Големият антропологически проблем и неговото решение

16.05.2015 г.
Автор: Митрополит Йеротей Влахос

Вече е ясно, че фундаменталните проблеми на човека не са просто социални, а са преди всичко антропологически. Човекът е най-големият проблем. Когато говорим за антропологически проблем ние предполагаме, че това е предимно богословски проблем. Това означава, че загубата на истинската връзка на човека с Бога е причинила неизказана болка, която се усилва от съществуването на смъртта. Падението на човека не трябва да се разглежда в правен смисъл, а от гледната точка на загубата на връзка. Затова и възкресението на човека трябва да се свързва с повторното възстановяване на връзката ни с Бога, с ближния и с цялото творение.

В по-нататъшното изложение  ще изследваме накратко големия антропологически проблем за смъртта и неговото преодоляване, както е описан от св. апостол Павел. В Посланието до римляни от 5 до 9 глава, апостол Павел набляга изключително на връзката между Закона и смъртта, а също и на връзката между Закона и Божията благодат. Той представя ярко състоянието на  човека, лишен от Божията благодат, в ада и в мрачния затвор на смъртта, а също и възкресението на човека в Иисуса Христа.

Не е лесно да се изследват напълно всички въпроси, разгледани от св. апостол Павел в това важно послание, но тук ще отбележим някои основни моменти, за да покажем, че смъртта не е само последното събитие в земния ни живот и просто момент на отделяне на душата от тялото, а е състояние, което е тясно свързано с тленността и смъртността, които наследяваме при раждането. Освен това, ще се опитаме да покажем, че повторното раждане (обновление) е всъщност преодоляването на смъртта, което става още в този биологичен живот.

След прекрасния богословски анализ на тази тема, св. апостол Павел описва безнадеждния живот, който водел преди Христос да му се открие и освобождението от оковите на смъртта, което станало при неговото повторно раждане или обновление в Иисус Христос. Това се вижда от факта, че когато описва своето състоянието на смърт и робство, той използва глаголи в минало време, а когато описва своето повторно раждане той използва глаголни форми в сегашно време. Така той казва: „Ала аз узнах греха не инак, освен чрез закона” (Рим. 7: 7) „и заповедта, дадена за живот, ми послужи за смърт”( Рим. 7: 10). Той говори в минало време и за своето освобождаване в Христа, но се разбира, че все още живее в това състояние: „защото закона на духа, който дава живот в Христа  Иисуса, ме освободи от закона на греха и смъртта.” (Рим. 8: 2).

Апостол Павел изпълнявал Мойсеевия закон, но виждал, че Законът не може да го освободи от смъртта, която е тясно свързана с греха, и по-точно, защото смъртността и тлението, които сме наследили чрез нашето раждане не се изцеляват с изпълняването на разпоредбите на Закона. Законът помага на човека само да осъзнае своето състояние. Само Христос с приемането на смъртно и страдащо тяло и с неговото Възкресение дава възможност да се освободим от тлението и смъртта. Така че, когато човекът достигне до Откровението - до съзерцанието на Божията слава в човешкото тяло на Словото, т. е. когато преживее обожение, се освобождава от смъртта и тлението.

Това, което се случило с апостол Павел и което той описва така драматично, се случва с всеки човек, който се намира под властта на смъртта, въпреки че е приел Кръщение и живее в Църквата. Впрочем, светотайнският живот на Църквата има за цел да помогне на човека да изчисти сърцето си, да просвети ума си и да достигне до обожение. Това се вижда ясно в посланията на апостол Павел и в молитвите на последованията на Светите Тайнства на Църквата.

Следователно, човекът се намира под властта на смъртта според степента на неговата поробеност на страстите, но и според степента на подвига му за очистване от тях. Когато човекът достигне до етапа  на просвещаване на ума, започва освобождаването му от смъртта и преживяването на оправданието, което достига своята пълнота, когато достигне до обожението.

Но нека да разгледаме по-конкретно как св. апостол Павел описва тези проблеми в това изключително важно Послание. Отново ще подчертая, че нашата цел не е да направим пълен и цялостен анализ на богословската позиция на св. Павел, а да представим неговите основни принципи в контекста на ученията на Църковните Отци.

Първата богословска теза на св. апостол Павел е, че човекът с извършването на греха и със загубата на Божията благодат е станал и се нарича плътски (Рим. 7: 14). Така се чувствал и самият апостол преди Христос да му се открие. Докато изпълнявал Старозаветния закон, който не можел да го освободи от греха, той чувствал, че „аз съм от плът, продаден на греха” (Рим. 7: 14). Грехът, чиито роб се чувствал апостол Павел не е някакво морално нарушение, а реалност, която живеела в неговото битие. „В такъв случай не аз вече върша това, а грехът, който живее в мене” (Рим. 7: 17). Става въпрос за грях, който живее в цялото му същество и който го прави телесен. Този грях, който живеел в него той нарекъл закон, т. е. друг закон, който се противопоставя на закона на духа: „но в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон, що е в членовете ми” (Рим. 7: 23).

Виждаме, че в човека съществува законът на неговия ум и законът на греха. Ясно е, че законът на ума е образът Божий и просвещението на ума, такъв, какъвто сме го приели чист при нашето сътворение, а другият закон е законът на смъртта (Рим. 7: 22-24). Всеки човек с раждането си е в състояние на просвещение на ума, но в него едновременно с това съществува и другият закон, който се противопоставя на закона на ума. Дори и в състоянието след грехопадението човекът различава този закон на ума, както казва апостол Павел: „с вътрешния си човек намирам услада в закона Божий” (Рим. 7: 22). „Но в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон, що е в членовете ми” (Рим. 7: 23).

Но кой е този друг закон, който се открива в съществуването на човека? Това е законът на греха. Но грехът не е етически, а е онтологически, защото живее в битието на човека. Това означава, че законът, който воюва със закона на ума, т. е. със закона на духа няма етическо значение, а е нещо катастрофално и е част от нашата природа. Когато говори за този друг закон, апостол Павел го свързва с тялото на смъртта: „Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?” (Рим. 7: 24). Не става въпрос за някаква метафора, а за тялото, но не такова, каквото е създадено от Бога, а за тялото, в което след падението влиза смъртта. Следователно, другият закон в човешкото битие е законът на смъртта, т. е. смъртта и тлението, които наследяваме при нашето биологическо раждане. В тази перспектива трябва да разглеждаме наследяването на греха на Адам. Не наследяваме вината, а смъртността и тлението, т. е. закона на смъртта. От първия Адам наследяваме тлението и смъртността, а не вината – както някои погрешно вярват. „Затова, както чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха - смъртта, и по такъв начин смъртта премина във всички люде чрез един човек, в когото всички съгрешиха” (Рим. 5: 12). Чрез греха на Адам смъртта влезе в света и чрез него смъртта влезе във всеки човек. Следователно, чрез Адам наследяваме смъртта, а чрез втория Адам - чрез Христос, преодоляваме смъртта. Законът на греха не е вина от етичен и психологически характер, а е страшното състояние, в което живее падналият човек.

Грехът на Адам станал повод смъртта да влезе в човека, но и самото съществуване на смъртта - смъртността на тялото, станало причина за греховете. Така смъртта е едновременно резултат от греха, а за падналия човек, от друга страна, тя става източник на греха. Това може да бъде изтълкувано по следния начин: тленността и смъртността, които наследяваме, действат в нас от самия момент на зачатието и най-вече от нашето раждане. Те са най-тясно свързани с промените в тялото, с болестите, болката, с растежа и тлението на членовете на тялото и на телесните му енергии, а също така с усещането за смъртта. Ние виждаме смъртта в цялата природа около нас. Виждаме я в нашите близки, които си отиват от този свят и това ни кара да изпитаме болката на раздялата. Смъртта се вижда и в границите на нашето съществуване чрез спомена за нея, а понякога и чрез непосредственото изживяване на нейното неизбежно приближаване към нас.

Неминуемостта и силата на усещането за смъртта, проявяващо се, както посочихме в болката, болестите и много други, причинява силен страх и обърканост. В това състояние човекът става себелюбив, а от себелюбието, което е източник на всеки грях, се раждат и разрастват другите страсти, като любовта към чувственото наслаждение - сластолюбието, славолюбието, сребролюбието. Заради страха от наближаването на смъртта, което усеща чрез болестите, човекът трупа земни блага, за да се справи с трудните моменти в живота си. Сребролюбието също е резултат от страха от смъртта, който пребивава в нас. Същото се отнася за сластолюбието и славолюбието, чрез които човекът се опитва да преодолее проблема на смъртта. Така, този друг закон, тялото на смъртта - законът за смъртта става източник на голямо вътрешно и социално смущение. Но трябва да отбележим, че всеки грях не е просто личностно събитие, а също така социално, понеже има огромни социални последствия. Затова съвременният човек повтаря, по най-разнообразни начини, думите на св. апостол Павел „Защото не доброто, което искам правя, а злото, което не искам, него върша” (Рим. 7: 19), и : „Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тази смърт?” (Рим. 7: 24).

Втората богословска теза на св. Павел е, че Законът на Ветхия Завет е неспособен да освободи човека от закона на греха, защото грехът няма нравствено значение, а е свързан със смъртността и тленността, които имат ужасни последствия и стават причина за греха. Законът не само не може да освободи човека от греха и смъртта, но той още повече ги усилва. Св. Павел обширно изследва това богословско твърдение.

Докато не бил даден Мойсеевия Закон, грехът се смятал за нещо естествено: защото и преди закона имаше грях в света; ала грях се не смята, кога няма закон (Рим. 5: 13). Човекът в падналото си състояние в периода преди Закона бил духовно неразвит и не можел да прави разлика между добро и зло, но когато Законът бил даден, тогава започнал да различава злото и греха. Но тъй като Законът не можел да освободи човека от закона на греха, той създал вътрешни проблеми. Св. апостол Павел пише: „Защото, когато живеехме по плът, тогава страстите греховни, узнавани чрез закона, действаха в членовете ни, за да принесем плод на смъртта” (Рим. 7: 5). Чрез Закона човекът осъзнавал греха, но смъртността представлявала друг силен закон, който владеел тялото му и не му позволявал да се освободи; принуждавал го да служи осъзнато на греха (поради Закона). Разбира се, Законът не е грях, но дава на човека осъзнаване за греха.  „Какво, прочее, ще кажем? Нима законът е грях? Съвсем не. Ала аз узнах греха не инак, освен чрез закона, защото и похотта не бих познал, ако законът не казваше: "не похотствувай"(Рим. 7: 7). Грехът, този друг закон е свързан със смъртта, т. е. със смъртността и тлението. Вместо Законът да победи греха, самият грях взел повод от забраната на Закона, за да действа. „Но грехът, като взе повод от заповедта, произведе в мене всякаква похот; защото грехът без закона е мъртъв" (Рим. 7: 8). Така се създава страшна антиномия. Когато човекът живее без Закон, чувства че живее естествено, но когато се дава заповедта чрез Закона, тогава човекът драматично преживява съществуването на греха, а същевременно преживява и своята немощ да го победи, или казано с други думи, неспособността си да спази висшия идеал на Божиите Заповеди. Така изглежда, че заповедта, дадена за живот, сякаш предизвиква смърт. Апостол Павел, изразявайки цялата трагичност на хората в Стария Завет, пише: „Аз живеех някога си без закон; но, когато дойде заповедта, грехът оживя, пък аз умрях; и оказа се, че заповедта, дадена за живот, ми послужи за смърт, защото грехът, като взе повод от заповедта, ме прелъсти и чрез нея ме умъртви.” (Рим. 7: 9-11). Старозаветните хора живеели в трагично състояние, защото Законът не можел да ги освободи от закона, свързан със смъртта. Св. Павел точно описва трагедията на човека принуден да върши това, което не обича и това, което не желае (Рим. 7: 19-24). Само праведните и пророците от Ветхия Завет били освободени от греха, но те постигнали това чрез обожението и чрез силата на тайнството на Кръста. Въпреки своето обожение, те не могли да се освободят от смъртта. Смъртността и тлението останали в тях, но състоянието на обожение, което изживели, не позволявало смъртността да стане причина за греха, т. е. не позволявало другият закон да активира в тях самолюбието, славолюбието, сластолюбието.

Така става ясно състоянието, в което се намирал човекът преди въчеловечаването на Христос и преди преживяването на последствията от него, т. е . преди да се достигне до състоянието на просвещение на ума и до обожение. Преди да бъде даден Закона чрез Мойсей, грехът се смятал за естествено състояние и човекът естествено живеел в самолюбието, сластолюбието и сребролюбието - живеел самодоволно със съзнанието за своите естествени права и със свободата да прави, каквото иска. С даването на Божия Закон чрез Мойсей, човекът разбрал, че грехът не е естествено, а е неестествено състояние и човекът не е създаден от Бог в това състояние.

Макар, че Законът излагал едновременно това, което е неестествено и това, което е в съответствие с природата, той не можел да помогне на човека да се освободи от смъртността и тленността - от самата смърт, която била пуснала корени в човешкото тяло и била причина за много душевни и телесни страсти. Законът предотвратявал някои външни действия и функционирал по нравствен начин, но не можел да помогне на човека онтологично, т. е. в разрешаването на големия проблем на неговото съществуване. Така човекът живеел в трагичното състояние, описано красноречиво от ап. Павел. Нещо друго било необходимо да освободи човека от закона на смъртта и то се осъществило в личността на Христос. Словото Божие приело тленна и осезаема плът, победило греха и смъртта в Своята плът и сега има правото да дава на човека възможността да победи другия закон, закона на смъртното тяло, с Неговата сила - със силата на Христос.

Така стигаме до третата богословска теза на св. Павел - за възстановяването на достойнството и обновлението на човека, което се извършва в Иисус Христос.Участието в живота на Христа ни дава друг закон, законът на духа, който ни освобождава от закона на греха и смъртта. Това, което не успял да извърши Законът на Ветхия Завет, се осъществило от закона на духа (Рим. 8: 2). Така, който се съедини с Христос живее по дух, а не по плът (Рим. 8: 9). Следователно, човекът преживява своето повторно раждане в Иисус Христос и придобива не само състоянието, което е притежавало човечеството преди падението на Адам, но също така се издига на по-високо ниво, понеже се съединява с Христос и живее в блаженото и благословено състояние на обожение.

Новото раждане на човека се извършва първо в тайнството кръщение, чрез което ние навлизаме в живота на Кръста и Възкресението на Христос. Чрез Кръщението в купела, т. е. чрез участието в Христовия Кръст и Възкресение „ветхият наш човек е разпнат с Него (Христос), за да бъде унищожено греховното тяло, та да не бъдем вече роби на греха” (Рим. 6: 6). Така получаваме възможност чрез енергията (действието) на Божията Благодат и нашата синергия (съдействие), посредством Кръщението и единението с Христос, да не позволяваме на греха да властва в нашите тленни тела.

Както чудесно и проникновено описва състоянието на човека във Ветхия Завет под игото на смъртта и греха, св. Павел показва с духовна и боговдъхновена яснота състоянието на възстановяване на достойнството на човека и неговото повторно раждане в Иисус Христос. Тук излагаме ключовия текст, който бихме искали да цитираме и впоследствие да се опитаме да анализираме накратко: „Понеже всички, водени от Духа Божии, са синове Божии; защото вие не приехте духа на робството, та пак да бъдете в страх,а приехте Духа на осиновение, чрез когото викаме Авва Отче!Самият Дух свидетелства на нашия дух, че ние сме чеда Божии. Ако пък сме чеда, ние сме и наследници: наследници Божии, а сънаследници на Христа и то само ако с Него страдаме, за да се и с Него прославим” (Рим. 8:14-17).

В сравнение с духа на робството, християните чрез Светото Кръщение и изобщо чрез живота си в Христа получават Духа на осиновение и стават синове Божии. Законът на смъртта и греха е победен и в тях властва Божият живот. Това осиновение се подтвърждава не чрез човешки удостоверения и външни писмени потвърждения, но чрез засвидетелстване на нашия дух, което ще рече законът на нашия ум, който съществува в глъбините на нашето същество. Законът на ума, това е самият ум, който е освободен от закона на смъртта и греха и намирайки се в състояние на просвещение, се моли непрестанно на Бог Отец и на Христос, когото счита за свой отец поради повторното раждане „чрез когото викаме Авва, Отче (Рим. 8:15). Този вътрешен вопъл носи свидетелство за осиновението (Рим. 8:16) Тогава човекът със сигурност е наследник Божий и сънаследник на Христа.

Вътрешната сърдечна молитва е ясен показател за осиновяването от Христос. Ето защо фразата, изречена от св. Павел е красноречива: „който няма Духа Христов, той не е Христов”(Рим. 8: 9). Човекът, който няма Духа Христов в себе си, който се моли непрестанно на Бога, не е син Божий. Той не принадлежи на Христос, защото не живее живота в Христос, той не е свободен от игото на смъртта и така живее все още във времето на Ветхия Завет. Фактът, че той не притежава Божия Дух в себе си, означава, че законът на смъртта и греха властват в него с всички последствия, които разгледахме преди това.

Четвъртата богословска теза на св. Павел се отнася до резултатите на повторното раждане на човека, освобождението му от другия закон, законът на смъртта, посредством живот в съответствие на закона на духа. Както казахме по-рано, грехът да не царува в смъртното ви тяло (Рим. 6: 12). Преодоляването на смъртта се извършва в рамките на нашия собствен живот. Връзката на човека с Христос е толкова силна, че нищо не може да ги раздели: Кой ще ни отлъчи от любовта Божия: скръб ли, притеснение ли, или гонение, глад ли, или голотия, опасност ли, или меч? Kакто е писано: "заради Тебе весден ни умъртвяват; смятат ни като овци за клане". Но във всичко това одържаме преголяма победа чрез Оногова, Който ни възлюби. Защото аз съм уверен, че ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ. (Рим. 8: 35-39). В този контекст не само смъртта не властва в човешкото същество, но отсъства и страхът от смъртта. Тогава човекът, следващ Христовия пример, желае също така да се жертва за другите. Той не изпитва страх от смъртта не само в рамките на своя личен живот, понеже смъртта не властва в него, но и в контекста на живота му с другите, където той се жертва за другите.

Трагедията на човешкото падение носи последствия за цялата природа, защото чрез човека законът на смъртта обхванал цялото творение. Ето защо творението „стене и се мъчи досега”(Рим. 8: 22). В това състояние на въздишки творението очаква своето освобождение, което ще дойде чрез прославянето на синовете Божии (Рим. 8: 19). Ето защо св. Павел потвърждава,че „самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии” (Рим. 8: 21). Въпреки преодоляването на смъртта чрез живота в тайнствата и Божието откровение, смъртта все още съществува; тленността остава поради смъртта на греха и преображението на способностите на душата. Това, което се случило в Христос и ни е дарено в тайнството Кръщение, трябва да се постигне чрез нашето собствено усилие.

Крайният етап на победата над смъртта е също така надеждата за възкресение на телата (Рим. 8: 11). Божият дух, който обитава в нашето тяло, е Този, който ще оживотвори нашите тленни тела едновременно от греха в настоящия живот и от смъртта при второто Христово пришествие.

От анализа на Посланието до Римляни става ясно, че законът на смъртта и греха, който се появил с падението, създал множество екзистенциални, лични и социални проблеми. Мойсеевият закон не можел да освободи човека от закона на смъртта, но го подготвил за Христовото пришествие и затова Законът се нарича „възпитател в Христа” (Гал. 3: 24). Само Христовото въплъщение и участието в блаженствата на въплъщението освобождават човека от смъртта и го водят към свободата на Божиите чада.

Заключение

Ние приближихме нашата цел - изясняването на нашето служение през 21-ви век. Както видяхме, това служение не е независимo от човешкото освобождение от смъртта, нито се отличава от служението в предишните векове. Разбира се, съществуват разлики по начина, по който се изобразявала смъртта във всяка епоха, но в действителност смъртта е неизбежно и онтологично събитие. Всички философи са се занимавали с това тайнство от античността до днес и този проблем е занимавал всички хора.

Човекът през целия си живот, като се започне от деня на своето раждане, преминава през последователни кризи, свързани със смъртта. Той чувства смъртта, когато е болен и остарява. Младенецът, който е отделен от утробата и плаче, бебето, което чувства болката на съзряващото тяло, детето, което на определен етап от своето израстване е разтърсено от откритието, че смъртта е необратимо събитие, юношите със своите екзистенциални въпроси относно смъртта и смисъла на живота, хората на средна възраст с чувството, че животът минава твърде бързо, възрастните, които чувстват, че сякаш се намират в чакалнята на смъртта, всички изразяват големия личностен и социален проблем на човечеството. Още повече, чувството на самота, преследването на чувствени наслади като опит да се поддържа съществуването, употребата на наркотици, за да се избегне вътрешната екзистенциална пустота и много други неща са последствия от съществуването на смъртта в нас. Нещо повече, смущенията и тревогите в семействата също са свързани с оставащия без отговор въпрос за смъртта.

Следователно, Христовата Църквата като се подготвя да се изправи срещу проблемите, които ще възникнат през 21-ви век, не може да пренебрегне тази реалност. Смъртта е гладен „звяр” в човешкото същество. Независимо колко дълго търси външни щастливи моменти, за да облекчи болката, ако не усмири този „звяр”, човекът винаги ще бъде нещастен. Той може да пътува, да се забавлява, да развива наука, да придобива приятели, но този гладен „звяр” винаги ще иска да бъде хранен, винаги ще вие в цялото му същество. Ако човек се опита да го усмири с човешки дейности, смъртта ще остане дълбоко в него и тогава ще се появят невроза и психологически проблеми, които са от екзистенциално естество.

Църквата може да разглежда социално-икономическите проблеми, които са функция на всяка епоха, но никога не трябва да забравя, че основният проблем е смъртта. Ето защо пастирското служение трябва да се обърне в тази посока и да действа в рамката, предоставена от св. Павел, светите Апостоли и изобщо светите Отци, които наистина са утешавали човека, понеже се занимавали с неговия истински проблем - смъртта. Дълбокият човешки проблем е антропологически и богословски. Всяко друго пастирско служение е осветскостяване и секуларизиране на християнството. То може да създаде илюзии за спасение, но накрая ще остави човека в самота и отчаяние.

Безпомощността в настоящия живот, преодоляването на смъртта в този живот, надеждата за освобождение на творението от тлението и подготовката за вечен живот, е това, което може да ни помогне да се подготвим за настъпването не само на 21-ви век, но и на следващите векове. Дори да не започне 21-ви век или дори да не достигне своя край поради пришествието на великия Господен Ден, човекът, който живее в Христа Иисуса и в преодоляването на смъртта, не трябва да се страхува от нищо, защото той вече е поданик на Божието царство и на небесния град.

превод: Борислав Аврамов

 

Още по темата
Още от Нашата вяра

Обръщането на св. апостол Павел

29.06.2019 г. | Отец Патрик Хенри Риърдън | Нашата вяра

В опита на своето обръщане св. апостол Павел приел и семето на цялото си последващо учение за Църквата, която той после определя като стълб и крепило на истината. Ап. Павел не познава никакво неинституционално християнство. Той не познавал друг Христос, освен Христос на Църквата...

Съборна и апостолска…

24.06.2019 г. | протойерей Игор Прекуп | Нашата вяра

Обикновено дългите постни периоди предшестват някой велик празник. Петровият пост не само предшества празника на св. апостоли Петър и Павел, но и следва празника Петдесетница – рождения ден на Църквата. Той се явява като жива връзка между тези два празника...

Христовото възкресение – обновяване на света

28.04.2019 г. | протойерей Георги Флоровски | Нашата вяра

В тайнственото „тридневие на смъртта” нетленното тяло на Господа се преобразува в тяло на славата, облича се в сила и светлина. Зърното прораства... И Господ възстава от мъртвите, като Младоженец излиза от гроба... Това се извършва чрез силата Божия...

Какво се случва в центъра

Въздигане на Светия Кръст Господен

Какво е Кръстът за нас?