Духовно просветен център

Към моите енориаши

01.04.2020 г.
Автор: иконом Василий Шаган

Здравейте, скъпи приятели!

И днешният ден мина. Служихме Литургия в двата храма и мнозина се причастиха със светите Тайни. Искам да се обърна към тези от Вас, които сте решили да останете вкъщи, спазвайки тази така наречена самоизолация. Предполагам, че трудно се справяте, но искам да знаете, че в тези трудни дни могат да се взимат добри решения и да се вършат добри дела. Много често, разсъждавайки над случващото се, за живота в този труден момент, ние си правим прогнози за живота, мислим как да продължим. Едни от нас неистово роптаят против всичко и против всички, други потъват в разочарование и страх, трети в апатия и униние, депресия и отчаяние. Сигурно вече имате впечатления как хората в създалата се ситуация разсъждават и реагират, колко са различни. Но всички са притеснени.

Завчера разговарях с един известен духовник, когото много уважавам. Епидемията, казва той, е изкушение. Както е дошло, така и ще замине. Да, но времето на изкушение за всички нас е време на изпитание. Време, в което наблюдаваме себе си в необичайна ситуация. Сега се задействат свойствата на душата, които сме занемарили или просто пренебрегнали, защото често изискваме от себе си само това, което е угодно за духа на времето. Казано с други думи, нагласили сме се за живота, който сме живели досега, а той пък изведнъж той ни сервира неочаквани неща.

За ропота и за правдата

За нашия ропот можем да кажем, че често е справедлив, особено ако става дума за правдата. Мнозина от нас вече свикнаха да живеят във времена на придобитите права и по тази причина са внимателни и проявяват бдителност. Само че в своята ревност за правдата трябва да сме много внимателни, за да не изгубим основната си цел и мира. По този повод св. ап. Павел, в своето Послание до римляни пише: „Свидетелствам им, че те имат ревност за Бога, ала не по разум. Защото без да разбират Божията правда и търсейки да изтъкнат своята правда, те се не покориха на Божията правда” (Рим. 10:2-3).

Много често обаче нашият ропот ни разстройва, понеже така просто изразяваме негодувание, без да сме стъпили на някакъв твърд принцип, т.е. без да сме наясно с целта на своя живот, без да имаме ясни отговори на въпросите, които ни вълнуват. Нещата могат да се успокоят само когато намерим отговорите как да излезем от своята лична духовна криза, и тогава да се смирим. Да, именно да се смирим, а не да се примирим. Тези две думи носят различно послание.

Така направи една християнка от нашата енория.

- Докато роптаех за всичко, което ми се случва, и за това, че съм принудена да спазвам необичайни неща, нямах никакъв мир. Докато, разсъждавайки за нещата, не реших да се опитам да приема доброволно, по духовен начин положението. Представих си и хората, които поради болест или физическа немощ не могат години наред да излизат от дома си. Спомних си за съседката, която вече е така няколко години, свещеникът идва да я причасти в дома й. Само тогава – чрез приемане – постигнах тази кротост, която ми помогна да осмисля моето седене вкъщи, че сега цялото време ми е заето, осмислено и мирно.

Преди да осъдим подобни поведения и да ги наречем примиренчески, робски и как ли още не, добре е да определим главните неща и своите принципни действия по време на криза, независимо каква е тя.

Най-главното в тази криза е да признаем, че това изпитание не е случайно и без значение за нас дали е природно, или предизвикано от злите сили. Факт е, че е дошло време за моето, за нашето духовно обновление. И отново, позовавайки се на думите на ап. Павел: „Нека признаем, че Бог е верен, а всеки човек е лъжлив”, и ако „нашата неправда изважда наяве Божията правда” (Рим. 3:4-5), да се запитаме: готови ли сме да видим Божията правда, и да я изберем като смисъл на живота си? Ситуацията, в която се намираме, не я приемаме за нормална. Един ден, да се надяваме, тя ще свърши, и от нея ще трябва да излезем по-зрели и обновени, и дано Бог ни дава търпение.

Относно нашата информираност

Връщайки се на думите на ап. Павел за правдата, ще ми се да обърна вашето внимание на количеството информация, която ни залива откъде ли не. Вижда се, че трудно се ориентираме в нея, но е ясно, че всеки желае да бъде добре информиран. И вместо да следваме Божията правда, ние дори незабелязано за самите нас търсим да изтъкнем своята правда и си изтъкваме правата.

Предлагам въпроса за правата да отложим на втори план. Ситуацията е извънредна и това предполага извънреден и необичаен обществен ред. Ще дойде време, когато вероятно ще се наложи да се борим отново за нашите правата и за постиженията на нашето общество, а засега да сме бдителни и внимателни за своя и на своите близки живот.

Днес наши енориаши ми зададоха въпрос: „Отче, виждаме, че уважавани от нас духовници и дори йерарси изказват различни мнения за едно и също нещо. Например, за затварянето на храмовете и участието в Литургията, а и за Причастието. Как да постъпваме?”. Така е наистина и ние всички сме свидетели на това. Към всичко се добавят и различните изказвания на съмнителни лица, статии от непроверени източници. Ако добавим и нашето желание, щото всичко, каквото срещнем из мрежите, да го споделяме и коментираме, то получава се една невъобразима суета и суетня, които наистина водят до объркване, а при някои нерядко и до душевни разстройства. И сега идва нещо интересно:

Скъпи приятели, в глобалната мрежа от информация всеки е свободен да се произнася съобразно своята съвест и вяра. Обаче голям грях е да лъжем, умишлено да подвеждаме и манипулираме хората и да се изказваме безрезервно и неподготвено. Да спрем този поток или да го филтрираме – това донякъде е в наша власт, още повече, че ние можем да настроим себе си спрямо него – всеки по свой начин, но винаги разумно, по християнски, водени от Божията правда. Защото за всяка дума ще отговаряме пред Христос. Всеки от нашите пастири обикновено се изказва предвид ситуацията, в която живее поверената му църква, и в същото време предвид духовното състояние на членовете ѝ. В църквата, както знаете, сме различни, а и живеем много често в различни условия дори в рамките на една енория.

Затова на първо място в желанието си да се информираме в създалата се трудна ситуация относно живота ни в църквата и относно нашия духовен живот, е важно да чуем не архиерея на Нова Гвинея, а нашия архиерей. Защото той отговаря за живота на църквата в нашия град и нашата епархия. Засега нашият архиерей ни препоръчва да сме внимателни към разпоредбите на отговорните и компетентните органи. Да спазваме изолация, социална дистанция и хигиена, както лична, така и в храмовете. Да сме внимателни към своя духовен живот и да разсъждаваме за своето спасение, да усилим своята молитва и покаяние. Да се подготвяме за причастие, изпитвайки своята жажда за Христос, и да сме по-стриктни в подготовката. Да обърнем внимание на хората в риск, на немощните и болните, да се организираме за доброволческа помощ. Всякакви безотговорни действия, противни на установения от архиерея ред, лесно могат да се превърнат в изключително тежък грях. Осъзнайте го.

За страха и вярата

Нашето геройство, което срещам сред вярващите, много често не е израз на твърда вяра, а е прикрита паника, защитавана чрез нападки и неразумни съждения. Страхът и притесненията са естествени свойства на нашата душа и всеки човек ги има. Особено страхът от смъртта. Те се проявяват по различен начин дори подсъзнателно, дори когато си натиснал вътрешния си бутон, за да изключиш всякакъв страх и притеснение, и караш на автопилот. Всеки по различен начин се опитва да превъзмогне своите страхове, всеки се опитва да се справи. И тук е важно да намерим правилната посока.

За да не изпаднем в паника, трябва да повярваме, че изход има и той ще е добър. Остана да го намерим. Отново ще цитирам св. ап. Павел, този път от неговото Второ послание до Тимотей. В опита си да го окуражи в неговото служение, той му пише: „Бог не ни е дал дух на боязливост, а дух на сила, любов и целомъдрие” (1:7). Силата, която Бог ни дава, е в нашата надежда и упование. Тя се проявява по странен за мнозина начин – само когато признаем своята немощ: „Силата Ми се в немощ напълно проявява” (2Кор. 12:9). Нека признаем, от една страна, нашата всеобща човешка немощ пред невидимия вирус, а, от друга – личната си немощ, която при всекиго се проявява или в страх, или в недостатък на вяра, или в малодушие и т.н. Обърнете внимание, че освен дух на сила, Бог ни е дал и дух на любов и целомъдрие. От думите на апостола следва, че в страха можем да доверим себе си и един другиго на Бога, защото силата е на Бога. И това е повод в доверието към Бога да се усъвършенстваме най-вече във вярата, надеждата и любовта.

Целомъдрието на свой ред предполага да се стремим към разумни и мъдри решения и постъпки, за да достигнем пълнота и, следователно, кротост. Защото кротостта пък означава, че човек е твърд във вярата и познава Божията правда.

За немощите

От богословието на ап. Павел знаем как трябва да постъпваме относно немощите на своите ближни. Да се жертваме един за друг, само и само другият да е добре и да се спаси. „Бидейки свободен от всички, станах роб на всички; за подзаконните станах подзаконен; за немощните станах като немощен, за всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои” (1Кор. 9:19-22). Карантината, която все повече се затяга, не е дело на нашия страх, не е дело само за нашето здраве, тя отдавна, още от Средновековието, е социална отговорност. Казано с други думи, тя не е за тези, които не се страхуват да бъдат заразени, а за тези, които могат да заразят. Ако сме безотговорни, вършим тежък грях, особено ако станем причина някой да пострада или умре заради нашето „геройство”.

Скъпи приятели, днес често можем да чуем от някои хора: „Ако ти вярваш в Бога, иди в храма и не се бой, няма как да се заразиш”. Това не ви ли напомня как сатаната е изкушавал Христос в пустинята, когато Го поставил на храмовата стряха и Му казал: „... ако си Син Божий, хвърли се долу, защото писано е: „на Ангелите Си ще заповяда за Тебе, и на ръце ще Те понесат, да не би някак да препънеш о камък ногата Си” (Мат. 4:6). На това Иисус му отговаря: „... писано е също: няма да изкусиш Господа Бога твоего” (Мат. 4:7). Ако Христос така е отговорил на сатаната, защо ние си позволяваме да държим Бога отговорен за нашите постъпки и се втурваме в недокрай изяснено за нас приключение? Защо си мислим, че волята на Бога е именно такава, каквато ние искаме да я видим? Да не се окажем лъжци и изкусители.

Когато ние казваме „аз вярвам в Бога”, това не означава, че сме неуязвими за болестите или че не може да бъдем подложени на страдание. С това ние вярваме и изповядваме, че през целия ни живот Бог може да ни праща или да допуска изпитания, но тогава и за миг няма да ни остави, ако Го викаме. Ние вярваме, че Той, по нашата вяра и по нашите молитви, може да ни помогне да не се заразим с тази болест, да я превъзмогнем, да избегнем смъртта, но Той не е длъжен да прави това. В сърцевината на нашата вяра е ясното разбиране, че Раят е нашата родина и само там няма болка, страдание и смърт. И Христос всяка минута ни води към нашето спасение и раждане за Вечността. Затова нека да изпълним всичко, което се изисква от нас, и тогава да възложим на Бога своето упование. Така, както направи бащата на обсебения младеж от Евангелие според Марк. На молбите синът му да бъде изцелен, Иисус му рече: „... ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия. И веднага бащата на момчето викна: вярвам, Господи, помогни на неверието ми” (9:23-24). Бог допълва нашите усилия и в нашата немощ явява Своята преизобилна сила.

Можем ли да се заразим от Причастието?

Този въпрос също много се дискутира в църковните среди. Особено след като в определени поместни църкви се взеха мерки и начинът на причастяване се промени. Както винаги е било и както често ни препоръчва нашият епископ, главният въпрос преди причастяването, който категорично говори за нашата подготовка, е достойно или недостойно се причастяваме? Сега въпросът се измести: ще се заразим ли, или няма да се заразим? Въпросът за заразяването не е еднозначен и отговорът със сигурност има варианти. Като следя авторитетните изказвания, включително и от Св. Синод на БПЦ, си давам сметка, че този въпрос предполага не еднозначен, а трезв отговор. Руската православна църква, например, въвеждайки мерките за дезинфекция преди причастяване, се позовава на св. Никодим Светогорец, който в тълкуванието на Правило 28 на Трулския събор казва как е добре да се преподава Причастието по време на епидемия, като препоръчва дезинфекция на лъжичката с оцет. Други поместни църкви препоръчват да се причастяваме с еднократна лъжичка. Известен йерарх твърди, че да се заразиш, е невъзможно, защото в тайнствата действат божествените енергии. Друг богослов и архимандрит смята, че ако мислиш, че не е възможно да се заразиш, изпадаш в докетизъм – раннохристиянска ерес. Други духовници казват, че щом е очевидно, че прашинката или мухата, попаднали в Причастието, си остават прашинка и муха, то и вирусът си остава вирус, той може да е заразен, както и мухата може да те отрови, ако е отровна.

За всички нас е известно, че хлябът и виното, макар и претворени в Тяло и Кръв Христови, все пак запазват своето биологично естество. По тази причина много от свещениците са били свидетели и знаят как понякога, особено когато е топло и храмът не се проветрява добре, Даровете за Преждеосвещената литургия могат да плесенясат. Поради тези причини Църквата отдавна се е погрижила даровете на Литургията да се покриват със специални покровци, за да не попадне нищо в тях, а запасните Дарове да се пазят по надлежния ред, за да не плесенясат. Това са стриктни църковни изисквания, с които се запознава всеки свещенослужител в началото на своята литургична практика. Както се изказват някои хора по този въпрос, никой не е отменял биологията и физиката.

Като имаме толкова разнопосочни мнения, нищо друго не ни остава, освен да твърдим, че след всичко казано дотук ние вярваме, че Бог е всесилен и Когато пожелае, се променят и природните закони, ако е Неговата воля. Та нали Самият Той се роди от Пресвета Богородица по свръхестествен начин! Затова ние вярваме, че Бог може да направи така, че хората, които се причастяват, да не се заразят. И Той не само може, но и го прави. Но, както казва един мой познат свещеник, това е чудо Божие, а не механика! Това е Неговата блага воля, а не задължение.

Нашият християнски мироглед и нашият живот се основават на вярата в Бога. Осъзнаваме своето недостойнство пред Неговото величие, а също и пред светата Чаша, но вярваме и се надяваме на Божията милост. Независимо има ли, или няма вирус в чашата, ние пристъпваме към Христос с основното си желание да се съединим с Него, и Той ни преподава Своите Тяло и Кръв за здраве на душите и телата, но най-вече като лекарство за безсмъртие. Вярваме, че в момента на причастяване, дори и да попадне вирусът в нас, това няма да е за духовната ни гибел. В същото време тази наша вяра трябва да е трезва и изпълнена със страх Божи и любов. Така, както ни призовава свещеникът преди причастяване: „Със страх Божи, вяра и любов пристъпете”. С покаяние, с препоръчаната подготовка, с пълното разбиране за своето недостойнство и към какво пристъпваме, като различаваме тялото Господне. Апстол Павел неслучайно пише, че сред тези, които пристъпват недостойно и неподготвени, „много са немощни и болни, а и умират доста” (1Кор. 11:29-30). Именно тук е моментът на нашата отговорност. Да, всички ние сме сигурни в Божията милост и в Божията любов. Вярваме и се стремим към Неговата правда и към Неговата вечност. Въпросът е друг: Дали сме отговорни?
29.03.2020 г.

Източник: dveri.bg

Още по темата
Още от Коментар

Какво правим в Църквата?

15.05.2020 г. | архимандрит Андрей Конанос | Коментар

Това, което правим в Църквата, не е нещо моментно, то ни докосва и впоследствие. Ти си мислиш, че това, което си взел, изчезва, но семето попада в душата ти и не след дълго, след няколко минути, няколко дни, няколко месеца, Бог знае колко, то започва да работи вътре в тебе...

Три примера за живот, с които да изпълним нашия

05.05.2020 г. | протойерей Михаил Манев | Коментар

Предстои ни един ден, в който ще почетем и паметта на св. Георги, който дръзнал да се изправи срещу властите, за да каже истината. И на Иов, многострадалния – стълб за всеки християнин как да понесе страданията в живота...

Коронавирус и хипоксия на духа

02.05.2020 г. | протойерей Павел Великанов | Коментар

Вдишване – издишване... Така диша всичко, което живее. С различен ритъм. С различна продължителност на вдишване и издишване. От части от секундата – до неизмеримите наши, човешки единици и междугалактически мащаби. Ако Църквата е живо тяло, организъм, а не само организация, тя също диша...

Какво се случва в центъра

Любов и брак

Женските избори