Съпричастност - въпроси и отговори



Въпрос:

Здравейте и благодаря на Бога, че ви има! Бих искал и аз да задам въпрос за самотата и несподелената любов. След последното отхвърляне от жена, в която се влюбих, реших да се оставя в ръцете на Бога и да спра да търся нови познанства с жени. Намерих молитва, в която се казва „Господи, направи ме такъв, какъвто искаш и ме съедини с тази, която си избрал за мен”. Доколко, като мъж, такава пасивна позиция е нормална? Вярно, трябва да оставим грижите си на Бога, но без наше участие може ли нещо да се случи? И какво участие се очаква от нас след молитвата? До кога да чакаме? Колко да бъдем търпеливи? Познатите ми в църквата казват „Бог ми е дал такава жена и аз се грижа и правя всичко за нея”. На мен не ми е дал, аз само ходя да ги гоня, а те бягат. Едно ново познанство ми отнема от половин до една година, време през което аз съм търсещият, този, който започва да изпитва някакви чувства и този, който си тръгва, когато чуе „само приятели”. Не мога да лъжа себе си и човека срещу мен, че сме и искам да бъдем само приятели. Доколко е християнско да спра да се виждам с някого, защото не споделя моите чувства? Как да преборя унинието, което идва след това? Как да възстановя самооценката си след това? Търся любов, но чувствам, че мога да дам насреща само грижа и внимание. Какво точно е споделената любов? Виждам около себе си малко примери на това, което търся, и ме боли, заради празнотата, която изпитвам. Как да преборя тази болка? Как да се радвам на онези хора, които имат това, което на мен ми липсва?

Отговор:

На Вашия въпрос отговаря психолога Милена Петрова:

 

Здравейте! В това, което сте написали има доста въпроси, ще се опитам да отговоря на възможно най-много от тях.

 

“Вярно, трябва да оставим грижите си на Бога, но без наше участие може ли нещо да се случи?” Нашето участие винаги е важно. Важно е, обаче, в каква посока е то. От това, което сте написал, е възможно посоката да е различна от онова, което правите до момента. Казвате, че една връзка Ви отнема половин до една година и през това време Вие сте търсещият. По всяка вероятност през тази половин година има доста признаци, че от това познанство няма да излезе връзка. Фактът, че само Вие сте търсещата страна е един от показателите, че към Вас няма сериозен интерес. Какво се случва? Защо не си позволявате да го забележите? Може би не е необходимо да “гоните жените”, а да се опитате да усетите коя има интерес към Вас, къде би могла да се получи взаимност и да развиете точно тези отношения. Възможно е да има такива жени, но те да не са Ви интересни, а тези, които са Ви интересни, не искат да са с Вас. Получава се параграф 22. Обикновено ни привличат един и същи тип хора. Ако поради някаква причина имаме емоционални проблеми (а много от хората имат), то сме привлечени от хора, които имат сходни с нашите емоционални проблеми и от това произхождат пък много проблеми на обвързването (или търсенето на такова). Например, определен тип жени може да са привлечени единствено от мъже, които не им обръщат внимание и в момента, в който тези мъже им обърнат внимание, те вече не са им интересни. Причините за това могат да бъдат различни, като една от най-често срещаните е, че тези жени имат нужда от флирта и напрежението и чрез емоцията, която получават от това, избягват да решат основните си вътрешни проблеми. Същото е и при мъжете - понякога са привлечени от недостижимото. Тук човек се насочва към въпроса “Как да го достигна това недостижимо?”, но основният въпрос е по-различен: Какво да променя в себе си така, че да не гоня нещо, което не мога да постигна?

 

От това, което пишете, бих допуснала, че е вероятно да се обсебвате прекалено много от тези жени и да търсите твърде много тяхното внимание, което е плашещо за повечето хора.

 

Доколко е християнско да спра да се виждам с някого, защото не споделя моите чувства? - В случая не става въпрос дали е християнско или не, а дали е здравословно за Вас. Ако сте инвестирали определени очаквания в дадена връзка и се окаже, че тя е невъзможна, по-здравословно е да се оттеглите поне за известно време, защото срещите с другия човек стават като човъркане в раната. А рана винаги има, когато някакви наши очаквания не се сбъднат и колкото по-малко приемаме Божията воля, толкова повече ни боли.

 

На последната жива среща с екипа на “Съпричастност” говорихме за  унинието и депресията. За да се справим с нея е важно на първо място да вярваме в Бог,  да следваме неговата воля и да не се опитваме ние да бъдем режисьори на живота. Важно е също да преразгледаме всички мисли, които се реят из главата ни (понякога са само две-три натрапчиви мисли “Защо пак така се случи?”, “Къде сбърках?”, “Все на мен ли?”). Често ни е нужна чужда помощ за тези мисли, защото в тези моменти мозъкът е като болен, а няма как болният мозък да се изправи сам срещу себе си и да обори странните си идеи и умозаключения. В тези моменти човек не трябва да се изолира, макар че това е нещото, което му се иска да направи. Добрият двигателен и хранителен режим са също важни.

 

Самооценката. Самата дума подсказва, че се гради на това как ние сами се оценяваме, какво мислим за себе си. В момента, в който заложим самооценката си на друг човек, тя вече е нещо друго, но не и само-оценка. Много често превръщаме другите хора в наши богове и има възлагаме отговорността за самочувствието, емоционалната си стабилност и куп други неща. Но истината е, че ние сами сме отговорни за това и трябва да си поемем тази отговорност. Докато човек възлага отговорността за самооценката и емоционалната си стабилност на друг човек, то този друг човек е натоварен с непосилна задача, с която никой не може да се справи. Също така този, който възлага самооценката си само на външните фактори има по принцип ниска самооценка - той затова я възлага на другите и има нужда да печели все повече и повече признание, за да знае, че е ценен, защото онзи съд в душата, в който съхраняваме самооценката си, се е спукал и всичко, което се налива в него изтича. Самооценката се гради на информация от вътрешния и външния свят, като и в двата случая трябва да се проверява.

 

Какво е споделената любов? Въпросът има два акцента за мен - споделяне и любов. Много хора споделят - страст, дом, деца, пари… Малко хора споделят любов. За повечето от нас любовта означава да получаваме - внимание, оценка, грижа и съответно да даваме същите, но това не е любов. Това е бартер - размяна на емоционални дефицити. Тези дефицити произтичат от болната ни същност, ние даваме от малкото, което имаме, за да може някой да ни излекува раната - създадена някъде някога от родителите, близките или някой друг от средата, в която сме израснали. За да можем да споделяме любов, трябва първо да се погрижим за тази рана, а Лечителят е един. И само чрез Него можем да се научим да споделяме любов, а не да търсим в другия бог, който да ни изцери и да задоволи всичките ни емоционални нужди. За това изцеряване са нужни същите неща, които писах и за депресията - молитва и преразглеждане на собствените ни схващания за себе си, другите и живота, като за двете търсим помощта на хора с опит - духовници, психолози или просто хора, които са успели да постигнат духовен напредък.

 

Ако трябва да обобщя всичко, което се опитах да Ви кажа, то е - насочете се към себе си. Кое Ви води към тези жени? Има ли нещо общо между тях? Има ли модел в ситуациите, в които се въвличате? Какви са истинските причини да го правите? Кои Ваши емоционални проблеми стоят зад това? Над кои качества на характера трябва да работите?

 

Надявам се, че поне малко съм успяла да Ви помогна.

О. Василий Шаган