Съпричастност - въпроси и отговори



Въпрос:

Уважаема г-жо Бойчева, моята история е следната. Съпругът ми е на легло - болен от рак. Дъщеря ми тази година завършва гимназия и заминава за чужбина да учи. Синът ми е в 10 клас и той е с планове да последва сестра си. Изпитвам огромен страх от самота и непрекъснато мисля дали ще мога да се справям сама. Аз съм на 50 години и загубих преди 5 години брат си и майка си. Много тежко изживях тяхната загуба. Живея далече от рода си, а нямам и приятели в града, в който живея. Просто досега се бях отдала на работа и грижи за децата и семейството. Непрекъснато плача насаме, за да не притеснявам никого и вече не знам за съпруга си ли плача, или за себе си. Страхът ме парализира и не мога да мисля реално. Децата ми казват да уча немски език, за да отида един ден при тях, но в сегашното емоционално състояние не мога да се съсредоточа в учене. Как да се събера и да намеря сили да преодолея страховете си? Моят съпруг беше опората на семейството, той вземаше решенията. Сега се чувствам като загубена и беззащитна.

Отговор:

Здравейте, Веска,

Пишете, че преживявате труден момент от живота си заради тежката болест на мъжа Ви. Страхувате се, че ще го загубите и това Ви кара да изпитвате огромна мъка и непреодолими страхове пред неясното бъдеще.

Тъгата от евентуалната загуба Ви кара непрекъснато да плачете „насаме”. Страховете пък са толкова много и толкова големи, че рисуват във въображението Ви страшни бъдещи картини и парализират ума и волята Ви в настоящето (дори се питате дали плачете за съпруга си или са самата себе си)..

Питате как да се съберете и да намерите сили да преодолеете страховете си.

А страховете наистина са много:

- страх от промяна в живота Ви (която предвиждате да стане в бъдеще и сега предизвиква във Вас чувство на несигурност): дъщеря Ви е абитуриентка тази година и „излита от гнездото”, (най-вероятно) заминава да учи в чужбина; синът Ви има планове след две години да последва сестра си; съпругът Ви (според Вашите предвиждания) е на път да напусне този свят (въпреки, че в настоящия момент въобще не е ясно кога би могло да стане това!);

- страх от самота (преди 5 години сте загубила майка си и брат си, а живеете далеч от рода си и нямате приятели в града, в който живеете);

- страх, че няма да можете да се справяте сама (и дори не си представяте с какво точно няма да можете да се справяте сама, т.е. страхът е от някаква неясна бъдеща заплаха);

- страх от вземане на самостоятелни решения (в бъдеще) – досега мъжът Ви е вземал решенията;

- страх, че ако останете без съпруга си, няма кой да Ви подкрепя и защитава и още от сега  се чувствате загубена и беззащитна...– до този момент сте се опирали единствено на него.

Веска, напълно разбирам как СЕ ЧУВСТВАТЕ! … И ще Ви задам три въпроса, на които е необходимо да си отговорите сама и откровено:

  1. Кога и как сте усвоили толкова лошо мнение за себе си?!

От писмото Ви се разбира не само за ниската оценка, която поставяте сама на себе си, но и за това, колко силно сте убедена, че тази ниска оценка е вярна! Вие мислите за себе си като за абсолютно несправяща се, неумела, безволева, безсилна, безпомощна, неспособна на никакво самостоятелно решение или действие жена, която може само да плаче, да се самосъжалява и да се окайва. И най-странното е, че дори не се съмнявате във всичко това! Дори не го подлагате на критика дали наистина е така!

Но Бог не ни създава такива безпомощни, никой няма вродено безсилие пред житейските си задачи, и всяка проява на безпомощност и несамостоятелност са ни вменени, внушени и ЗАУЧЕНИ от нас по някакъв начин.

 

  1. Кога и как сте се научила да пренебрегвате настоящето (тук и сега) и да „живеете” и преживявате в някакво имагинерно бъдеще?

Ние никога реално не можем да живеем в бъдещето, защото то никога не е „тук и сега“, никога не настъпва – това, което настъпва винаги е настояще и ние винаги живеем в него. И ако се опитваме да живеем „там и после”, ние пропускаме реалния си живот, пребиваваме като на „стоп кадър”, вкаменени, парализирани – както правите Вие в момента. Сякаш забравяте, че сте „тук и сега”, и се опитвате да „проникнете” в нещо нереално, несъществуващо, а само предполагаемо!

Прави ми впечатление, че езикът, който използвате, описва само бъдеще време – всичко, което си представяте, е в неясното, несъществуващо бъдеще време: дъщеря Ви иска да замине след завършването си (т.е. в бъдеще време, защото още не е завършила, абитуриентският бал още не е минал, пътуването й още не е конкретизирано и т.н.), синът Ви след две години може да замине (но две години са твърде дълъг срок и през това време много обстоятелства могат да се променят, решенията – също!), мъжът Ви сякаш във Вашите представи вече е напуснал този свят (но това отново е някъде в бъдещето и наистина никой не знае какво Бог е промислил за него! А сега той все още е жив и Вие можете реално да общувате с него!) Дори починалите Ваши близки – майката и братът – Ви правят самотна в едно бъдеще време!

 

  1. Защо се е получило така, че другите се оказват в периферията на Вашия живот, а центърът му е опразнен?

Запитвали ли сте се, как се чувства съпругът Ви на прага на смъртта, как я приема, как преживява своята самота в тежката си болест и как Вие можете да облекчавате емоционалното му и духовно състояние в настоящия момент. Къде можете да се консултирате за всички тези неща, за да бъдете адекватна към него в НАСТОЯЩАТА ситуация. Точно обратното – сякаш приемате себе си в по-голяма заплаха, отколкото мъжа си!

Мислила ли сте как децата Ви преживяват състоянието на баща си? От каква подкрепа имат нужда дъщеря Ви и синът Ви? Как Вие можете да им я дадете? Питали ли сте се как да помогнете на дъщеря си, та да осмисли по-добре своето преминаване към периода на зрялост и да не се помрачи подготовката и празнуването на символното преминаване към тази зрялост – абитуриентската вечер? Говорили ли сте с децата си за техните мечти, цели и житейски планове? Точно обратното – вместо Вие да сте мъдрият и насочващ родител, те са родителстващите деца. Дори Ви предлагат помощта си и Ви подтикват да научите нов език, за да могат след време да Ви вземат със себе си в чуждата страна и там да Ви е по-лесно с тях!

Пишете за починалата си майка и брат, но нищо не споменавате за роднините на мъжа си. Нима той няма никакви близки? Нима нямате никаква връзка с тях?

Пишете, че в града нямате никакви приятели, но нима е възможно човек да не изгради нито едно приятелство в града, в който живее и работи толкова години?

 

Веска, идвало ли Ви е на ум да погледнете на настоящата ситуация като на изпитание, което Бог допуска за Вас, за да научите своите най-важни и неусвоени досега уроци, че всъщност:

  • Вие можете успешно да се справяте като самостоятелен човек – с Божията помощ и моралната подкрепа на порасналите си деца...
  • Можете да си поставяте цели, да вземате решения и да планирате.
  • Можете да давате своята подкрепа на близките си  и така да ставате все по-силна и по-справяща се.
  • И независимо на колко години сте, винаги можете да придобивате нови компетентности и да разширявате кръгозора си в нови области.
  • И никога не можете да останете сама, ако умеете с емпатия и любов да се свързвате както с най-близките си, така и с другите около вас.
  • И колко е важно да се погрижите най-вече за своето духовно израстване и за връзката си с Бога – защото духовната отпадналост води до материална и/или физическа!
  • И накрая (но не на последно място) – колко е важно да се научите да се молите и да говорите на Бог за мъжа си, за децата си и за себе си, защото каквото не е възможно за нас, хората, това е възможно за Бога.

 

Веска, струва ми се, че е важно да си зададете и още един, допълнителен въпрос: Защо се чувствате толкова „уютно“ в ролята на жертва, т.е. на човек, който е в опасност и напълно безпомощен да се справи с това?

Може би отговорът на този въпрос ще Ви даде ключ към отговора на въпроса, който поставяте с писмото си - как да се съберете и да преодолеете страховете си.

 

            Веска, единственият начин човек да преодолее страховете си, е да се изправи срещу тях. Конкретно във Вашия случай: необходимо е да се изправите срещу страховете си, въоръжена с нов поглед върху нещата, нов начин на мислене и нова гледна точка.

            С въпросите, които поставих пред Вас, се опитах да Ви помогна именно в тази насока – да видите себе си и ситуацията, в която сте поставена, от друг ракурс и да разберете, че винаги имате полезен ход, стига да живеете в реалното настояще, а не в необозримото и нереално бъдеще. Защото можете да се „съберете“ единствено и само в настоящето. Това не означава, че трябва да спрете да се надявате, да планирате и да си поставяте цели за бъдещето. Но Ваша първа задача и грижа е в настоящето.

 

            А иначе, ако трябва да Ви дам едно специализирано обобщение на Вашия психологичен проблем, това е следното: депресивен епизод, на базата на силно занижена себеоценка, нарушена автономност и катастрофично мислене.

 

            Веска, пътят, който Ви предлагам, не е лесен, но е единствено възможният. А лесни пътища за излизане от клопките, които сами си поставяме, няма.

Можете да се обърнете към психотерапевт, за да извървите този труден път с помощта на опитен специалист.

 

E. Бойчева,

психолог, психотерапевт

 

           

           

Емилия Бойчева