Съпричастност - въпроси и отговори



Въпрос:

Здравейте! Мой близък постоянно иска вниманието ми и въпреки че смятам, че отделям от времето си и се стремя да помогна според силите ми, има моменти, в които губя търпение да го изслушам и дори не желая да говоря с него, но все пак отговарям, защото осъзнавам, че той иска внимание и има нужда от подкрепа. След такива разговори често чувствам вина, че не съм реагирал добре. Бихте ли ми помогнала да очертая границата между душепагубната гордост при нежеланието за разговор и опазването на собствените време и сили?

Отговор:

Редактор: На този въпрос отговаря психологът Милена Петрова:

Здравейте! Задавате въпрос, който предполагам интересува доста хора. Всеки се е лутал в мрежата на двоумението докъде е границата на помощта и как да откажем помощ, без да бъдем надменни (било то външно или вътрешно). Във въпросът си засягате три много важни теми - вина, гордост и граници.

Ще се спра по-подробно на чувството за вина. По своята същност то е изключително полезно, защото ни помага да си кажем  “Това, което направих е лошо”. От християнска гледна точка, това е чувството, което ни помага да бъдем близо до Бог и да усетим до кой момент нашата вяра се определя от делата и в кой момент тя става мъртва чрез това, което вършим и чрез помислите ни. С други думи, чувството за вина ни показва кога сме извършили грях. Предполагам знаете, че в Библията никъде не се споменава думата “вина”. Използва се единствено думата “грях”. Не знам дали това е случайно или не, но знанието за греха определя много точно границите на здравословното, духовно изграждащо чувство за вина.

Има и нездравословно чувство за вина - то се поражда от различни фактори. Обикновено се заражда в дисфункционалните семейства, в които има контрол чрез срам и  вина. (Най-общо, разликата между срама и вината е следната- срамът ни казва “Аз съм лош”, а вината “Това, което направих е лошо.”). Вината се насажда чрез фрази като “Ти вече нямаш време за мен”, “Докато човек е здрав и може да дава, всички го обичат, а след това всички го захвърлят”, “Дадох ти толкова много, а сега не искаш да ме погледнеш” и много други в този стил. Вината може да се насади и с определени поведения, като демонстративно вземане на лекарства по време на спор (или заявяване на мнение, различно от това на контролиращия), чрез отдръпване (емоционално и/или физическо) и т.н.

Вината може да бъде отговор на многобройните “Трябва!” в главата ни, насадени от семейството, възпитанието, обществото. Тези “Трябва!” може да са израз и на нашия перфекционизъм, който ни кара да правим всичко съвършено (ако това изобщо е възможно) и да доказваме на себе си и другите, че сме номер едно. А това само по себе си вече е израз на гордостта.

Потискането на вината може да доведе до усилването и/или до трансформирането й в гняв, който може да избухне по незначителен или несвързан с източника на вина повод. Има различни начини за справяне с нездравословната вина (не се спирам на здравословната, защото православието чрез покаянието, изповедта и причастието ни дава най-доброто лекарство):

 

- Споделянето с друг човек е много важно - когато в мислите си се лутаме и се чудим дали тази вина, която изпитваме е здравословна или не - споделянето с човек, който споделя нашите православни възгледи за живота, може да ни даде правилна перспектива.

- Ако установим, че вината ни е нездравословна, трябва да приемем собственото си несъвършенство и факта, че няма как да се справим с всичко и да решим всички проблеми. Както казах, в основата на това схващане е много вероятно да стои гордостта.

- Зад вината понякога стои страхът да не бъдем отхвърлени от другите. В този случай биха могли да ни помогнат: преосмислянето на взаимоотношенията ни с хората, които ни карат да се чувстваме виновни и най-важното - осъзнаване, че сме безусловно приети от Бог.

Конкретният Ви въпрос е за “границата между душепагубната гордост при нежеланието за разговор и опазването на собствените време и сили (за по-кратко ще използвам “лично пространство” и “граници”)”. Според мен, човек може едновременно да опазва личното си пространство и в същото време да бъде в плен на гордостта. Отстояването на личните граници е свързано с отговор на въпросите “Това моя отговорност ли е?” и “Имам ли ресусра да поема тази отговорност (в случай, че е моя)?”. Има критични ситуации, в които близките ни имат нужда от помощ и подкрепа. В тези случаи, естествено, че е добре да помогнем, като не забравяме инструкциите, които дават в самолетите за изпозлването на кислородните маски в случай на авария “Ако отговаряте за дете или човек, който е в безпомощно състояние първо поставете кислородната маска на себе си”. Т.е. грижейки се за другите не трябва да забравяме себе си, най-малкото, защото ако не се погрижим за себе си няма да можем да помагаме дълго. Или както е казано в Библията “Ако имаш две ризи, дай едната на ближния си”.

Понякога хората се опитват да ни натоварят с техните отговорности и често много умело използват чувството за вина, за да го направят, а понякога просто искат да имат зрител, докато играят ролята си на жертва. Последното си личи по това дали човекът предприема действия за справяне с проблема. Ако случаят е такъв, тогава не му помагаме, влизайки в ролята на слушател, защото той точно това иска - внимание. В тези случаи истинската помощ е оттегляне или твърдо (но с любов) поставяне на границите - “Помагам ти единствено, ако се заемеш с разрешаването на проблема”.

Отстояването на границите е много трудна задача за някои хора - те могат да го направят единствено, когато чашата на търпението им е тотално преляла. Тогава обикновено го правят по груб, нехристиянски начин. В целия проблем са намесени гордостта и страхът - човек обикновено не отстоява границите си, защото се страхува да не бъде отхвърлен, да не бъде порицан или да стане нелюбим. С нарастването на нарушаването на личното пространство се появява гневът (“Как може той/тя да го прави?”, което включва в себе си гордостта, че аз определям и знам кой как да се държи и какъв да бъде).

Решението на проблема е едно - отстояване на личното пространство своевременно и с любов. Любов от разбирането, че човекът срещу нас има право да бъде несъвършен (както и ние самите), има право да бъде в трудна ситуация (както и ние) и има право да се опитва да си вземе повече, отколкото можем да му дадем (както и ние често правим). Също така любов от разбирането, че е наша отговорността да опазваме собственото си време и сили и да дадем ясен сигнал за това.

 

Емилия Бойчева