Съпричастност - въпроси и отговори



Въпрос:

Здравейте, отец Шаган! Благодаря сърдечно на Вас и Вашите колеги за добрата и полезна инициатива! Бих искал да Ви попитам относно въпрос, на който обаче не съм сигурен, че напълно съответства понятието "лицемерие" в Църквата. Това, което ме безпокои, е нещо като неубеденост, неискреност във Вярата. Сам нямам ясна представа. Като човек от семейство с традиционно положително отношение към Църквата, но не и "въцърковено", не съм израснал сред ясното и явно удържане на християнството. За щастие имам невероятни преподаватели, благодарение на които имах възможността да чуя за християнството, да чета изключително ценна литература и да видя подвижници, които са отдали живота си на Вярата. Проблемът е, че всички наистина хубави мисли и чувства, които съм получил след разговори, четене или гледане на филми, "отлитат" и когато влизам в храма или заставам за молитва, усещам нещо като неискреност в себе си. Не съм сигурен как да го опиша. Може би с пример. Най-важното, което разбрах от книгата на отец Атанасий Лимасолски "Изкуството да живееш с Бога" е, че основна цел в живота на всеки е общението с Бога в този свят и продължаването му във вечността. Отец Атанасий обаче споменава, че когато човек бива привличан към Църквата от Светия Дух, той изпитва благодатта във висока степен - т.е. поначало на въпросния вярващ е даден опит, който е основа за сравнение (необходимо в период, когато благодатта е "намаляла"). Естествено при всекиго обстоятелствата са различни. Лично аз не помня изпитването на тази благодат. Може би сам не съм наясно с това какво точно тя представлява, но доколкото ми се струва, нямам опитното изживяване, за което съм чел, и за което говори отец Атанасий. Съответно не усещам ясна убеденост в онези най-важни действия, които ни помагат в стремежа към Господ (изповед, причастие, молитва, пост и т.н.). Колко сериозен проблем е това и как би могло да се постъпи в тази ситуация според Вас? Предполагам мнозина други изпитват нещо подобно и би им било в полза да се запознаят с Вашия отговор. Благодаря Ви искрено за отделеното внимание!

Отговор:

 

Знаете ли, Александър, и аз нямам спомен за такива силни преживявания на благодатта, от които да съм получавал доказателствата за вярата или, както се изразявате, привличане към благодатните тайнства. По тази  причина съм склонен да мисля, че размишлявайки за благодатта на Св. Дух, трябва да сме много внимателни. „Духът диша където иска.”/Иоан 3:8/, „Но всекиму се дава да се прояви в него Духът за обща полза.” /ІКор. 12.7/.  Духът ни се дава в благодатните тайнства, в даровете, както казва ап. Павел - „за обща полза” като дар „слово на мъдрост, слово на знание, вяра, дарби да лекува” и т. н. Проявленията на Духа са неограничими и не винаги са в изблик на Божествена светлина или огън, или глас свише. Едно е сигурно, че Духът е „Дух на истина и Утешител”.

 

 

Да бъдем внимателни към себе си и на първо място да опитаме умозрително да видим Бога, да, с ума си да осмислим и преценим нещата. Тогава нека на вълнуващите ни въпроси да потърсим отговор в предложенията на Църквата, в Светото Писание. След това да изследваме  сърцето си и там да намерим въпросите, свързани с духовното търсене, което не ни дава мир, в което чувстваме, че ни липсва нещо или подозираме, че това, което ни радва сега не е сигурно и постоянно, че е временно и мимолетно.

 

 

Какво е да усетиш  благодатта на Св. Дух ? Докато очакват някакво особено преживяване, много хора живеят в разочарование. Склонен съм да мисля, че в това очакване те имат не съвсем правилна представа за очакваното. То е както в любовта. Трудно е да отговориш какво е любов и как тя се преживява, какви са усещанията от нея. Най-често хората влагат сантиментални чувства в размишленията за любовта.

 

 

В едно изказване на духовник с невероятен духовен и житейски опит, на въпроса какво е любов, той отговаря: „Любовта е мир”. Също както казва и апостол Павел – „Любовта е мирна”. А други казват, че любовта е болка – да обичаш, дори когато е трудно и като че ли непосилно. Та какво е да преживееш благодатта? Възможно е в това да почувстваш надежда. Какво е надеждата? Това не е просто очакване на отговор или на милост, или на благост. Надеждата е чувство на сигурност, сякаш си намерил истинското безопасно пристанище, или че си намерил пътя. Това е невидимият отговор, който е чувство на мир.  Тези неща не са само рационални, тук също действа Св. Дух.

 

 

В подобни случаи, много подходящи ми изглеждат думите на Псалмопевеца Давид – „Блажен човек, чиято сила е в Тебе /Господи/, и чиито пътеки в сърцето са насочени към Тебе.” Блаженството  и силата, според св. цар Давид , не са в този свят или в някакви наши придобивки, а в Господа. Пътеките в сърцето и духовните ни копнежи определят блаженството на нашето битие. Ако нашите духовни търсения са насочени към Господа и в Него намираме реализацията на надеждите си, то тогава сме щастливи. Попитали един дълбоко вярващ  дали или поради какво е щастлив. Той отговорил: „Щастлив съм от това, че служа на Господа и че имам семейство. И макар да съм изгубил двамата си синове, отново съм щастлив, защото вярвам в Господа и се уповавам на Него.”

 

 

Когато човек е внимателен към всичко онова, което се случва в ума и в сърцето му, той неминуемо ще усети различни чувства. Това, че най-често те ще бъдат противоположни, не бива да е повод за смущение. Постепенно ще се ориентираме в чувствата си и ще се ръководим от тези, ни дават радост. Св. Василий Велики говори много интересно за това: „Не се вайкайте за това, което нямате, а благодарете за това, което имате.” Ето, в чувството на благодарност ще дойде радостта, но трябва да различим нещата в себе си и в живота, за който можем да благодарим.

 

 

Що се отнася до това, че не изпитваме привличане към изповед, причастие, молитва: това са най-трудните неща. Както е най-трудно да се научиш да се молиш, така е трудно да изпитваш покаяние и жажда за Христос като за насъщен хляб. И не винаги е достатъчно да осъзнаваш, че Христос е „хлябът на живота”. В такива случаи е необходимо дълбоко да размисляме за своето спасение, за това, че ще свърши нашият земен живот, ще дойде неговият край и ще останат нереализирани нашите надежди, в това число и надеждата ни за живот. Тази надежда я има всеки, ако не на повърхността , то със сигурност дълбоко в сърцето, за което св. Исаак Сирин  е казал, че то е съкровищница, в което се пазят надеждите като съкровища. И ако надеждата ни за живот ни изведе към вярата във бъдещия век, тогава ще се опитаме да направим всичко възможно, за да го унаследим. Така е, например, с молитвата. В нея има много надежда и радост. Ако не съумеем да се молим, не трябва да се отчайваме. Нужно е да помним Господа, заставайки в очакване на тази благост, за която говорим. Казваме, че я нямаме, но всъщност я имаме като надежда, в която можем да молим Господа – „Дай ни твоята благост и твоята милост, Господи”.  Тогава може да се случи онова, което търсим – желание да се молим, защото молитвата е в Господа, а добре е на човека, когато е с Господа, тогава е мирно.

 

 

Размислите за спасение ни карат да пречупим своеволията си и да упражним волята на Бога и на Църквата, защото те са верните за нас, а не своеволията ни, които често идват от нашата паднала природа. Веднъж попитали архимандрит Йоан Крестянкин за поста и за това, че е дълъг, а ето, католиците са съкратили поста. Той неочаквано отговорил така: „Правилно са направили католиците. Постят тези, които още се надяват да се спасят.” Ако все още се надяваме да се спасим, необходимо е да се научим на тези неща, които Църквата ни предлага за спасение и да ги спазваме. По пътя няма как да не усетим Божията подкрепа и Бог ще ни помогне в нашите усилия и старания. Трябва обаче да покажем, че Той е нашата сила.

 

 

Ако усилията ни, въпреки че показват нашето несъвършенство и слабост, са искрени, то няма лицемерие. Лицемерието е, когато правим неща, в които не вярваме, без надежда. „Показвайте ревност за по-добри дарби, и аз ще ви покажа път още по-превъзходен.”/ІКор 12:31/

 

 

Надявам се, че този опит да отговоря на Вашите търсения, ще даде начало на по-различни преживявания  в Господа и на повече мир.

 

О. Василий Шаган