Истинската община е Тяло Христово, останалото е приятно допълнение

09.02.2018 г.
протойерей Константин Островский, снимка: pravoslavie.ru
Автор: протойерей Константин Островски и Дария Рошченя

Трябва ли свещеникът да чете лекции на енориашите и да организира пиене на чай, как може да се обърка любовта към общуването с духовния живот и защо не си струва да се тревожим, ако някои хора напускат енорията споделя протойерей Константин Островски, предстоятел на храма „Успение на Пресвета Богородица” в Красногорск, архиерейски наместник в Красногорски окръг на Московска епархия.
 

За задачите

- Как смятате, за какво е нужна църковната община, има ли смисъл от нея днес?

Христос създаде Църквата, за да бъдем в единение с Него. „Царят и воинът, богатият и бедният в равно достойнство” идват да се молят и да се причастят със светите Христови Тайни.

Това трябва да ни обединява в храма. По непонятна причина, желанието да се помолим заедно, сега се смята за нещо тривиално. А ако всички „танцуват и пеят” – това е хубаво. Хубаво е, кой ще спори? Но това е за здравето, а за живота на Църквата няма значение. Изобилието от душевно общуване, което се формира в енорията, което ние така ценим – идва от нашата немощ.

Разговорите за общината са твърде много. Скоро сигурно ще даваме отчети по общинност. Но това е като разговора между мъжа и жената на тема „Как да организираме любовта в дома си”. За какво има да се разсъждава тук? По-малко разговори, повече търпение, грижа, отговорност, прощаване на обидите... На такава почва любовта ще израсне сама, по естествен начин.

Така и в енорията. Например през 90-та година при нас, в храма, се появиха три приятелки – музикални педагози. Създадоха неделно училище, започнаха да обучават децата да пеят. Неделното училище е органична част от енорийския живот, то не е наша приумица. Въобще, трябва по-малко задачи да си поставяме. Задачите са следствие от локална празнота. Бог сам, когато е необходимо, ще постави дадена задача.

- Нима община и енория са синоними? Енорията – това е административно-териториална единица...

Християните не трябва да се отнасят към Църквата по този начин. Юридическите термини нека да останат за официалните книги. Общината – това е форма на живот на народа. Енорията – това са хората, които живеят близо до храма и се събират за молитва и причастие.

- Във вашия храм в Красногорск идват и от Москва, и от Нахабино, тоест хората се обединяват не защото живеят близо до храма, така ли е?

Първо, случва се за хората от Москва да е по-лесно да стигнат до тук, отколкото да извървят три километра пеша до най-близкия храм. Или човек живее в Москва, а работи близо до храма. Второ, възникват лични отношения. Някой се е преместил в Москва, а духовникът му е останал в Красногорск, човекът е свикнал, няма да го гоним, нали... През 90-те години, когато имаше недостиг на духовно обгрижване, хората можеха да пристигат и от Сахалин.

Има обществена дейност, с която може да се занимаваме в енорията. А има и община по църковния устав – тоест вярващите хора при храма. Или община като компания от приятели. Има и община като общност на духовните чеда около свещеника. Всичко това са съществено различни неща, а думата е една.

- Такова объркване не пречи ли? Несъмнено младите свещеници имат нужда от инструкция: какво е община, как да бъде създадена?

Това не е голяма беда, защото ако младият свещеник не се увлече твърде много от старчеството и не се превърне в младостарец, то общината и всичко в нея само ще се нареди. Познавам един стар свещеник. Той оглавяваше голяма община от ярки, талантливи хора. Тя просъществува две десетилетия и изведнъж изгоря, всички се разотидоха. А след това други хора се събраха наново.

Тук действа правилото, което изказа добре един режисьор: не е важно за какво се прави филм, важното е кой го прави. Ако свещеникът вътрешно съответства на сана и призванието, ако Бог е изпратил този свещеник в енорията, значи ще има енорийски живот и това може да бъде наречено община.


За еталона

- Кой за Вас е такъв еталон?

Праведният Алексий (Мечов). Градски старец. Служил осем години в празен храм.

Той не е тичал из Москва, не е разлепвал обяви: „Внимание! Ще чета лекции, планирам да открия неделно училище, ще създам световноизвестната община на праведния Алексий (Мечов)”.

Бил назначен и служел. Всеки ден. Хората започнали да се приобщават, а така се оформила община в смисъла, който влагаме в това понятие сега – с лекции, приятелства, отношения. Но в основата са лежали Литургията и молитвата. Отец Алексий (Мечов) събирал хората не заради приятното общуване, а заради Христос. Хората отивали при него с всякакви нужди, той не гонел никого. Давал житейски съвети и на духовните, и на слабодуховните хора, ако го молели. Имал и такава дарба.

А когато свещеникът идва, за да ОРГАНИЗИРА общинен живот, не изключвам, че нещо ще организира. Въпросът е: с каква цел? Не искам да похуля никого. Проектите могат да бъдат забележителни и съдържателни, а общественият живот – кипящ и вътрешно богат. Важно е кипящият обществен живот да произтича от вътрешното богатство, както е било в общината на праведния Алексий (Мечов).

Като предстоятел и благочинен аз водя отчетност. Слава Богу, от мен не изискват отчет за духовния живот: колко молитви сме прочели... Но сега изведнъж започна да се смята, че освен да служи Литургия, свещеникът трябва да тръгне да чете и лекции пред енориашите.

Познавам свещеник, не предстоятел, на когото в бележника са записани около сто имена на стари хора. Почти всеки ден той посещава от трима до петима от тях в домовете им и в болниците. Но тази негова дейност не се вписва в никаква система и не се смята за обществена дейност. А веднъж седмично да прочете лекция (понякога много скучна и безполезна), се смята за такава дейност.


За прегарянето

- Вие се изразихте достатъчно рязко, когато казахте, че задачите в общината възникват от локална празнота...

Ако няма вътрешен живот, тогава образувалата се празнота хората запълват със суета. Рано или късно този проблем се разкрива. Ние знаем добре за прегарянето, което спохожда не само останалите хора, но и пастирите. Струва ми се, отец Пьотър (Мешчеринов) в своето време първи заговори за това. По негови наблюдения, общината живее десет години, а после пастирите прегарят заедно с енориашите.

- Защо, как мислите?

Да речем, хората са се събрали: всичко е много яко, простете за жаргона, весело, интересно. Не правят нищо без послушание към свещеника. „Какво говорите, чаша вода няма да изпия, на кино няма да отида, цвета на хладилника няма да избера”. Обаче реална работа над душата, борба със страстите, молитвен подвиг липсват. Не са се докоснали до извора на Живата Вода, а са изчерпали своите душевни бидони, затова са и обеднели.

Проблемът е в това, че бързаме да харчим, когато нямаме какво да харчим. Заемаме се да нахраним народа с хлябове. При нас те са пет-седем и са наши, а не както в Евангелието – Христови.

- Вие лично сблъсквали ли сте се с прегарянето?

Аз самият не съм прегарял, защото никога не съм се запалвал по обществена дейност, въпреки че по натура съм активен човек. Още като мирянин чух как един опитен пастир наставляваше млад свещеник. Онзи имал трудности с предстоятеля на енорията. Той му каза: „Дръж се за престола”.

Помня и друг случай. Един протойерей беше изпратен в много трудна енория, с няколко свещеници. Неговите приятели свещеници му съчувстваха, а той им отговаряше: „Ще служа Литургия, а останалото ще се подреди”. И се подреди. Тези уроци запомних завинаги. Исках да бъда свещеник, за да служа. Станах такъв на 36 години. Поставили са те – започвай да служиш. И аз служех, изповядвах, причастявах.

В нашата енория не съм измислял никаква обществена дейност, неделното училище и предкръщелните беседи с възрастните – не ги броя, това е необходима част от енорийския живот.

Но аз съм общителен човек, създаваха се отношения, и общината отначало се разви в онзи смисъл, който не че осъждам, но гледам на него със скептицизъм, както старец гледа на буйното веселие на младежите.

- Да, но вашата община е на повече от двадесет години, устояла е, а от отношенията са се родили дела...

Поради тази причина и мога да говоря за това. Ако в нашия храм не съществуваше нищо друго, освен молитвата, аз със своя скептицизъм бих изглеждал като някой, който се опитва да оправдае собственото си бездействие.

Аз съм деен човек, но съм убеден: всичко трябва да произтича от Литургията и от молитвата. Ако Бог помогне да израсне още нещо – слава Богу. Когато се събираме заради удовлетворяване на емоционалните потребности, това един ден омръзва.

Добре е, ако общината има духовна основа. Такава община ще преболедува кризата, ще стане по-устойчива, но без екзалтация и фалш. Ако всичко се крепи само на взаимоотношенията, то енорията не е манастир, към нея никой не е привързан, хората ще започнат да си тръгват.
 

За послушанието

- Как стои въпросът с ръководството на духовния отец спрямо неговите чеда?

Пътят на пълното послушание на послушника към стареца не е характерен за нашето време. За това е писал още светителят Игнатий (Брянчанинов) през ХІХ век. Общината на праведния Алексий (Мечов) е почти уникален случай. Възможно е и в наше време Бог да избере и да постави някого на пътя на послушанието. Но такива случаи са дотолкова нетипични, че няма смисъл да ги обсъждаме публично. „Рядкото – не е правило за Църквата”, както е казал един от светите отци.

- Но ако не е старчеството, тогава за енорията остава единствено обединението около предстоятеля заради лични интереси?

Не, категорично не е така! И аз имам духовни чеда, старая се да се отнасям бащински към тях, те се стараят да живеят по християнски.

Според степента на своето желание човек може да живее по Божията воля, и според степента на доверието му към духовния отец волята Божия може и в наше време да му се открива. Но не трябва да бъркаме това наше духовно водителство с великите дарования на праведния Алексий (Мечов) и преподобния Амвросий Оптински.

- Мнозинството от хората някак погрешно разбират думата „послушание”?

Често хората наричат послушание желанието си да стоварят отговорността върху свещеника. Но истинското послушание – това е желанието да бъде постигната и изпълнена Божията воля, която не ми е известна и сам не мога да я постигна. Сърцето и умът ми са помрачени от страсти и не мога да възприемам правилно Свещеното Писание. В бедственото си положение тръгвам да търся помощ от Бога.

Бог може да ми изпрати старец, а може и обикновен свещеник, може пък и Сам да ме ръководи (обикновено чрез скърби и болести). Жаждата за Божията воля е залог за послушание. Господ знае как да ни спаси. Това не съм го измислил аз впрочем, прочетох го от светите Отци, а и на практика се убеждавам, че съвременният християнин се спасява чрез скърби. И не трябва да се боим от това.


За чуждите хора и компанията от приятели

- Убедена съм, че мнозина се плашат от словосъчетанието „ядро на общината”. Сякаш съществуват такива хора, които са свързани помежду си, а останалите са извън нещата?

Свързани са, и какво от това? В нашата община има свещеници и миряни, които отговарят за неделното училище. Да кажем, че се провежда педагогически съвет. Някой влиза, а ние му казваме, че сме заети. За половин час се е оформила община с ядро. Нима тук можем да се обиждаме или плашим?

Главният смисъл на енорийската община е Божествената Литургия. В този смисъл в енорията не може да има ядро и не ядро. Не може да има чужди пред светата Чаша.

Всеки може да идва в нашия храм да се моли, да се изповядва, да се причастява. А се сприятеляват, естествено, по интереси, по симпатия или родство. Дейностите обединяват хората – това не е лошо, само не трябва на земното да придаваме небесно значение.

- Не зная откъде идва този стереотип, но за мнозина общината е обединение именно около някакво общо дело (грижа за стари хора, за лишени от свобода, за деца сираци), освен Литургията. Важно е да се присъединиш към това дело, иначе изглежда, че си християнин само на думи...

Всичко това е история за човешката немощ и недоизказаност в терминологията. Многодетната майка седи вкъщи с децата. Мъжът й работи в завода. Ходят на църква в неделните дни. Да оставят ли работата си, а може и децата, за да дойдат да мият пода в храма, или за да се грижат за затворници?

Нима не е достатъчно това, че семейството живее по християнски, молят се вкъщи, идват в Божия храм в събота, неделя? Те не са ли членове на енорийската община? Членове са. Неучастието им в енорийските дела не ги прави непълноценни християни. Има голяма разлика: дали общината е свързана с обща молитва, или с общи дейности, или със съвместно прекарване на времето.

Винаги ми е харесвало да общувам с хора, дори съм се стремял към това. Преди време членове на нашата община потеглихме с малък автобус ПАЗ на поклонническо пътуване до Оптинския манастир. Това беше първото пътуване. Всички се събрахме някак в автобуса, беше мило и весело. Следващия път се наложи да поръчаме „Икарус”, третия път – два, после – три... А след това въобще престанахме да пътуваме. Омръзна ни. По-добре се общува в малка компания. А какво да правим с останалите? Да им кажем: вие не сте от нашето семейство, идете си?

Разбирам много добре желанието да се общува приятелски. Но тогава трябва да казваме, че общината – това е компанията от моите приятели. Обаче, да си поставяме за задача да създадем компания от приятели в храма? Може, но това ще си бъде просто компания.

- Трябва ли предстоятелят да поставя пред себе си целта за създаване на община?

Необходимо е свещеникът да обича богослужението, да се подвизава в молитвата и в борбата със своите страсти; разбира се, да не бъде пияница и блудник, да не съблазнява народа с недостойно поведение. Енорийският свещеник трябва да оказва внимание на всички, които се обръщат към него с духовна нужда, а често и с душевен, и с житейски проблем. В такъв случай хората сами ще започнат да се събират. А ако няма нищо подобно, то нека немощният духовник да не привлича нарочно хората към себе си.

Мнозина днес бъркат душевните навици, желания, интереси с духовния живот. В църквата е необходимо да идваме заради съединяването с Христос. Истинската община е Тяло Христово. И храмовете, които строим, и службата, която извършваме, и предстоятелят, които се назначава – всичко е единствено заради това. Останалото е приятно допълнение, което зависи от характера на предстоятеля.

Случва се свещеникът да е благочестив, но не много общителен. Молитвен, духовно опитен, любвеобилен пастир – и слава Богу! Не е нужно такъв свещеник да догонва подобните на мен активисти, Господ сам ще му изпрати хора, за да се спасяват заедно с него.

За тщеславието на свещеника

- Глава на общината е този, който е способен да научи енориашите да бъдат с Христос, така ли е?

Той самият трябва да бъде с Христос, а не само да учи на това. Ако хората искат да бъдат живи членове на Църквата и виждат свещеник, който сам се стреми към това, тогава те взаимно ще се привличат един към друг.

А ако стоя-изповядвам и чакам кога ще свърши всичко това, защото трябва да ми дойдат на гости приятели, да налея гориво в колата, а пък всички тези грешници идват ли идват; ако на въпроса: „Отче, как трябва да се моля”, отговарям: „По-често поръчвай молебени” – то за каква община може да става дума? В такъв случай свещеникът поне да няма смъртни грехове и да не се излага пред целия свят в интернет.

Ясно е, че преувеличавам, но искам да покажа, че предстоятелят трябва да се грижи за главното, а общината Господ сам ще я събере. А дали ще сядат заедно на една маса, зависи от размера на енорията. Един от моите синове е предстоятел в селска енория. Там на празник всички се побират на една голяма маса. А в нашата енория започнаха да се побират едва когато спряхме виното...

Ако говорим сериозно, то създаването на община не може да бъде задача и грижа. Помните стиховете на Пастернак: „Но жив бъди, бъди и толкоз./ До края си ти жив бъди”.

Свещеникът трябва да се погрижи самият той да живее духовен живот, да служи на Бога, да обича службата, да бъде жив, и тогава всичко при него ще се получи. Ако човек е такъв, какъвто трябва да бъде, то с Божието благословение всичко ще се нареди в съответствие с личните и душевните му особености.

Външната дейност се формира, когато за това съществува външна база, дело, на което е нужно да се посветиш. В православните енории на Америка, например, често няма никаква подобна дейност. Хората пристигат отдалече единствено за да отслужат заедно Литургията, да пият заедно чай, да поговорят, и след това се разотиват по домовете си – ами и това е добре.

- Понякога се случва така, че свещеникът е назначен в енорията, старае се, а хората си тръгват...

Когато си тръгват сътрудници, например диригентът на хора, ето тогава е лошо. Но това не е въпрос на общината, а на разумно ръководство. А ако някои хора са започнали да ходят в храма близо до дома си, а не при мен, какво лошо има в това?

Разбирам, на всички, и на мен в това число, ни е приятно вниманието на хората, а нечие напускане – това е удар по самолюбието. Аз съм мислел, че съм така обаятелен, така духовно издигнат, че всички ще идват при мен чак от Камчатка, за да се нахранят с моята духовност. Но такива чувства не са повод за предприемане на нещо в енорията, а повод за лично покаяние. Друга работа е, ако енориашът е отпаднал от Бога, отишъл е в разкол, паднал е в тежки грехове. Ето това е наистина голяма болка за енорията и за свещеника, особено ако последният по някакъв начин е виновен за това.

Аз си останах същият общителен човек по природа, въпреки че съм стар, и вече нямам предишния плам, но сега, преди взаимоотношенията аз се старая да слагам моето служение на хората, за което съм поставен от Бога. Както лекарят, при когото пациентът ходи-ходи, и изведнъж престава. Може пациентът да е умрял, може да е оздравял, а може да е намерил по-добър лекар.

Имах един поучителен случай. Дълго време в нашия храм идваше двойка съпрузи. Изведнъж изчезнаха. Реших, че нещо се е случило. Намерих телефонния им номер, позвъних. Причините за напускането на храма, както се изясни, бяха външни, обективни.

И ето, говоря с бившия енориаш и разбирам, че в слушалката отсреща човекът е напълно объркан. Той самият се смущавал в душата си, че е спрял да идва при нас. И сега с позвъняването си аз бях оправдал неговото смущение. Беше му неприятно, той сметна това обаждане за натиск върху свободата му, защото реши, че претендирам за нещо. А аз не претендирах. Впрочем, после съпрузите отново се върнаха в нашия храм.

За мен тази ситуация е урок. За пореден път се убедих, че в Църквата трябва да бъде така, както е по-добре за човека, за спасението на неговата душа: ако иска – идва при нас, ако иска – в храма на съседната улица. Може би там някой ще уреди нещата по-добре от мен.

Превод: Радостина Ангелова

Източник: pravmir.ru

Още от Интервю

Климентина Иванова: Делото на Константин Преславски е чудо

16.09.2018 г. | Тони Николов | Интервю

Не ние, човеците, въздаваме справедливост тук. За мен е чудо, че Божественото откровение позволи след толкова векове да се открият всички тези възхвали на писмеността, която е дадена на славяните, за да запазят своята духовна сила...

Митрополит Йоан за новите издания на Варненска и Великопреславска св. митрополия

10.09.2018 г. | Елеонора Чолакова | Интервю

Интервю с Негово Високопреосвещенство Варненския и Великопреславски митрополит Йоан за сутрешния блок „Добро утро, България” на радио „Фокус” по повод ХХ издание на Седмицата на православната книга...

Актьорът Благой Бойчев: „Няма професия, която един християнин да не може да освети”

21.08.2018 г. | Сандра Керелезова | Интервю

Театърът е място и за споделяне на човешки истории и съдби, за изследване на най-дълбоките въжделения на човека. Една мини лаборатория на човешката душевност, където може безопасно за личността да се провокират и проследяват душевните движения...

Какво се случва в центъра