За душата. Слово в Третата неделя на Великия пост

15.03.2015 г.
Автор: светител Илия Минятий


Илия (Минятий), епископ на Керника и Калаврита, се родил на гръцкия остров Кефалoния през 1669 година. Дълго време изучавал богословие, философия, древни и нови езици. Бил голям проповедник, чиито слова на големите църковни празници и в дните на Великия пост са обичани и до днес. Умира през 1714 година.
 

"Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?" (Марк. 8: 36)

Светът и душата - ето два предмета, които човеците не могат да познаят, понеже човешкото съждение е лъжовно. Целият техен ум е сякаш съсредоточен в зрението - човеците ценят това, което виждат, а което не виждат, него и не ценят. Виждат те света и го ценят повече, отколкото би следвало; не виждат душата и изобщо не я ценят тъй, както би следвало. Затова те са неправи, лъжливи в съжденията си за света и душата; "лживи сынове человечестии в мерилех" [Пс. 61:10, "Лъжовни са синовете човешки в претеглянето", т. е. в даването на цена, б. пр.] Светът и душата, - за тези два предмета не умеят да съдят живите, за тях умеят да съдят единствено мъртвите.

Земни царе, властители градски, князе човешки, богаташи на света! Вие се наслаждавахте със земна слава, красота и богатство. И какво придобихте в края на краищата? Какво отнесохте с вас в гроба? Умряхте вие и светът умря за вас. Но като погубихте душата заради света, вие изгубихте всичко - небето, рая, вечния живот, Бога. И тъй, каква полза за човека, ако придобие света, свършващ за него заедно с живота, и погуби своята безсмъртна душа? Никаква полза, но напротив - велика загуба. О, ако само узнаеха живите от мъртвите какво нещо е светът и какво - душата! Но как тъй? Нима ние не знаем какво е светът? Това ние знаем съвсем добре, виждайки с очите си непостоянството на света. Ние виждаме колко трудно се добиват неговите блага, как горчиви са насладите от тях, как бързо свършват. Виждаме колко грижи, страхове, завист, разорения потресават, отслабват, вгорчават и даже разрушават цялото светско благополучие. Виждаме колко страдания и болести, колко войни отвън и коварни замисли колебаят живота и спокойствието на света. Виждаме, че и речните води не текат тъй бързо, и полските цветя не вехнат тъй лесно, нито мълниите небесни се разсейват тъй мигновено, както бързо изтича, лесно увяхва и мигновено се стопява всяка сладост, наслаждение и радост на тоя свят. Ние добре знаем какво е светът, защото го виждаме. Ала наистина не знаем какво е душата, понеже не виждаме нито красотата, нито природата на душата. Затова днес искам да говоря за това: а) какво е душата, б) че тя е една-единствена и изгубим ли я, губим всичко и за това, в) че тя е безсмъртна и ако веднъж я погубим, губим я завинаги.
 I.
Попитайте мъдреците, които са се мъчили да изследват дълбините на естеството, що е душата, и те ще ви дадат най-разнообразни, но малко подходящи отговори. Затова да оставим празнословията на философите и да погледнем, в светлината на учението на църковните отци, върху пречистото огледало на истината - Божественото Писание, - какво е душата, това благородно и драгоценно същество, което не може да бъде заменено с нищо друго?

Творческата Премъдрост и сила Божия проявила три особености при създаването на човека.
Преди всичко, с една дума Той създал всичко небесно и земно; рекъл - и тозчас се появили слънцето, луната и звездите на небето, птиците във въздуха и толкова много животни и растения по земята. "Заповяда - и се сътвориха" (Пс. 148:5). Но при създаването на човека Той не само изрекъл словото Си, но предварително сякаш помислил и се посъветвал, понеже отначало рекъл: "да сътворим човека" (Бит. 1:26), сякаш приканвайки на съвет и останалите лица на Пресветата Троица. На това се диви и Григорий Нисийски. "О, чудо - казва той, - всичко се довежда до битие с едно слово и не се предхожда от никакъв съвет. А към създаването на човека Творецът на всичко пристъпва обмислено".

По-нататък. За да се появят останалите твари, Бог е казвал само "да бъде" и нищо повече не е вършил. А за създаването на човека Той и говорил, и действувал. За да създаде тялото, взел с божествените Свои ръце (това трябва да се разбира в смисъл, подобаващ Богу) и слепил праха, "като взе пръст от земята" (Бит. 2: 7 по слав. превод); за да създаде душата, Той вдъхнал в тялото дихание из Своите божествени уста: "вдъхна в лицето му дихание за живот".

Най-накрая и това е най-главното - ни едно от останалите творения не е създадено по образ Божий. С тая чест се удостоил единствено и само човекът, сътворен по образ и подобие на Бога. Но човекът е образ и подобие на Бога не по тяло, както богохулствуват еретиците - антропоморфити, тъй като по природа Бог е безтелесен; но по душа, която е дух, както и Бог е дух. В това се състоят и вродените свойства на душата, в това е нейното благородство.
Ако сравним с душата самите свети ангели, тези вторични светлини от първоначалната Светлина, утринни звезди на разумната небесна твърд, които тъй отблизо възприемат блажените сияния на трисиятелното Богоначалие - не знам с какво те (ангелите) я превъзхождат?

Те имат умствена природа - и душата е разум.
Те са безтелесни - и душата е дух; безсмъртни са - и душата е безсмъртна.
Те са разделени на три троични реда, които се подразделят на девет чина, както това отбелязват Ареопагитът и Дамаскин. В първия ред са: Серафимите, Херувимите и Престолите; във втория: Господствата, Началата и Силите; в третия: Властите, Архангелите и Ангелите.
Подобие на това откриваме в силите и способностите на душата.

В Серафимите пламти чистият и горещ пламък на любовта, поради което те се и изобразяват в огнен вид - съвсем същото е и във волята на душата, в която огънят на любовта се разгаря все по-жарък и още по-широко се стреми към Възжелания.

У Херувимите бодърствува съзерцанието, заради което те се и наричат многооки - съвсем същото е и в разума на душата, който наистина е многооко същество, винаги готово за съзерцание, дори и когато тялото се упокоява в дълбок сън.

На Престолите седи справедливост - в душата смисълът на познаваното чрез ума и на желаното чрез волята имат най-точни теглилки.

Господствата притежават величието на царствено достойнство в долния свят - у душата също има господство, цар над страстите.

Началата имат промислителност за управлението на света - душата пък обладава разсъдителност.

Силите движат небесните тела в дивна хармония - и душата движи членовете на тялото със също тъй чудесна стройност.

Властите охраняват всеобщия порядък на нещата - и душата съхранява порядъка на живота.

У Архангелите е съкровищницата с небесни откровения, на която се поверяват неизречени тайнства на Божията премъдрост - в душата е паметта, обител на познанието, където разумът скрива съкровища с познания.

Ангелите са служебни духове, пращани за служение, невеществени по естество, изключително бързи в движението, неуморими в хода си възхождат на небето, слизат на земята, прелитат из цялото творение - и душата има свои слуги: мислите, които непрестанно се раждат и мигновено летят от изток на запад, от земята на небето, от небето в ада, прекосяват безкрайни пространства, стени, планини, морета, не им пречат стражи, резета и катанци не ги удържат.

(Душата е) образ Божий в три отношения - по природа, по благодат и по слава.
По природа, тъй като при създаването й тя е образувана по Божий образ; по ума си е подобна на Отца, източника на всяко познание; по вътрешния си разум е подобна на Сина, началото на премъдростта; по свободната си воля е подобна на Светия Дух, извора на всички блага.
По благодат - при възсъздаването тя става сходна с образа на Самия Син Божий чрез усиновяването, както казва ап. Павел: "които Той е предузнал, тях е и предопределил да бъдат сходни с образа на Сина Му" (Рим. 8:29).

По слава - в блаженството тя чрез силата на Божествената Светлина ще възприеме образа на Самия Бог; "гледайки славата Господня - казва същият Апостол, - се преобразяваме в същия образ, от слава в слава" (2Кор. 3: 18). И Иоан казва: "ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е" (1Иоан. 3: 2).

И тъй, който пита какво е душата, нека знае, че душата е най-великото дело на Божия Съвет, тя е жив отпечатък на Светата Троица. О, неувяхваща красота на душата! Как вие, християни, си представяте Царството небесно, райското блаженство, славата на праведниците? Това не е нищо друго, освен съзерцание на Божието Лице. Тъй прекрасен е Ликът Божий, че светите ангели са готови винаги да го гледат. Те с жажда гледат тоя неизчерпаем извор на непристъпната Светлина. Затуй и Петър казва: "в което желаят да надникнат Ангелите" (1Петр. 1: 12). Ако Той само за миг би се явеше в ада, адът щеше да се превърне в рай, и ако Той само за миг се скриеше от рая - раят щеше да се превърне в ад. Образ на този Божествен Лик е душата.

И тъй, какъв откуп ще даде човек за душата си?
С какво може той да замени едно тъй прекрасно същество, подобно на което не може да се намери нито на небето, нито на земята?
И съзерцавайки в душата си такава красота, мога ли след това да гледам към някоя друга красота на тоя свят?

Почитам дъсчицата, върху която е изрисуван образът на царя или на някой велможа, мигар няма да почитам душата си, в която Бог е начертал Своя образ?
Когато осквернявам душата си с плътско въжделение, аз сякаш хвърлям в кал и нечистота образа Божий и не съзнавам, че извършвам велико зло! О, душа! Колко често те унижавам! О, Боже, как търпиш Ти такова оскърбление! Напълно справедливо е твърдението, че нямаме нищо по-драгоценно от душата, но и нищо не ценим тъй малко, както душата. Та ние продаваме това многоценно съкровище за някаква греховна наслада, траеща само миг! Ние заменяме душата за нищожно богатство! Ние я предаваме за еднодневния блясък на временната слава!…

Това щеше да се търпи все пак, ако имахме няколко души, понеже ако една погине, друга ни остава. Ала ние имаме само една душа, заради която е създадено всичко небесно и земно, заради която се труди природата, небето се движи, слънцето сияе, земята дава плод, появяват се растения и животни; заради която е насаден раят, приготвено е Царство небесно, безконечно блаженство, безпределна слава и изобщо всички блага на вечния живот, които "око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало" (1Кор. 2: 9). Ако погубим душата, ние със сигурност губим всичко - и земята, и небето, и света, и рая, и тоя временен живот, и другия - вечния, всичко, всичко! …За да изпита търпението на праведния Иов, Бог дал власт на дявола да го изкушава, да му вреди, да го огорчава и поразява в децата му и в собственото му здраве. "Ето, всичко, що е негово, е в твоя ръка; само душата му запази" (Иов. 1: 12; 2: 6). Пребогатият Иов обеднял за един миг; от многобройните му стада от дребен и едър добитък част били оплячкосани от разбойници, част - изпепелени от мълния. Високите му чертози паднали, разрушени от бурния полъх на силен вятър. Синовете и дъщерите му за час време погинали от непредвидена и внезапна смърт. Сам той - сиромах, бездетен, бездомен, извън града, поразен от рани от глава до пети, лежал на бунището. Денем го горели слънчевите лъчи, нощем още по-люто го мъчел студът. Иов изгубил всичко: и богатство, и деца, и здраве; …Не, собствено казано, Иов нищо не изгубил, понеже не погубил душата си. Че какво, казва той, съм изгубил? Богатствата си? Но гол се родих аз, тогава нищо чудно, че гол ще и да си умра. "Гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна" (1: 21). Че съм изгубил здравето си? Тъй било угодно на Бога: "както беше угодно Господу, тъй и стана". Че съм изгубил децата си? "Господ даде, Господ и взе" (1: 21). Всичко изгубих и все пак нищо не съм изгубил, щом като не съм погубил душата си. Все още съм праведен пред Бога, макар и без предишното си благополучие, богатства, деца и здраве. Както ми ги отне Тоя, Който ми ги бе дал, тъй също може да ми ги върне Тоя, Който ми ги отне. Макар и всичко да съм изгубил, но и за това славя и благославям Неговото свято име, понеже Той допусна да бъда изпитан във всички отношения, но без изкушенията да се допират до душата ми. "да бъде благословено името Господне!" И тъй, човеколюбивият Бог има такъв велик промисъл, че когато допуска върху нас изпитание или наказание, или когато позволява на дявола да ни изкушава и вреди в най-драгоценните за нас предмети на тоя свят, Той все пак му заповядва: "само душата му запази", за да бъде внимателен и да не причини някаква вреда на душата, тази единородна дъщеря на Иисуса Христа, наследница на царството Му, която Той предава в ръцете най-вече на Ангела-пазител, да я покрива, да се грижи за нея и да я пази "от ужасите нощем, от стрелата, която лети денем, от ходещата в тъмата язва, от заразата, която опустошава по пладне" (Пс. 90: 5-6). И защо? "Затуй, защото всички останали неща са много - казва Златоуст, - и даже едно от тях да потърпи вреда, използуваме услугите на друго", и по-нататък: "ако днес едно се изгуби, утре ще се намери, както и Иов намерил това двойно и тройно повече. А душата е единствена и от нея зависи всичко останало, и ако нея погубим, с какво ще живеем?" Ето защо ако загубим съкровищата си, недвижимите си имоти, дома, родителите, братята, децата си, здравето си, славата, честта, но при това опазим душата си - нищо не сме загубили. Но ако и душата си сме погубили - всичко е изгубено. Да загубиш всичко, ако душата е запазена - това е незначително. Ако придобиеш всичко, ала погубиш душата си - никаква полза. Единствено душата е, което дава на човеците живот на тоя свят и което вдъхва надежда за блажен живот в рая. Ако нея сме погубили - изгубили сме и света, и рая, изгубили сме всичко. Защо? "Ако нея погубим, с какво ще живеем?"

Странна работа! Ако имаме едно единствено дете, колко много се грижим слънце да не го изгори, вятър да не му навреди, човек да не го оскърби. А нали спасението ни изобщо не зависи от това дете! Ако имаме драгоценен камък, ние го пазим с такова старание, че сме готови, ако е възможно, и в сърцето си да го скрием. А нали с този камък ние не можем да купим рая! И след всичко това ние никак не ценим душата, от която зависи благополучието ни в сегашния и блаженството в бъдещия живот? И това неоценимо богатство, с изгубването на което ние губим всичко: и небесно, и земно, ние поверяваме на ръце, за които се срамувам и да говоря!

Алкивиад бил изгонен от Атина. Когато минало дълго време подир изгонването му, атиняните пратили да го повикат поради нуждите на избухналата война, като при това му изпратили писмо, в което всички архонти с подпис се задължавали да не му причиняват никакво зло; Алкивиад, който бил имал много случаи да се убеди в непостоянството на решенията на своите съграждани, не повярвал и решително отказал да се върне. "Как, о Алкивиаде? - рекъл му един приятел. - Цялото отечество те зове, кани, дава ти обещание и ти не вярваш на отечеството?" "За всичко друго - отвърнал той, - вярвам на отечеството, но своя живот не доверявам никому, дори на майка си, да не би тя по незнание да тури черно кълбо вместо бяло". За всичко, което искат от мене атиняните, искал да каже Алкивиад, им вярвам. Но за онова, което засяга живота ми, не се доверявам никому, дори на оная, която ме е родила. Защо? Защото имам един живот, само един, и ако го погубя, губя всичко. Тъй разсъждавал Алкивиад за живота си, понеже животът е само един. А ние, християните, колко живота имаме? И тъй, казвам аз, заради нашето отечество, родители, братя, деца, заради учителите и всичко останало аз с удоволствие съм готов да подложа на опасност парите и имотите си, и въобще всичко, което имам на тоя свят. Но ако става дума за душата, една и единствена, която ако погубя, губя всичко, - нека ми простят и отечеството, и родителите, и братята, и учителите, и приятелите - душата си аз никому не ще доверя! Алкивиад не поискал да изложи на опасност живота си, който при всички случаи е временен и има определен край, а аз, стига да е нужно, съм съгласен и живота си да подхвърля на опасност. Каква разлика има днес ли ще умра или утре? Но да подлагам на опасност душата си - безсмъртната, чиято гибел е гибел навеки? О, това аз никога не ще сторя, никога!

Безсмъртието е другото забележително предимство на душата. Този суетен и тленен свят с всичко красиво, добро и ценно в него има отреден край. "защото е преходен образът на тоя свят" (1Кор. 7: 31). Рано или късно ще дойде смъртта и с нея за нас ще дойде краят на всичко. Всичко, което имаме или ни оставя, когато губим всичко, или ние оставяме всичко, когато умираме. "Всяка плът е трева, и всичката й красота е като полско цвете. Тревата изсъхва, цветето увяхва" (Ис. 40: 6-7). В нас безсмъртна е само душата, която вечно живее и никога не умира. "Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?" (Марк. 8: 36). Ако изгубя някаква вещ, отново мога да я придобия, ако изгубя честта си, мога пак да я възвърна, ако изгубя свободата си, мога да я откупя, ако изгубя здравето си, мога да се изцеля, ако изгубя самия си живот дори, мога да възкръсна. Тъй вярвам аз: чакам възкресението на мъртвите. Но ако душата си погубя, няма вече откуп, няма изцеление, няма възкресение. Изгубил съм я веднаж завинаги! О, да можеше това "веднаж завинаги" да влезе в нашия ум и сърце! Бог е създал рая и ада; първият е място на вечния живот, вторият - на вечната мъка. Там са душите на праведните, тук - на грешниците: "И тия ще отидат във вечна мъка, а праведниците - в живот вечен" (Мат. 25: 46). Ключовете от рая Той предаде в човешки ръце: "ще ти дам - казва Той на Петра и всички апостоли, - ключовете на царството небесно" (Мат. 16: 19). Ключовете от ада не са дадени ни на човеците, нито на ангелите - тях ги държи Сам Бог. Той Сам казва това в първата глава на Откровението: "имам ключовете на ада" (1: 18). Но как тъй ключовете на рая, на чертога Божий, на царския чертог на божествената слава Той даде в ръце на човеци, т.е. на Своите раби, а ключовете на ада, на страшната тъмница на външната тъмнина, мястото на измъчваните с мъки души, Бог, Цар и Господ, Сам задържал при Себе Си? Да. То е, за да ни даде да разберем, че в тоя живот, само щом поискаме да отворим рая за спасение на душата си в него, ние лесно намираме ключовете. Те са връчени на човеци тук, долу на земята. Стига само да се обърнем, ние тозчас ги намираме в ръцете на епископа или на всеки духовник. Но ако дойде естествена или внезапна смърт и ни намери (не дай, Боже!) обременени със светски грижи или оковани с веригите на света, и ние умрем без да сме се поправили, без да сме се покаяли, и погубим душата си, обричайки я на ад, тогава къде ще намерим ключове, за да отворим ада и спасим оттам душата си? Тях не ги има човек, не ги е получил ангел, тях ги държи Сам Бог. Тогава Той, Съдия без милост, не отваря, понеже вратата е заключена. "Няма надежда за освобождение, понеже в ада покаяние няма". И тъй, нещастната душа, заключена в ада веднъж, завинаги ли е заключена? Завинаги! Погинала веднаж, завинаги ли вече е погинала? Завинаги!

О, душо моя! Наместо да погинеш ти, по-добре да погине за мен още сега целият свят с всичко прекрасно и добро в него. Та и какво е светът? Сън някакъв. А ти си най-прекрасното създание, защото ти си образ Божий; ти си най-драгоценния имот, понеже изгубя ли тебе, губя всичко; ти си безсмъртна и изгубя ли те веднъж - значи изгубил съм те навеки. И защо ми е да те погубвам? Мигар си душа на някой звяр? Или пък на някой мой смъртен враг? Не, ти си моята душа. Който не цени душата си хиляда пъти повече от тоя суетен и тленен свят, той или няма душа, или е недостоен да я има.  

 II.
Душата и светът, повтарям, са такива две неща, за които хората съдят твърде несправедливо. Цялата грижа на хората, цялата тяхна любов и попечение са обърнати към света! А жребият на душата остава нехайство и пренебрежение. По молитвите на Тесвитянина Илия, който заключи небето тъй, че три и половина години то не даде дъжд, "в Самария имаше голям глад" (3Царств. 18: 2). Каква плачевна гледка представлявало цялото царство! Земята изсъхнала, дърветата олисели, растенията завяхнали, людете били полумъртви или напълно примрели. Царят, който тогава бил Ахав, се стараел да даде каква-годе помощ. "И Ахав повика Авдия, началника на двореца. И Ахав каза на Авдия: тръгни по земята, по всички водни извори и по всички потоци по земята, дано нейде намерим трева… И те разделиха помежду си земята, за да я обходят: Ахав тръгна отделно по един път, а Авдий тръгна отделно по друг път" (3 Царств. 18: 3,5-6). Какъв добър цар, добър баща на своя народ! Сам взима върху си труда и се упътва да дири храна! Но не, слушатели мои, ние се заблудихме! Знаете ли какво отива да дири цар Ахав? Сено за конете и мулетата си. "да си прехраним конете и мъските и да се не лишим от добитъка" (ст. 5). Толкоз народ гине от глад, а царят на тоя народ се старае да нахрани своите животни, а не людете! И това е предмет на неговите грижи, съвещания и труд! Това ли е цар, това ли е баща? - Това е тиранин и убиец. Не тъй постъпил неговият иконом Авдий. Той се боял от Бога, спомнял си за душата: "когато Иезавел изтребваше пророците Господни, Авдий взе сто пророка и ги кри в пещери, по петдесет човека, и ги храни с хляб и вода" (ст. 4).

О, ако сред хората малцина само споделяха начина на мислене на безчовечния Ахав! Но колко много от тях се грижат и трепят повече за животните, отколкото за човеците! Нима и една десета от това, което се изразходва за гледане на коне в конюшните и на породисти кучета, не бива да се отдели за препитаване на вдовици и сироти? Но тъй иска светът и това се изпълнява, а онова, което е необходимо за душата, то не се изпълнява. Не щеше ли да е по-добре това, което се харчи за изхранване на ненаситни зверове, да бъде употребено за освобождаването на човек, лишен от свобода поради дългове? За омъжване на бедна девойка? Но се изпълняват само исканията на света, а не нуждите на душата. Това, с което отхранват кучета, умеещи само да хапят и да лаят, не беше ли по-добре да се даде за изхранване на гладуващото семейство на някой беден? Но се изпълняват само исканията на света, а не нуждите на душата. И това, което се потрошава за зрелища и разпътство, не беше ли по-добре да се даде в църкви и манастири? Но първото го иска светът и се изпълнява, а второто е нужно за душата и затуй не се изпълнява. Всички подражават на злия цар Ахав, който по време на глад се грижел за изхранването на своите коне и мулета, но никой не подражава на добрия домоначалник Авдий, който се грижел за препитанието на сто гладуващи пророка. Онова, което светът иска, то се изпълнява, а което иска душата - не. И всичко заминава за ядене и украсяване на това животинско тяло, а нищо - за милостиня за душата. О, неправда човешка, о, нещастие на душата! Твоята душа, човече, погива от глад за добри дела, а тебе това сякаш не те засяга? И след това размисляш и се трудиш, за да нахраниш животните, които изобщо не съзнават твоята милост. Ти си длъжен да сториш тъкмо обратното, ти казва св. Василий Велики: "Какво друго трябва да правиш, освен да се грижиш единствено за душата си, като се освободиш от всички други грижи?"

Разпнати Иисусе мой, Сине на живия Бог! Ти даде Своето дихание, за да създадеш тая душа; проля кръвта Си, за да я изкупиш, дарува купела на божественото кръщение, за да я омиеш; установи и второ кръщение, за да я очистиш; приготви трапеза от Твоите пречисти Тайни, за да я нахраниш; устрои тук Църквата, за да я осветиш; а отвъд - рая, за да й дариш блаженство. Ти стори всичко, което можеше да извърши Твоята крайна благост, за да спасиш тая душа. А ние вършим всичко, което само може да стори нашето крайно зло, за да я погубим! Да не бъде това, вечний Женихо на душите ни, да не бъде! По-добре всичко да изгубим, но да запазим душата. Понеже спасим ли я един път, спасяваме я завинаги. "Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?" Дарувай ни Твоята благодат, за да придобием душата си за Твоето царство. Амин.

източник: "Православна беседа"

 

Още от Нашата вяра

Петдесетница - 2 част

27.05.2018 г. | Митрополит Йеротей Влахос | Нашата вяра

Чрез тайнството Кръщение човекът става член на Църквата, член на Тялото Христово. За апостолите денят на кръщението бил именно денят на Петдесетница. И Христос за тях бил не само Учител, но и Глава... Слизайки над учениците, Светият Дух ги кръстил...

Петдесетница - 1част

26.05.2018 г. | Митрополит Йеротей Влахос | Нашата вяра

В числото на празниците, наричани от Църквата „Господски”, влиза и празникът Петдесетница, защото той е заключителен празник на Божието домостроителство. Целта на Христовото въплъщение е победата над смъртта и идването на Светия Дух в сърцата на хората...

Възнесение Господне - 2 част

17.05.2018 г. | Митрополит Йеротей Влахос | Нашата вяра

Иконата на Възнесение изобразява Христос, сядащ на престола и благославящ хората. Христос е Цар и Господ на небето и на земята, изпращащ на хората благодат и благословение. Той е единственият благословен, Който прави благословени и достойните за благословение...

Какво се случва в центъра