И днес има будители

31.10.2017 г.
Хазарче (сн. кап. д-р Георги Попиванов)
Автор: Деян Енев

Интервю на писателя Деян Енев с военния хирург капитан д-р Георги Попиванов (25.10.2017, Портал Култура)

Раздай душата си на гладния…

Преди няколко години баща ми ненадейно получи силни болки в корема. Закарахме го в Спешното отделение на ВМА. Дежурният лекар го прегледа, назначи изследвания. Това е протяжна процедура, чака се часове. Излизах, пушех отвън и пак влизах вътре. Дежурният лекар сновеше между кабинетите. При едно от преминаванията през фоайето той изведнъж се насочи към мен. Апендисит, каза за баща ми. Ще се наложи операция. А вие не пишете ли в „Портал „Култура”? Оказа се, че редовно ни чете.

Така започна познанството ми с военния хирург д-р Георги Попиванов.

Ще го кажа малко патетично – познанството ми с такива хора ми връща донякъде вярата в доброто бъдеще на България. Тези хора не са един и двама. Те носят своя кръст съвсем незабележимо – но усилията им постоянно превръщат мрака там, където се намират, в светлина.

И няма как да е иначе, щом житейското кредо на д-р Попиванов произтича от думите на пророк Исая: „и раздай душата си на гладния и нахрани душата на страдалеца, – тогава твоята светлина ще изгрее в тъмнината, и мракът ти ще бъде като пладне” (Ис. 58:11).

В навечерието на Празника на будителите го помолих да разкаже малко за себе си – и за другите като него, с които го среща животът. На този човек може да се вярва – той е ходил на военни мисии в Афганистан, оперирал е по спешност в истински полеви болници. И е един от най-запалените читатели, които съм срещал. И неслучайно думите му: „По време на война всички са жертви!” звучат съвсем по дебеляновски.

И днес има будители

Интервю с военния хирург капитан д-р Георги Попиванов 

Капитан д-р Георги Попиванов е роден в гр. Мездра през 1976 г. Завършва медицина през 2000 г. в Медицински университет в Плевен. Три години работи в Спешна медицинска помощ в Омуртаг и Попово. От 2003 г. специализира хирургия в клиника „Спешна хирургия” на ВМА София и придобива специалност през 2008 г. От 2010 г. е офицер от Българската армия. От 2014 г. е хоноруван асистент към Медицинския факултет на СУ „Св. Климент Охридкси”, а от 2015 г. – асистент в клиника „Ендоскопска, Ендокринна хирургия и Колопроктология” на ВМА. През 2016 г. защитава дисертация на тема „Сравнителен анализ на взривна, огнестрелна и конвенционална травма” и придобива образователната и научна степен „доктор”. От 2016 г. е секретар на Българския национален борд на Балканския военномедицински комитет. Редовен член на Българското хирургично дружество, Ambroise Pare International Military Surgery Forum (APIMSF) и Cochrane group. Като военен хирург има многократни мисии в Афганистан в състава на различни многонационални болници в Херат, Кандахар, Кабул, както и в Киев.

Научните му интереси са в областта на военната и травма хирургията, отворения корем, колопроктологията и онкологията. Има над 70 публикации в наши и чужди периодични списания. Цитиран е 87 пъти в международни списания. Член е на редакционните бордове и рецензент на списанията Military Medical Research (Китай), Endocrine surgery (САЩ), International Journal of Surgery & Medicine (България) и International Wound Journal (Великобритания). 

Как военният хирург стигна до вярата?

Не трябва да се забравя, че първите болници са организирани във Византия от св. Василий Велики и св. Йоан Златоуст и „създават и организират болничното дело като видим и действен израз на въплъщаването в света на Божията любов към ближния.” На практика те привличат лица със светско медицинско образование към екипите от духовници (Църк. вестник, бр. 17, 2017). Така че вярата и истинската медицина са взаимно преплетени. Това се доказва и от големия брой лекари-богослови по целия свят. Такива блестящи примери имаме и в България – например йеромонах д-р Иван Иванов, който е личен лекар на пациентите в горнооряховското село Драганово и подготвя дисертационен труд за ролята на духовника в съвременната медицина. Разбира се, и много други.

Два необикновени живота ми послужиха за пример – професорът по хирургия св. Лука (Валентин Феликсович Войно-Ясенецкий) и митр. Антоний Сурожки (Антъни Блум) – и двамата са били военни хирурзи, участвали във Втората световна война, и са водили живот, безрезервно отдаден на другите.

Иначе, израснах в хирургията в монтанската болница, където майка ми беше медицинска сестра, и там може би се зароди желанието да съм хирург. Да стана военен, помогна също родовата памет, прадядо ми Манчо Христов от село Царевец е бил офицер, братовчед ми е полковник (научи ме на твърдост и честност), баща ми е бил старшина-сапьор, след което става свещеник, завършвайки Семинарията в Черепиш. Неговият чичо – също, и моят чичо е завършил Семинарията. И така чудно се преплетоха нещата, че се стигна и до вярата… Както казва възлюбеният ми в Христа професор Илия Савов: „Случайностите са неподозираните от нас закономерности”. Но в основата на всичко е Величието на Христа – дори да се отричаме от Него, Той не се отрича от нас, стои и хлопа, и благо ни води на злачните пасбища. Когато бях втори курс студент по медицина, си промених фамилията на Попиванов с помощта на вуйчо ми Михаил. Приятелите ми от Враца, д-р Петьо Цонов и брат му Станислав, който е богослов, ми посочиха глава 38 от книгата на Иисуса син Сирахов: „Почитай лекаря с чест според нуждата от него, защото Господ го е създал, и лекуването е от Вишния, и от царя получава дар. Знанието на лекаря ще възвиси главата му, и между велможите ще бъде на почит…”. Проф. Марина Бояджиева и проф. Хюсник Бояджиян в Плевен допринесоха значително за правилното ми израстване. И досега чувствам неизменната им подкрепа и насърчение.

Три книги изиграха също голяма роля: „Шест слова за свещенството” на св. Йоан Златоуст – за капаните в общественото служение; „Бракът като подвижничество” на митр. Антоний Сурожки – за послушанието и любовта, за това, че „който сам е ученик и послушник, само той може да учи и ръководи другиго”, че „човек може да бъде обичан, но не защото е достоен; той може да се научи да е достоен, защото е обичан”, че „дисциплината не е понятие от казармата, а представлява състоянието на ученик, който е намерил своя учител, и с всички сили на душата и ума си, на сърцето, на волята и тялото иска така да се вслушва в неговото учение, че да възприеме изцяло онова, което той може да му предаде”; и „Завръщане към отците” на сръбския психиатър и богослов акад. Владета Йеротич – за ролята на светите отци, бездомността на християнина, разнообразието на християнската святост.

И в един момент, подобно на опита на мнозина, и в мен отекнаха думите „Жътвата е голяма, а работниците малко”. И така, с тихи и невидими малки стъпки, с по-малка или по-голяма болка преминах през „горнилото”..., за да стигна дотук. Толкова много хора ми помогнаха, че стигнах до логичния извод, че нищо не съм постигнал сам (и във видимия, и в духовния свят). Голям „късметлия” съм… доц. Величков и колективът от Спешна хирургия ме приеха във ВМА от нищото. Приятелите, Георги Кутин, Димитър Димитров, Михаил Табаков, Даниел Стефанов, а отскоро и младият колега Христо Петров, бяха и са неотлъчно до мен – нещо много рядко в днешната конкурентна и нездрава среда.Човекът с визия, проф. Мутафчийски, заложи на мен и ме подкрепи … (без Медичите нямаше да има Ренесанс).

И така съвсем закономерно се роди и неформалният надслов на дисертацията ми, думите на православния американец Джордан Баджис: „Всеки се нуждае от неповторимостта на другите, за да постигне собствената си цялост”.

Съзираш ли в обществото ни днес съвременни будители?

Великото на лекарската професия е не само в помощта на ближния, но и в това, което ти дава – среща с различни хора, част от които стават и твоя съдба.

Такава беше и срещата с доц. Хубанова и дъщеря ѝ Милена от Датския колеж, невероятни и неуморни жени! Действат с възрожденски размах, не само с материално подпомагане на хората в нужда, но и със съвети, издаване на научна литература и поезия и всякаква логистика. А знаете: без добра логистика няма спечелена война.

Един „прозаичен” поет, „невидим, като сърцето вляво”, с прозата си запали духовен огън в мен. Който в „Даскал” защити децата ни, на които, вглъбени в „прехода си”, станахме големи длъжници. Който изобличи престъпното ни бездействие… „А децата не са лоши. Децата са същите, каквито са били винаги. Само дето нямат кантар за доброто и лошото. Децата са като железни стружки. Трябва да има магнити, които да им зададат верните силови линии. Но магнити няма.” И който ми показа Върджил Георгиу и майка Гавриила.

Приснопаметният арх. Теофан и мълчаливата му молитвена подкрепа. Кротостта и отзивчивото сърце на д-р Румяна Панева от Враца.

Учителят Любомир Колевски от училище „Луи Брайл” – невероятният човек, който обучава слепите деца, а в свободното си време поправя и раздава компютри на деца от цяла България.

Подобно е и величието на църковния живот. Отец Данаил (светла му памет), отец Лука и всички братя и сестри от настоятелството на храм „Успение Богородично”, които ме приеха и подкрепят безрезервно. Възлюбените ми в Христа Илия и презвитера Бойка станаха кумове на моето семейство. Бойка, неуморната в грижата си за глухонемите деца, детската чистота и простота на кирия Жанет, наричана още и Златокоска.

Енергичната Велина, ръководител на Неделното училище към храм „Рождество Христово” в Младост и цялото свещеническо братство с предстоятел отец Димитър – поклон!

Съвременната дякониса и богослов Данила и нейният съпруг Светослав (ветеран от Ирак), които отглеждат петте си деца и се грижат за Неделното училище в село Медковец, Видинска епархия.

Незабравка Славова и съпругът ѝ Веселин от Ямбол, които неуморно подпомагат нуждаещите се братя, въпреки нелекия си живот.

Мадлена Младенова, чийто живот е служение на ближния! Думите са малко да опишат нейната всеотдайност и липсата на каквато и да е сметка в житейското ѝ топлинно счетоводство – дава безрезервно. А тайната, в която тя върши всичко това, вече не е тайна.

Проф. Калин Янакиев и забележителните му есета „Хлябът и Гостът” и „Жените мироносици”, които всеки трябва да прочете, и неговото „Чудо голямо” и… „наистина Чудото е голямо”.

А без помощта на съпругата, която ме „помоли да тръгна без чадър” и стои „като запалена свещ с огнени мисли устремени нагоре” и „не я е страх да ме целуне на средата на улицата” и безценната ми дъщеря – двете Боряни, и най-малкият ми учител Иван, ще съм половин човек („От изгрева до залеза искам просто да живея, ако искам, да заплача, ако искам, да се смея”).

И така се стигна до потресаващите думи на пророк Исая: „и отдадеш на гладния душата си и нахраниш душата на страдалеца, тогава твоята светлина ще изгрее в тъмнината, и мракът ти ще бъде като пладне” (Ис. 58:10).

Но и задачата става много отговорна – да оправдая доверието на тези съвременни будители, за да могат и те да кажат за мен, както ап. Павел: „…Не напразно тичах, не напразно се трудих…” (Фил 2:16).

И пак стигаме до необходимата „неповторимост на другите, за да постигнем собствената си цялост”. Или, ако перифразирам акад. Йеротич, нека „вдигаме наздравица с незнайното богатство и неизказаната Божия красота, с едно съдържание в различни чаши” (Завръщане към отците, стр. 114).

Разкажи повече за военните си мисии.

По време на мисиите в Афганистан се придобива безценен, не само медицински опит. По време на война всички са жертви! Виждаш безумието на войната, страданието и на невинните цивилни, на децата! Необходима е милост към всички, без оглед на вярата.

Децата и там са си същите, имат същите мечти като нашите… Само че там липсват не само „магнити”, няма и мир, няма играчки, няма „глезотии”… има много деца-сираци, деца-инвалиди, деца без съвременна медицинска помощ…

Там станах свидетел и на службите в полевите испански и италиански католически църкви, разположени в контейнери. Две православни икони, които подарихме с д-р Кутин на испанската църква, бяха посрещнати на входа и „въдворени” със специален богослужебен чин. В дървената румънска църква „Св. Георги” в Кандахар присъствах на св. Литургия, отслужена на английски от американски военен, потомствен православен свещеник, с псалт румънец и аз, мирянинът българин.

Преподавателският ти опит дава ли ти поводи за надежда?

Студентите са голяма отговорност, но и мощен двигател за развитието на преподавателя – затова съм им благодарен, че ме държат в тонус. Задачата е трудна, защото нямаш покой, изискват постоянно да търсиш правилния път към тях, за да бъдеш чут и разбран правилно. Сравнявам преподавателя с ретранслатор – стоиш на високото, събрал и събирайки най-важното от медицинското познание и го ПРЕ-подаваш към тях, към онези, които все още „нямат покритие”. А там, на високото, си и малко сам, малко е студеничко, понякога духат и силни ветрове… понякога там е и малко тъжно-радостно като Адажиото на Албинони – виждаш, че остаряваш, но и виждаш, че идват след теб добри и чисти деца!

Къде е ключът на промяната от знак „минус” към знак „плюс”?

Нека в забързаното ежедневие, в което всички сме много важни и не можем да се откъснем от мобилните си телефони, да намерим само една минута, в която да спрем пред паметника на коленичилата и кръстеща се жена в черно пред ВМА. Да се замислим как е изградена държавата ни, колко страдания са изстрадани, за да изградим Родината си. Тя е символ на цялото страдание българско. Защото цената не е само кръвта на падналите в боя, но и страданията на осиротелите родители, съпруги, братя и сестри, деца… Но! – Тя е на колене, но не е пречупена!

Как да платим дълга към предците?… Например, да противостоим на духа на завистта и негативизма! Както казва един днешен богослов: „Християнинът не се занимава с позитивно мислене, а е човек, който се сражава с помислите. Един казва така: християнската задача е да преобразуваш завистта във възхищение. Ако човек го постигне – вече е в преддверието на светостта. Спасен е. Щастието трябва да бъде приветствано, да не поражда завист.”

Какво друго?…

Може би пеперудата на Борис Христов:
Още малко, нозе – напрегни се човешко бутало.
Дух мастилен, и ти – нека всичко се труди.
Още имаме сили, щом сърцето е цяло –
трябва да хванем нашата пеперуда.

И молитвата на реброто Адамово:
Ръцете – сгушени
в дълга молитва
за опрощение
на ВСИЧКИТЕ –
знайни и незнайни МОИ грехове.

и
усърдната любов един към други, защото „любовта покрива много грехове”. (I Петър 4:8).

Източник: kultura.bg

Още от Интервю

Св. Йоан Рилски в духа и държавата

18.10.2017 г. | Архангел.бг | Интервю

На 19 октомври честваме свети Йоан Рилски, когото наричаме покровител на България. Честванията на тази дата обаче не са подобаващи като за патрон на нацията. Може ли този ден да се превърне в събитие и какво би означавало това за нас?

Игра на криеница с Господа

10.07.2017 г. | протойерей Андрей Лоргус | Интервю

Човек трупа опит, когато прави съзнателен, свободен избор, носи за него отговорност и приема последствията от него – ако е сбъркал, кае се, ако е успял – благодари. От това се натрупва опит и човек съзрява духовно ...

Всяко заболяване е кръст, или откровено за психиатрията

23.06.2017 г. | Василий Каледа | Интервю

Всяко заболяване е кръст, изпратен на човека – и всеки от тези кръстове има свой напълно определен смисъл. Всяко човешко същество е образ на Бога...

Какво се случва в центъра