловни нагласи. Днес съществува голяма опасност от неоезичество, както и опасност от движение навътре в самото християнство, една самовлюбеност и самозатвореност. Затова ние трябва да отговорим на предизвикателствата на съвременността, да бъдем мъдри и да се научим да различаваме духовете – кои са от Бога и кои от дявола, да видим, че Бог промисля историята и че не можем да избягаме. Трябва да се опазим и от това да не се влюбим в историята, да не се влюбим в земното царство. Затова създаването на иконата е свързано с духовността и с Литургията. Литургията е икона на Царството Небесно. Знаете, че на Седмия вселенски събор са победили културата и изкуството. Ако Седмият вселенски събор не беше формулирал истината, че можем да се покланяме и да отдаваме чест само на Единия Бог и че всъщност правим именно това, когато се покланяме на иконите, ние нямаше как да постигнем това христологично равновесие между божествено и човешко. Затова битката за иконите е увенчана с победа, за да може целокупната култура да бъде вдъхновена от Литургията и богослужението. Затова за нас светите отци са духовни старци, καλός γέρος, оттук идва и думата добротолюбие, а тя обозначава онзи, който едновременно обича и добротата, и красотата, и истината. Всичко това е съединено в едно като Света Троица, защото без истина няма доброта, а без доброта няма красота. Истината, доброто и красотата са обединени в духовността, в духовната и църковна култура, която не е нещо консервативно, не е стара реликва, която може да бъде излагана единствено в музеите, а е живият храм и живата Църква, която е винаги действена и дава своите плодове. Затова като християни ние не бива да се затваряме, а тъкмо обратно – ако живеем в Христовия дух, ако живеем в исихастки дух, с Иисусовата молитва, тогава ще внесем промяна в обществото. Всъщност тъкмо исихастите са били големи революционери, със своя дух и със своето присъствие те са предизвикали невероятни промени. Защо са идвали от пустините в градовете? Защото повече не са могли да издържат от голямата Божия любов, за разлика от хората, които живеят в града, но са затворени в своя свят и тегнат към смъртта, проповядвайки културата на смъртта. Затова днес в съвременното изкуство има толкова много поклонници на танатологията, на смъртта. Има тяга към безкрайното, която обаче води до самоунищожение, до смърт. А ние, християните, вярваме във Възкресението.

Съгласете се, че Литургията е висшият култ, в който светът или човекът заедно със света се съединява с Бог чрез Христа, чрез Логоса и в Светия Дух. И това за нас е най-голямата култура, която самите нас култивира и ни издига като истински човеци. Дали мислите, че тази култура, културата на Литургията, трябва да бъде явена и показана на света, който е в такава голяма културна и духовна криза?

Ако се фокусираме върху кризата на съвременния човек, ще видим, че действително става дума за духовна криза. Криза означава не край, а проверка, κρίσις значи съд, проверка къде сме, къде се намираме. Сега имаме сериозни екологични проблеми, но най-добрите еколози са всъщност духовниците. Защо? Защото те са устроили своя дом, своята къща, своята вътрешност, което ще рече, че ние, които вярваме в Божието домостроителство и живеем в Божия дом, живеем в едно отечество и в един дом, чийто домакин е самият Бог, както пише Георгий Флоровски. Ние трябва да пазим това творение, защото Бог чака да се явят Божиите синове. Къде? Както преди малко казахте – в Литургията. Защото светът като дар Божи се принася като „Твоя от Твоих” . И къде намира изцеление той? Намира го в Литургията, в храма. Всички елементи на света, на творението се принасят в Литургията и влизат в църквата да се осветят – на Богоявление се освещава водата, освещава се целият храм, когато се прави лития, се освещава цялото творение. Всекосмическата литургия се служи на небето и на земята, тогава слиза Божията светлина, Божията благодат, без която няма обòжение. Къде е границата между психиатрията, психотерапията и изповедта? Вие можете да разговаряте, да предложите човешка помощ, но творението, човекът и светът се нуждаят от намеса свише, те търсят намеса свише. Тук е допирът между есхатологията и историята, влизането на небесното царство в земното, докосването на небето и земята. Съществуват свети мощи, свети икони, които чудотворят и плачат. Служил съм в манастира на свети Василий Острожки и ще ви кажа, че там неведнъж са получавали изцеление както християни, така и хора, изповядващи други религии. Съществуват места, които са осветени от молитвата, там са се проливали потта, сълзите и мъката на целия народ и тези сълзи са родили плодове със собствен аромат и мирис. Днес имаме плодове, които нямат свой мирис и вкус, които са блудкави. Блудкав е човекът, блудкава е и културата, изгубила своя аромат. Светите отци казват, че когато изчезне уханието на цветята, пеенето на птиците, блеенето на овцете и агнетата, тогава ще дойде краят на света. Както пише в Откровението на св. Йоан Богослов: „понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата Си” (Откр. 3:16). Трябва да се явят Божиите синове, да се яви ново небе и нова земя. Това очакваме и за това се подготвяме чрез Литургията. Затова ни е нужна православната екология, грижата за нашия дом, който да опазим, а не да го тровим, тровейки със злото себе си, другите и света. Нужно е да се отворим и да живеем за този свят. Това иска Господ, това иска Светият Дух – християните да бъдат светлината на света, онези, които не угасят своя светилник, а го оставят да свети и да бъде пътеводител от този свят към Царството небесно. Трябва да се молим на Бог, но не само с думи, а и с въздишки, тогава ще дадем плодове, които ухаят.

1 Тези Твои дарове от всичко, което е твое, принасяме на Тебе, за всички и заради всичко - възглас от Златоустова св. литургия - Б. р.

Сп. "Християнство и култура", бр. 9/2014

 

Още по темата
Още от Интервю

За Христос и рая, за Дон Кихот и свободата

20.12.2019 г. | доц. Мариян Стоядинов, иконом Василий Шаган | Интервю

Откровен разговор за важните неща – за християнството като свобода, за словото на Църквата, за младите днес и за семейството, за страхът от промяната и промяната без страх, за измеренията на човешкото, за Христос като мерило...

Свидетелство за правдата

09.11.2019 г. | Черногорски и Приморски митрополит Амфилохий Радович | Интервю

Още будителски слова от Черногорския и Приморски митрополит Амфилохий Радович, който беше гост на 21-та Седмица на православната книга - 2019. За ролята на Църквота в света и други важни въпроси за съвременното общество...

Този ли е будителят? Обаче ние знаем, че той е будителят

01.11.2019 г. | Георги Тодоров | Интервю

Знаем, че той е будителят. Защото по духовен път, той постига много повече, отколкото ние по недуховен път. Напротив, ние по недуховен път разваляме това, което той постига молитвено, чрез целия си живот, отдаден на Христа Бога...

Какво се случва в центъра

Семейство и възпитание

Защо ни е нужен баща? (ВИДЕО)