Съпричастност - въпроси и отговори



Въпрос:

Г-жо Петрова, напоследък изглежда все по-актуален въпросът за любовта към себе си. От психологическа гледна точка, това е по-скоро положително качество. Въпросът ми е: влиза ли това в противоречие със заповедта на Христос да мразим себе си? Има ли противоречие между "да мразиш себе си" и "да обичаш ближния като себе си"?

Отговор:

 

Здравейте, Венцеслав!

 

Въпросът е много интересен! Аз ще Ви отговоря като психолог и вярващ, но бих се радвала да чуя и мнението на отец Василий и отец Илия по темата.

 

За мен въпросът е “кое да мразиш в себе си и кое да обичаш”. Предполагам, че когато говорите за заповедта на Христос да мразим себе си, имате предвид Който обича живота си, ще го изгуби; и който мрази живота си на този свят, ще го запази за вечен живот.” (Йоан 12:25)

 

“Да обичаш ближния както себе си”. Или “да обичаш себе си както ближния”. Защо това е важно? Човекът, който не обича себе си си поставя една много висока летва. Той обикновено иска да бъде съвършен и иска всички останали да забележат това съвършенство. Има вътрешното убеждение (често неосъзнато), че ако не е “на ниво”, не заслужава никаква любов. За да получи това призвание, той се стреми да се сдобие с всевъзможни материални и душевни блага - имоти, високи длъжности, знания, физическа красота…

 

Във всеки един момент, в който почувства, че е по-ниско от другите, опитва да наклони везната в обратна посока и търси начин да бъде над тях - чрез нещата, които има; чрез осъждането на тези други - било то явно или тайно; чрез поставяне на другите в “задължена” позиция - като им прави прекалено много услуги, като ги спасява (при все, че това са добри християнски черти, в тази ситуация човекът има желание да вземе от другите (уважение, признание, любов), а не да даде)... Т.е. той е воден от гордостта, а не от любовта. Ние като християни знаем кое откъде идва. Необичащият се човек е обречен на това непрестанно състезаване със себе си, защото като хора сме несъвършени.

 

“Да обичаш себе си” означава още да не се самоограбваш за сметка на другите. В психологията това се нарича “здравословен егоизъм”. В Библията има много точен пример за това - “ако имаш две ризи, дай едната на ближния си”. Не е казано “дай и двете на ближния си”. Много често правим така, че даваме и двете ризи. Понеже сме несъвършени, ние даваме, за да получим (колкото и да не го осъзнаваме). Чрез прекомерното даване искаме да получим любов, приемане, правото да участваме в живота (защото, примерно, имаме нагласата, че никой няма да иска, или не заслужаваме някой да бъде с нас, ако не плащаме висока цена). Рано или късно идва моментът на негодуванието и самосъжалението “Правя всичко за другите, а за мен никой не се грижи”. Всъщност точно тези чувства са показател, че не сме давали безусловно и по християнски.

 

На практика, описаните поведения са признак на липса на любов вътре в самия човек, търсене от човека на любов, но търсене на неправилното място, по хоризонтала. Когато човек погледне нагоре и потърси тази любов по вертикала, когато осъзнае, че Бог е милостив и ни обича, въпреки всичките ни несъвършенства, той разбира, че е достоен да бъде обичан, без да бъде “на ниво”.

 

Човек може да се научи да обича себе си, но въпреки всичко остава слаб и всякакви чувства продължават да се появяват в него - завист, гордост, омраза, страх… Точно в този момент е важно предупеждението “да намразим живота си”, т.е. да намразим греха. Защото идеята, че Бог е милостив и ни обича такива, каквито сме, може да ни подведе да продължим да живеем с тези свои несъвъшенства и да не направим нищо, за да станем малко по-добри. Според мен, добре е да внимаваме с думата “мразим”. Тя може да ни подведе към самозаблуди - мразейки нещо, ние се опитваме моментално да го премахнем, да го смачакаме с нашите човешки сили, без да търсим Божията помощ. Ако смачкаме едно неприятно чувство като гордост или завист, то ще продължи да живее в нас. Тогава или ще се натрупа и в опеделен момент ще избухне с невероятна сила, или ще се изяви под друга форма (например, гняв или осъждане), или ще се прояви като физическа болест. “Да мразим”, по-скоро означава “да бъдем бдителни”, да забелязваме това, което се случва в душите ни и да търсим помощта на Бог, за да ни помогне да се справим с нашите недостатъци, без да изискваме от него да го направи на секундата. Означава още да бъдем търпеливи и да продължаваме да предриемаме стъпки за справяне с недостатъците си чрез разговори със свещеници, вярващи хора, четене на духовна литература и самоанализ.

 

Бих могла да напиша още много, защото темата е обширна и многопластова. Ако имате нужда да поговорим повече, заповядайте на среща на живо с екипа на "Съпричастност" на 30 ноември, 18.30 ч. в залата на Духовно-просветния център "Св. Архангел Михаил" и следете редовно за следващите ни срещи в сайта arhangel.bg.

Милена Петрова