Духовно просветен център

Излязох

08.10.2020 г.
Отец Пимен, Митрополит на Европейската епархия на Македонската православна църква
Автор: отец Пимен

Тази година Духовно-просветният център беше сред домакините в Нощта на литературата-2020 във Варна (Вж. Още). На 7 октомври в двора на храма беше разположено Читателското гнездо на Северна Македония. По-късно дъждът премести събитието в книжарницата на центъра, но това само прибави още атмосфера. За тези, които не успяха да ни посетят, предлагаме откъса, който беше четен вечерта. Той е от романа „Излязох” на отец Пимен, Митрополит на Европейската епархия на Македонската православна църква. (Вж. Още - след текста)
 

 ИЗЛЯЗОХ
 

Излязох да се разходя
из ресенските улици,
там го срещнах либето,
с друго либе говореше.

С друго либе говореше,
моите писма четеше,
моите писма четеше,
моя пръстен даваше.

Аз го люто прокълнах
девет години да лежи,
девет години да лежи,
девет постели да смени.

Когато умра, майчице,
дружки да ме облекат,
дружки да ме облекат,
другари да ме отнесат.
(популярна народна песен)
 

1.
Слънцето отново изгря над Ресен. Разбира се, беше малко срамежливо след снощния пороен дъжд. И съвсем с нищо не предвещаваше, че има да става нещо. Въздухът беше свеж, но в това нямаше нищо чудно, защото дъждът едва-що беше обявил началото на пролетта. Той мързеливо се излежаваше в леглото си и не би му минало и през ум да стане, ако не го беше разсънило тропането по вратата в знак, че трябва да се ходи на училище. Мързеливо отвори очите си едно след друго и се протегна в постелята в цял ръст, мърдайки пръстите на краката си, които по навик никога не покриваше със завивката, колкото и да беше студено. Това вече му беше станало ритуална физкултура, която го вкарваше във форма всяка сутрин.

Стъпи първо с левия крак, без да го е грижа за суеверията, и се натъкна на жълтото изтъпено моливче, дълго два и половина сантиметра, което беше винаги някъде около него, защото му служеше да подчертава пасажи в книгите, които четеше. Не измърмори нищо, само току го ритна с наранения крак по-надалеч от себе си и протегна кокалестата си ръка към черния, намиращ се вече пред разпад касетофон, който беше получил като подарък от родителите си, които от своя страна го бяха поръчали чак от Германия навремето, когато техният съсед приключи с гурбетчийството и реши да се върне у дома. Точно свършваше предаването на програмата на Радио Ресен. Още едно протягане на ръцете от седнало положение на ръба на леглото и няколко замислени кръга със ставите на китките, няколко завъртания на главата наляво-надясно, като протягаше дългия си врат и накрая отвори уста. Време беше да си провери гласа, та оповести:

– Ммммм, днес ще бъде хубав ден. Надявам се. Пък и защо да не бъде? Младостта винаги е хубава. Всички възрастни така казват. Дано не лъжат. Ако лъжат, тогава защо ми казват: ех, да ти имам годините? Ходи после да не им вярваш, нали годините са зад гърба им.

Още не беше се доизказал, когато започна първата песен със своите вече познати, та познати тонове, които му бяха втръснали, защото с тях започваше програмата на местното радио. Пак „Певците от Ресен“ с тяхната „Излязох да се разходя“. Сякаш някой с ръка му изтръгна хубавото настроение и позитивните мисли. Дясната вежда увисна над окото му, сякаш не искаше да се вдигне с него в момента на ставането от леглото, и той започна да мърмори, докато се опитваше да намери из разхвърляната си стая чантата и книгите, които му трябваха за този ден в училище:

– О, неееее. Една и съща песен всяка сутрин. Разграничавам се от това остаряло мислене! Мъдрост, гола вода. Излязох да се разходя, там го срещнах либето. Либето ли, бе?!? Чиста романтика с швабски примеси. Нагласена история. Абе, да бяха опитни и мъдри, за каквито ги мислех, щяха да знаят, че не се пишат такива глупави песни. То не бяха клетви, не бяха легла, не беше обличане-събличане, лошо да ти стане... Само дето СПИН-ът и еболата още не е споменал да са го хванали… Абе, старци спаружени. Ех, да бяхте учили малко повече, да четяхте малко повече – Шекспир, Хесе, Достоевски... Есенин, Лорка, Превер... Пък и нашия Блаже, и златния ни Петре М., който бе влюбен в Дениция. Е, да бяхте учили и чели, добре щеше да е и сега щяхте да знаете, че такава история като вашата – и истина да е била, не е достойна да се споменава и в разговор, камо ли в песен... Да не би либето да е било последното? И пръстенът от някоя сергия е бил купен сигурно. Да не е бил с диамант случайно? Абе, пръстен за 50 денара не бих го и споменал. Ни пръстена, ни либето... Откъдето дошло, там си отишло. Такива с лопата да ги ринеш. Само трябва и малко отракан да си. Друго ще си намериш, онова либе няма и да го помниш. Камо ли в песен да го възпяваш.

– Добре си виках аз, че хубав ден ще бъде, хубаво ме разсмяха ресенчани. Живи да са!

След като се намърмори, остави песента да си пее за фон и отиде да се докара. Застана пред огледалото, прокара пръсти през черната гъста коса, малко я разроши, намигна сам на себе си, върна си усмивката, с която никога не се разделяше, точно обратното, тя винаги стоеше на показ за всеки, бил той и случаен минувач по улицата, и дори му беше направила една бръчка в долната част на лицето, вдясно от устната.

Върна се в стаята, изключи радиото, прехвърли чантата през рамо, хвана се за входната врата и си даде сам на себе разпореждания за из път – да се въоръжи пак с хубава мисъл, като си каза и:

– Хем да не взема да закъснея за училище.

Излизам и аз да се разходя из ресенските улици към казармата. Може и либе да срещна – и си се подсмихна дяволито – ох, Боже, коя е тая глупава сила, която кара някого на любимата либе да ѝ вика. Пусти емоции старовремски.
 

2.
В същото време не толкова далеч от него, в друга детска стая, облицована с тийнейджърски плакати, през затворената врата проникваха звуците на същата песен от радиото, което се намираше в съседното помещение. Още преди да отвори очи и да протегне ръка, за да спре алармата на жълтия пластмасов часовник, нервното и премръзнало момиче започна деня с кавга – най-напред с песента, а после и на силен глас с майка си:

– Аман от вас, старците... Всяка сутрин все същото, песни като на селска сватба, студено дюшеме, замръзнах. Мамо ма, аман от това „Там го срещнах либето“, бе! Че си го срещнала – срещнала си го, ей го, до теб чай пие!!!

След като молбата ѝ бе чута, звукът беше намален. На ставане от леглото, треперейки от шока, който ѝ причини допирът със студения под при първото стъпване върху него, продължи да нарежда сама на себе:

– Как пък не, да умра от любов. Защо? Че той бил с друга! Ха, ама това си личи, вижда се... Коя ще е тази, дето ще е толкова глупава да не го усети навреме?

Не, аз не съм толкова глупава. Да бе, били сме се искали, разменили сме си били пръстени, после – пу, пу, не важи! Никакъв шанс! Абе нюх имам аз, като всяка жена. Баба ми Верка ме е учила на това. Казваше: „Първо ще гледаш той да те иска, после ще се влюбваш и винаги трябва той три пъти повече да те обича.“

Друго е сега, бе, не е като навремето: хванал те за ръката – и айде веднага годеж; целуне те – сватба; не дай си Боже, нещо друго станало – и готово, край! Ето, и майка ми още отсега я е страх да не съм спала с някой. Страх ще я е, горката, когато телефонът звъни постоянно, а леля ми, знам, че винаги ѝ изпява с кого ме е видяла из чаршията. Направо ще пукна, на мира не ме оставя още отсега, а камо ли, ако взема че се влюбя. Будалещини!

И докато се опитваше да си изкара цялата сутрешна нервност на песента, подвикна силно на майка си:

– Мамо, сипи ми кафе да се стопля, идвам веднага, замръзнах в този клинчарник! И вземи я смени тази песен, ще го хвърля това радио през балкона, не понасям жалейки от сутринта!

Когато отвори вратата на стаята, беше приятно изненадана от песента, която се разливаше от старото домашно радио. Unchained Melody – Ghost. И разбира се, усмивката ѝ се върна там, където ѝ беше мястото. На нейното детско и безгрижно лице. Изпи си кафето на крак и забърза за училище. Напявайки си песента от радиото, махна на излизане на своите, усмихна им се и каза:

– А така де, да се върнем и тримата в настоящето.

Те останаха зяпнали, клатейки глави в недоумение, че детето им е пораснало и че е изминала още една тяхна зима с нея.
 

3.
Дали от нервност, или защото на тази възраст момичето се застояваше повече пред огледалото, в този ден тя закъсняваше за час и ѝ се налагаше дори да подтичва по нанагорнището, което водеше към училището, което пък се намираше на върха на хълма. Всъщност това беше стара казарма, която след реформирането на войската вече беше излязла от употреба и беше превърната в средно училище. Така беше възникнало и популярното му име – Казармата.

Пътят на всички ученици задължително минаваше край неговата къща, която веднага се познаваше по двата високи кипариса, посадени в двора от баща му и чичо му в деня, когато се бяха нанесли в къщата. Мнозина ги бяха запомнили и с това, че само преди няколко месеца дърветата бяха новогодишно накичени с разни боклуци, намерени из къщите – неговата и на приятелите му, така че по тях можеха да се видят един куп потрошени играчки, като детски колички, саби, пистолетчета, кукли, а също и легени, тенджери и гюмове, по някое и друго новогодишно пакетче, напълнено с дървени стърготини и за капак на всичко това, поради недостиг на декоративна опаковка, обвито с тоалетна хартия в разни цветове и десени. Та затова и на нея, като минаваше оттам, на лицето ѝ винаги се появяваше усмивка. И в този ден кипарисите я накараха да се усмихне. Загледана в тях, тя не забеляза, че в същия момент той заключваше входната дървена, в комбинация с дребни прозорчета, майсторски изработена врата, и продължи с ускорена крачка.

Той пък, след като заключи, завъртя няколко пъти ключа на металната халка около пръста си, пъхна го в джоба на вече поизтърканите си джинси и тръгна. Като излезе през портата, пред него се ширна пътят по нанагорнището. Вдигна глава да потърси компания за из път. Видя напред да върви дребно момиче с червено палто и голяма раница на гърба. Зачуди се, че не го беше забелязал през всичките тези месеци, и разтегна крачка, за да види дали все пак не познава момичето. А и да си има компания по пътя, и да може да се позанася с нея. Пък и нали си беше казал, че това ще бъде един хубав ден?

Само с няколко дълги и бързи крачки се изравни с нея и я изгледа от главата до петите, и още преди тя да се е отърсила от срама и да му е теглила една, за да го разкара, той вече беше започнал разговора:

– Оооо, първолаче, а? Не съм те виждал досега? Ако ни беше видяла някоя от твоите приятелки, сигурно щеше да каже, че си подхождаме. Щеше да ме пита защо не съм ти се пуснал още. Пък викам си, какво ще чакам да ни кажат, я направо да те питам, а?

Превод от македонски – Елка Димитрова
Българско издание - Фондация „Пловдив ЛИК“, 2020

За автора и книгата

Отец Пимен (в света Сотир Илиевски) е роден на 3.10.1971 г. в Ресен, Северна Македония. Още преди да завърши Богословския факултет в Скопие, през 1997 г. е постриган за монах в Струмишкия манастир „Свети Леонтий”. Скоро след това става игумен на манастира и секретар на Струмишка епархия. През 2004 г. е изпратен на следдипломна квалификация в Богословския институт „Свети Сергей” в Париж. Служи в македонски църковни общини в Париж и Брюксел. През 2005 г. о.Пимен е ръкоположен за епископ Полански, а от 2006 г. става митрополит на Европейската епархия на МПЦ със седалище в Малмьо – Швеция. Разгръща мащабна църковна дейност с разкриване на нови църковни общини на МПЦ в Европа, създаване на църкви, увеличаване на броя свещеници на Стария континент. Той е редовен колумнист на вестник Дневник, където критично коментира проблемите на църквата и обществото. Автор е на два публицистични сборника: „Което написах – написах” и „Пътувайки”.

* * *
„Канавата на романа е любовна история между момче и момиче от ученическата скамейка. Самият роман обаче е вдъхновен от една от най-известните в ресенския край македонски песни – „Излегов“, дала и заглавието му.

Деветгодишната връзка между младите минава през изневяра /неволна/ на момчето и клетва /люта/ на момичето - девет години на легло да лежи. Разбира се, и двамата се каят за стореното - всеки поотделно, но можем ли да превъзмогнем греха, да стигнем до прошката и да започнем нов живот, обръщайки се от ероса /физическото пламване/ към филоса /обичта към близките/ и от филоса към агапи /Божията любов, любовта към всички, дори към враговете/? Нужно ли е да се умира от любов, след като може да се живее в името на любовта?

Написах този роман и с надеждата да стигна до повече млади хора, които не са приобщени към църквата. Може би така да научат нещо повече за степените на любовта. А и в Светото писание нали е разказана притчата за таланта /монетата, която обаче е и символ на дарбата/ - талантите, дадени ни от Бога, трябва да се умножават, а не да се зариват в земята.

Това е един опит за роман, разбира се, написах го на един дъх, роди се от песента, която звучеше по всички радиоточки на Ресен в детството ми, и от монодрамата, която бе първоначалната му форма и бе поставена на сцена. Но ако песента е от 20-те години на миналия век, аз преместих действието през 90-те - до края им, цели 9 години, колкото трае клетвата на момичето в песента. Близки ми са 90-те, исках да опиша всичко, през което минахме тогава.”
(Разговор с о. Пимен при представянето на книгата в КИЦ на С.Македония в София,  източник: plovdiv-online.com)


 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още по темата
Още от Култура

За творчеството

20.08.2020 г. | преподобни Софроний Сахаров | Култура

В дните на моята младост един руски живописец ме увлече с идеята за чистото творчество, скланяйки ме към абстрактното изкуство. Две или три години бях жертва на това увлечение. За щастие все пак разбрах, че на мен, човека, не е дадено да творя „от нищото”, както твори единствено Бог.

Очите на вярата

03.07.2020 г. | Моника Иванова | Култура

Погледнеше ли към някой вярващ, струваше му се, че целият свят се е стоварил върху гърба му. Сякаш тези хора крепяха на раменете си цялото небе и цялата Вселена. И все пак имаше нещо особено у тях, което пораждаше искри от изключителен интерес у него. Погледът им...

Чорба от греховете на отец Никодим

05.06.2020 г. | Елин Пелин | Култура

...по широките му плещи, върху които се опъваше обезцветеното му старо расо, слънчевите лъчи падаха като въз хребета на някоя планина. И мене, Боже, прости ме, всякога ми се струваше, че на тоя човек не подобава да се моли, защото изглеждаше по-силен от всички грехове...

Какво се случва в центъра