Съпричастност - въпроси и отговори



Въпрос:

Здравейте! Искам да попитам какво е отношението на вярата към въпроса за вината в сравнение с отношението на психологията. Защото съм посещавал терапевт и предвид състоянието ми (фобия, че хората ме смятат за изрод и не мога да се впиша никъде; потиснати чувства; психосоматично разстройство от години), се работеше в посока разкрепостеност и смелост. Това хем ми помогна да изживея някои неща, хем ме вкара в още по-тежка вътрешна изолация и само засили проблема. Научих се да използвам хората и да не се доверявам напълно на никого, а също да се самозалъгвам и мразя. Вярата, напротив, чрез покаяние ти носи осъзнатост за грешките, но човек още повече се смачква от вина и особено ако е интровертен психосоматик, кой знае каква болест може да си докара... Къде е балансът? Само ще добавя: отраснал съм в среда на семейно насилие и постоянен контрол, изкупителна жертва на родителите си, където цареше моделът на "параграф 22", тъй като никога нямаше вярно поведение. Затова сега, каквото и да правя, все едно усещам това следене и контрол и просто не мога да "изживея момента". Иска ми се да се науча да съзерцавам Божието творение без мъчителни мисли, но дори и в спокойна среда, е невъзможно. Ще опитам да живея извън града за известно време, дано помогне. Просто развих нещо като фалшиво Аз, което не се интересува от спокойствието и здравето ми, докато общува с хора и само иска да им се хареса на всяка цена! Ако съм сред природа, мога да бъда насаме с Бог и мислите си, дано контролът изчезне... Благодаря Ви предваритрелно! Мир и любов!

Отговор:


Вярата и психологията – по въпроса за вината


Здравейте!


Благодаря Ви за сложния въпрос, който отправихте към мен чрез сайта архангел.бг.


Въпросът е сложен, защото не само търси духовен, но и чисто психологически отговор относно съдържанието на понятието „вина”. Сложен е и защото търси отговор за причините на едно мъчително личностно преживяване, свързано с вината и произтичащия от нея срам (осъзнат или неосъзнат).

Именно вината и срамът[1] от своя страна водят до усещането за неясен вътрешен контрол над личността. Това усещане за контрол води до преживяване на лишеност от вътрешна свобода.

На свой ред, невъзможността да се практикува личната вътрешна свобода – относно себе си и другите – води пък до използването на фалшив Аз. Фалшивият Аз е своеобразна „защита” на личността от смазващото чувство на вина и срам  (в психологията се нарича „защѝтен психичен механизъм”).

Всъщност, фалшивият Аз е другото лице на вината и срама – т. нар. „социално-приемливо” лице. Но то е социално-приемливо само в представите на този, който го използва и в никакъв случай не решава проблема. Не само че не го решава, но и създава вътрешен конфликт и  причинява само тревожност, себеомраза, недоверие към другите и самоизолация. Така дяволският кръг се затваря.

Порочният кръг се затваря, защото изолирането от другите и невъзможността да даваш и получаваш внимание, любов, радост, помощ, грижа, опит, енергия – всичко това отново води до капсулиране, невъзможност да практикуваш вътрешната си свобода, тревожност и, в крайна сметка, до загубване на себе си и отново до фалшив Аз.

Фалшивият Аз е само временен механизъм за „справяне”, защото твърде бързо се превръща във фактор, който поддържа и задълбочава проблема.

А истинският, най-дълбокият, същностният проблем, който стои най-отдолу – неосъзнат и неразрешен – е проблемът на лишената от любов душа.

И, за да конкретизирам чрез психологическо определение, проблемът се нарича „депривация (лишеност) от родителска любов и емоционална подкрепа в годините на детството и юношеството”.

Когато „резервоарите” на душата са празни от любов, Вие самият няма как да дадете любов нито на себе си, нито на другите. Затова и тази повърхностна поведенческа техника за „разкрепостеност и смелост”, върху която сте работил с някой светски психолог, Ви е научила единствено „да използвате хората и да не се доверявате напълно на никого” и Ви е „вкарала в още по-тежка вътрешна изолация…”.

Върху този проблем /липсата на любов към себе си и другите/ стъпват и фалшивият Аз (незаинтересован от потребностите на истинската Ви личност), и смачкващата вина, и чрезмерният болезнен срам, и всички мъчителни преживявания на тревожност, себеомраза, недоверие към другите и самоизолация.

Бог е вложил във всеки от нас жизнено-важната потребност от любов. Ако тази потребност не е посрещната, ако тази жажда не е утолена, в душите ни остава празнота. Поради тази празнота и до ден днешен Вие не вярвате, че можете да бъдете обичан истински, безусловно /"безусловно" не означава "безкритично". Но критично отношение към любимия човек не означава критикарство - упреци, недоволство, желание да го "разтеглиш" или "свиеш" по свой "калъп", а означава,  да подтикваш човека да размишлява върху смисъла на своите постъпки и да ги оценява според ценностните критерии, дадени ни от Бога/ заради самия Вас – не поради някакви специални качества, които трябва да показвате, нито заради това, което правите за/пред другите, нито заради някакви въображаеми изисквания или неясни критерии, които да покривате – а единствено и само заради Вас!

Това базисно убедено недоверие пречупва през своята призма всяка ситуация и всяко отношение, в които влизате, по един недействителен, нереалистичен начин. Затова пишете, че Ви е „невъзможно” да стоите дори и в спокойна среда без мъчителни мисли”.

Ще се опитам да разгърна по-широко своя отговор в качеството си на православен психолог. Бързам да Ви предупредя обаче, че без да съм имала директен контакт с Вас и без участието Ви в целенасочен, конкретен психотерапевтичен процес, няма как да Ви помогна да достигнете до пълния, изчерпателен и верен отговор за самия себе си.

А мисля, че е време да си дадете верен отговор на жизнено-важните въпроси: „Как да се справя „тук и сега” – в  своя настоящ живот, ако нося в себе си такава душевна празнота още от „там и тогава” – от своето детство?  Как да запълня този постоянен дефицит от любов и да постигна вътрешна, реална личностна промянаи в отношението и поведението към самия себе си, и в отношенията и преживяванията си с другите и заобикалящия ме свят? Как да намеря „изгубената” любов?”

/Следва продължение/


Преди да продължа своя отговор, с цел да го разширя и детайлизирам, искам специално да подчертая, че всички мои твърдения са базирани единствено върху запитването към мен, в което има твърде оскъдна информация. Принудена съм да сглобя картината от малкото изложени и неизяснени факти, като ги съотнеса към своя теоретичен и практически опит.

При една реална среща с Вас бих задавала много уточняващи и доуточняващи въпроси,  преди да предложа мнението си и конкретни цели за работа. Надявам се, все пак, да съм близо до реалната преценка на проблема. Не бих определила, обаче, конкретен план, по който да се работи, тъй като това става  с обсъждане и съгласуване, а не по задочен път. Надявам се също така, да съумеете сам (или с помощта на изповедника си) да съставите такъв план, ако сметнете, че изложеното от мен очертава вярната картина за Вашия проблем.

Всъщност последният въпрос, върху който Ви предложих да насочите вниманието си, е първи!

И неговата по-точна формулировка е, не „Как да намеря „изгубената” любов?”, а „Как въобще да намеря истинската любов в себе си?”. Защото няма как да изгубиш нещо, което не си имал (или не си познал и изпитал истински).

Простете ми за това категорично твърдение, че не сте имал или не сте познал, или изпитал истинската любов. Правя този извод от Вашия разказ. Вие сам казвате: „…отраснал съм в среда на семейно насилие и постоянен контрол, изкупителна жертва на родителите си, където цареше моделът на "параграф 22", тъй като никога нямаше вярно поведение”.

Най-вероятно родителите Ви не са имали любов в себе си и не са познавали любовта. Най-вероятно не са имали връзка и с Бога, от Когото да  възпълват себе си с любов. Поради тази причина не са имали и верния критерий за Истина  и верни духовни ориентири, според които да преценяват „вярното поведение”. Как могат в такъв случай техните празни от любов сърца да дадат любов на своето дете? Как могат да дадат, нещо, което те самите са нямали в себе си? Как е възможно едни объркани родители – с неясни ценностни критерии – да предадат на своето дете ясни критерии за „вярно поведение” – за което самите те не са били наясно? Ето защо във вашия дом е царял моделът на "параграф 22"!

А гладът за любов, което детето изпитва, може да бъде заситен само от неговите родители. И когато родителите не са в състояние да откликнат (с внимание, обич, разбиране, търпеливи, мъдри и смислени напътствия, емоционална подкрепа), а напротив – откликват с безсмислени и объркани правила, пренебрегване, неизпълнени обещания, противоречиви изисквания, упреци, негативни етикети, недоволство и наказания и вечни разправии и неразбирателство – резервоарът на любов стои празен и пуст, а душата – ранена. Но който не вярва в Бога, не вярва, че има душа и че детето му има душа.  И не се грижи за нея!

Ситуацията се утежнява още повече и от един особен феномен, който се получава в такива случаи. Родителите, вместо да пълнят любовния „резервоар” на своето  дете, несъзнателно започват  да източват от своето дете и малкото любов, с която то разполага. На практика детето започва да  изпитва вина, защото започва да вярва, че в него е причината, за да не получава от своите родители любов и емоционална подкрепа. Чувства се объркано и засрамено. Започва да следи с тревога тяхното настроение, опитва се да отгатне техните изисквания и реакции. Чувства се длъжно да откликва на капризите им, с всички сили се старае да угоди, да „покрие” критериите и условията, за да бъде обичано. „Само иска да им се хареса на всяка цена”, но така и не успява „да заслужи” тяхната любов!

И така, детето започва да вярва, че не заслужава любов! Придобива чувството за „дефектност” – че не е нормален човек като другите, като че е някакъв „изрод”щом не могат да го обичат, щом не може да заслужи любов! Изпълва се с тревожност, себеомраза, недоверие и се затваря в себе си. А щом е така, значи „не се вписва никъде”, не принадлежи на никого… Между другото, чувството за принадлежност винаги върви с чувството за обич и приемане. Няма как да усещаш, че принадлежиш истински към определено семейство или определен социален кръг, ако не вярваш, че си приет и можеш да бъдеш обичан.

В същото време, ако технически започнеш да се упражняваш в „смелост и разкрепостеност”, това не означава, че работиш по посока на приемане и любов, а по-скоро – по посока на бунт срещу мъчителната болка от неприемането и липсата на любов! Но бунтът обикновено е насочен навън, към другите, а не е вглеждане навътре, в себе си. Бунтът е своеобразна проява на гордостта и може да породи само омраза и недоверие, но не и любов. Вие сам пишете, че в резултат на работата Ви с терапевт „по посока на смелост и разкрепостеност” сте се научил да използвате хората и да не се доверявате напълно на никого, а също да се самозалъгвате и мразите.

Всъщност, Вие сте разпалил в себе си гордостта, но не и любовта, тъй като сте тръгнал по грешна пътека. Но плодовете на гордостта, които сте пожънал (като, например, „използване на другите, недоверие, самозалъгване и омраза”) отново са  признак на липса на любов. Не случайно светите отци казват, че „гордостта идва от нашите липси”. Фалшивият Аз (избраният от Вас механизъм за справяне) също е плод на гордостта и също е признак за липсваща любов – към Вас самия и към другите. Иисус, обаче ни призовава: „Обичай ближния като себе си”! Как,обаче, можеш да обичаш ближния, ако преди това не си се научил да обичаш себе си? И как да разбираме този призив – да обичаме себе си?

Да обичаме себе си е много важно, защото тази любов към себе си означава, че проявяваме отговорност за нас самите пред Бога! Защото отговорността за нас самите е именно наша!

Но как да различим истинската любов към себе си от самовлюбеността и да не залитнем в една крайност, чийто корен отново е гордостта?


Ще отворя една „скоба”, за да се спра в частност и на този въпрос:


Истинската любов към себе си ни помага да израстваме личностно и духовно и да отдаваме любов и на другите. Истинската любов към себе си означава да поставяме себе си в центъра на своето (а не – на другите) внимание. Но себе си – като Божий образ и подобие. Това означава, в центъра на своя живот да поставим Христос  така, че да се равняваме по Него, а не да се сравняваме с другите човеци или с някакви свои измислени представи, или с (евентуално) обърканите представи на своите родители!

Любовта към себе си е преди всичко отговорна. Именно затова,  да обичаш себе си, не означава да обичаш и греха в себе си! Точно в този смисъл в конкретния контекст на Евангелието е казано „…и който мрази живота си на този свят, ще го запази за вечен живот” (Йоан 12:25) – т.е. за да се запазим за вечен живот, е необходимо да мразим греха в нас и в своя живот.

Ако не обичаме себе си, тогава какъв  стимул ще имаме, за да се запазим за вечен живот?

Именно по отговорността пред Бога се отличава здравословната любов към себе си от егоцентризма, с неговите прояви на самовлюбеност, самовъзхищение, себевъзхваляване, себеоправдаване, себенадценяване, себеугаждане.   Егоцентризмът е гордост, която ни отдалечава от Бога (и от вечния живот). Егоцентрикът горделиво и безкритично поставя своето его в центъра на живота и вниманието на другите, като изисква от тях специално съобразяване, безусловно одобрение. Той изисква от околните да потвърждават и приемат неговото безкритично отношение към себе си, да оправдават  или неглижират грешките му, като в същото време самият той хиперболизира грешките и греховете на другите, сравнява се с тях, а не се оглежда в Бога.

Истинската любов към себе си е отговорна и самокритична, защото обичаме себе си като образ Божий и мразим греха в себе си, който е пречка да постигнем Бога в себе си.

Самовлюбеността е гордост – безкритична към себе си и безотговорна пред Бога; тя е егоцентризъм и не държи сметка на греха в себе си, като с това отдалечава човека от Бога…


Затварям скобата.


Може би Ви прави впечатление, че цитирам думите Ви, определящи отношението Ви към другите така, като че ли са казани по отношение на родителите Ви (като, например, „…само иска да им се хареса на всяка цена”).

От друга страна, определих Вашия фалшив Аз (какъвто сте развил, според  писмото Ви), като „социално-приемливо” лице, което Ви „защитава” пред хората, с които общувате.  А всъщност, това е онова Ваше лице, което е (или би било) приемливо за родителите Ви и би Ви защитило пред тях – но Вие не си давате сметка за това.  

Това не са случайни „прехвърляния” на отношенията от един субект към друг.

Всъщност най-вероятно точно такова „прехвърляне” се е извършило и във Вас. От една страна, на хората около Вас започвате да приписвате начина на мислене и възприятие на своите родители и очаквате от тях подобен начин на мислене, поведение и отношение. Така, несъзнателно за Вас, те „стават” Вашите „родители”, т.е. във Вашето съзнание те се превръщат в санкциониращи авторитети, към чието приемане, утвърждаване и любов се домогвате, но не вярвате че ще ги получите. По тази причина предварително изпитвате тревожност, страх, недоверие и търсите „защита” в „приемливото” лице на фалшивия Аз! А фалшивият Аз не е Вашият истински Аз – загрижен и отговорен за Вашата личност и Вашата душа. Той е загрижен само да угоди на другите (както е трябвало да угажда на родителите), за да получи любов – така липсващата, не дадена, неполучена и вече не очаквана любов… Но фалшивият Аз няма как да получи любовта, предназначена за истинския Аз, защото истинският Аз го няма, скрил се е, не вярва, че за него има любов и болката от нейната липса го кара все повече и повече да се крие, да се затваря, да се самоизолира, да не вярва, да не отдава, да не споделя себе си, да не заявява себе си, на практика – да не съществува… Защото отхвърля сам себе си!


И именно СЕБЕОТХВЪРЛЯНЕТО е другият проблем и той е още една проява на гордостта. Това е невъзможността да се приемеш такъв, какъвто си. Невъзможността да благодариш на Бога за това, че те е създал точно такъв, какъвто си и ти е дал точно тези таланти – потенциални качества и умения, само за теб и според твоите сили (виж Притчата за талантите,  Мат.25:14-30).

Най-често себеотхвърлянето е придружено от  СВРЪХ-СЕБЕКОНТРОЛ. Свръх-себеконтролът е вечното недоволство от постигнатото, от показаното пред другите, вечното изтезаване на самия себе си в гонене на нерелевантни постижения, на това, какъв ТРЯБВА да бъдеш и какво ТРЯБВА да правиш (но критериите за оценка са твърде неясно определени още навремето, от родителя). Свръх-себеконтролът е самоизмъчване да бъдеш такъв, без да знаеш на практика какъв ТРЯБВА да бъдеш! Като че ли искаш да си много повече от това, което показваш, като че ли можеш да бъдеш много повече от това, което показваш, но незнайно защо, НЕ СИ В СЪСТОЯНИЕ да покажеш този СЪВЪРШЕН в нечии представи образ. И като не си в състояние, значи няма да получиш любов. Следователно, си дефектен – не си като другите. Затова се отхвърляш и отново се сблъскваш с гордостта!

Но нека помислим, от къде идва този свръх-себеконтрол? Обикновено той се сформира в процеса на домогването до трудно достъпната родителска любов. Личността приема вечното недоволство и объркващите изисквания на родителите си като свое собствено недоволство и изисквания. Така детето във Вас несъзнателно е интериоризирало (психологичен термин) своите родители в себе си. Става така, че в своята зряла възраст Вие носите в своята личност неясните претенциите на родителите си, като свои собствени претенции към себе си. И това е Вашият свръх-себеконтрол.

Вие пишете: „Ще опитам да живея извън града за известно време, дано помогне… Ако съм сред природа, мога да бъда насаме с Бог и мислите си, дано контролът изчезне... ” Но където и да отидете, Вие носите Вашия свръх-себеконтрол в себе си, вие непрекъснато носите във вашите мисли неясните претенции на своите родители. На практика, това е ТЕХНИЯТ контрол върху Вас, който Вие несъзнателно сте приел като свой. И докато не си дадете ясна сметка за това, докато наистина не преподредите приоритетите си и не дадете централното място в себе си на своя Небесен Отец, а не на объркващите правила и негативни убеждения на своите родители, техният контрол във Вас ще бди непрестанно…

Слаба е човешката природа. Трудно се справя с такива неща. Но човек има откъде да черпи непрестанна сила и любов – за да премине през своето духовно просветление и очистване и да достигне до заложеното в себе си богоподобие (в православието тези три етапа на духовно развитие се наричат „освещение, очищение и обожение”)!

И накрая, за да бъде пълен отговорът ми, ще направя кратък паралел между понятията за „вина” и „срам” от гл.точка на светската психология и от гледна точка на православието.

В психологията вината е болезнено състояние от съзнаването за нарушаване на някакви общи или свои правила, а срамът – болезнено преживяване на своята базова непълноценност; дефектност

Основните страхове на изпитващия вина, са страхът от порицание и страхът от наказание (най-голямото наказание е оттеглянето на любовта и отхвърлянето); основният страх на срамуващия се, е страхът да покаже своята „дефектност”, за да не бъде унижен и изоставен.

Основната грижа на изпитващия вина е за това, което е направил погрешно. Виновният в себе си се фиксира върху ситуацията, за която тревожно мисли как да „върне” и да поправи и така емоционално „предъвква” ситуацията. А срамуващият се вярва, че не е нормален човек като другите и, поради тази причина, никъде не се вписва. Срамуващият се губи контрол в/у своето тяло (и така могат да се появят в него психосоматични симптоми).     

Отключващ стимул за чувството на вина могат да бъдат собствените мисли, които и способстват това чувство все повече и повече да нараства. За срама отключваща ситуация може да бъде всяко банално събитие, на което се придава някакъв изключително негативен допълнителен смисъл или значение.                

Срамът има различни степени на проява: извънмерен срам, умерен срам и недостиг на срам – безсрамие, което поражда сериозни морално-етични проблеми.

Вината има своите позитивни функции и те касаят поемането на отговорност и полагането на усилия за възстановяване на нанесените вреди – на себе си и на другите; молбата за прошка; моралното поведение и законната дейност; практикуването на ценностите и т.н.

Умереният срам също има позитивни функции, свързани с чувството за принадлежност и идентификация в съобществото; със скромността, с потребността за себеутвърждаване чрез проява на  компетентност и с чувството за собствено достойнство.

За да „неутрализира” мъчителните чувства на безпокойство и тревожност, свързани с вината, човек  използва редица защитни механизми, като:

  • Рационализъм (стремеж да се даде рационално обяснение за неприемлива постъпка така, че тя да стане приемлива) и самозабравяне;
  • Обсесивно-компулсивно разстройство, чрез което се прави опит да се контролира страха и тревогата;
  • Параноидно мислене (основано на проекция на собствените мисли върху другия);
  • Търсене на себенаказание или извънмерно наказание;
  • Интелектуализация – защита чрез нападение – атакува болката, за да я „замрази” (чрез непризнаване на болката; неприемането ѝ за истинска, а за такава, която е самовнушена; своеобразен бунт срещу болката, нейното интелектуално отхвърляне) и др. 

Срамът също е болезнено състояние и неговите защитни механизми са:

  • Отрицание (това не съм аз);
  • Бягство – по-сложна защита. Това може да е физическо бягство или емоционално бягство – става непроницаем за близките си, недостъпен; може да бъде бягство в измислен образ;
  • Перфекционизъм („съвършенство”) – умопобъркващ ритъм на живот, себеизгарящ, смачкващ себе си, свръх-себеконтролиращ;
  • Високомерие – започва да упреква всички във всичко. Цената на високомерието е стена – възможността такъв човек да получи  помощ рязко намалява;
  • Ексхибиционизъм – чрезмерно привличане на вниманието; крайно предизвикващо поведение, което провокира другите. Смята себе си за защитéн, когато цялото внимание е съсредоточено върху него
  • Гняв (ярост) – единственото позитивно нещо в този защитен механизъм е, че гневът е краткотраен. Но човек не си дава сметка за своето състояние.

Всички защити са насочени към една цел:да се отвлече вниманието на изпитващия вина и срам от реалността.


В православието понятието за вина е свързано с понятието „грях”. Вина е осъзнаване на греха. „Грях” е допускане на злото, на всичко това, което ни отдалечава от Бога и, съответно, и от нас самите, като Божий образ и подобие, и от нашия ближен. Грехът води до разпад и смърт. Това не-единение, това разделение от Бога, от брата и всички други, този разпад произвежда стрес, дискомфорт, дисбаланс.

Оздравителният процес преминава през следното: да съединяваме отново нашето „рацио” със сърцето, като се упражняваме и се учим да насочваме нашите мисли и целия си ум надолу към сърцето – бавно, стъпка по стъпка. А сърцето, както казва Св. Лука (Войно-ясенецки), е орган на висшето познание. Чрез  него можем да се свържем в лични отношения с Бога.

Това, което радикално отличава християнството от другите духовни форми, е фактът, че в основата на нашия живот стои откровението на личностния Бог с неговото: Аз съм.[1]

А връзката с Бога се възстановява и се изгражда чрез освобождаването ни от греховете. Само, когато разпозная самия себе си като грешник, когато предам на Бога ключа  за всички мои скрити и добре затворени стаи в сърцето ми, едва тогава ще Го чуя да казва: „Дай ми не само сърцето си, но ми дай и греховете си! Покай се”. Това е пътят от главата към сърцето.

Това наистина е освобождаващо. Защото вината (в своя психологичен смисъл) изисква непременно наказание и отхвърляне на виновника, а грехът – покаяние и метаноя (обръщане) на грешника, изправянето му отново в неговото достойнство!

Бог пое греховете ни и от нас се очаква да развиваме своята чувствителност към греха, да го разпознаваме, да го осъзнаваме, за да се покайваме и, като го отхвърляме от себе си,  да се „изправяме” отново и отново.

Онзи, който е видял собствените си слабости, неуспех, нечистота и недостатъци, ще е готов да вземе върху себе си кръста на Христос, за да се отрече от своята греховност (а не от себе си, за да се отхвърли). Това пречистващото отхвърляне на греха в себе си (не на себе си) и срамът от нашата греховност ще ни отведат в прощаващите и пълни с любов ръце на Христос – чрез осъзнаване на истинското ни състояние, чрез разкаяние и покаяние. Пътят „надолу” по парадоксален начин е път Нагоре.

Така срамът от нашата греховност чрез покаянието и тайнството на Изповедта  се превръща в източник на сила срещу страстите и за изправянето на нашето човешко достойнство.


Във връзка с покаянието Вие пишете: „Вярата, напротив, чрез покаяние ти носи осъзнатост за грешките, но човек още повече се смачква от вина и особено ако е интровертен психосоматик, кой знае каква болест може да си докара...”

Всъщност, не покаянието ни носи осъзнатост, а усещането за вина е симптом за осъзнатост на греха.

Покаянието е същинското ОТХВЪРЛЯНЕ на греха от себе си и чрез това – освобождаването от вина.

Ако след изповед и покаяние Вие не сте се освободил от чувството за вина (а още повече сте се „смачкал”), това означава, че не сте отхвърлил истински от себе си осъзнатия грях, не сте преобърнал душата си, не сте „приключил” с този грях.

Изповедта е не само признание за греха, неговото разкриване, саморазобличаване, но и преодоляването на срама (на желанието да бъде скрит) този грях. Именно преодоленият срам е кръстът, който вярващият носи, за да получи оправдание и спасение. Чувството за срам, което човек преодолява по време на изповедта, е не само нормално и здравословно (предполагам, че го бъркате с вината), но то е и доказателство, че покаянието се принася от дълбините на сърцето. Това е действие, което се извършва доброволно и с голямо смирение. Този, който се кае искрено на изповед, взема върху си цялото бреме на греховете си, поема цялата отговорност за тях, а не се оправдава и не се скрива като Адам в Рая. Той не хвърля вината върху Бога или ближния си, а смирено и смело понася позора за своите грехове. Това благородно деяние изцелява човека от смъртоносния тумор на гордостта и му носи смирение. Смирението на свой ред привлича изцеляващата Божия благодат, за което свидетелства Писанието: „над кощунници Той се присмива, а на смирени дава благодат”(Притч.3:34)

Доброволното разкриване на греха показва, че вярващият повече не желае и не приема този грях, очистил се е, освободил се е от този грях и така е възстановил връзката си с Бога. Ето как срамът, който преодоляваме по време на изповед, се превръща в енергия, която отстранява греховете и страстите, освобождава ни от вината, а не ни товари допълнително със същата вина.


                                              





[1] Всички други пътища отклоняват разума на човека от личностните отношения с Бога, водят го в областта на абстрактния и извънличностен абсолют и са насочени към деперсонализирана аскеза.





[1] Става дума за ирационалната вина, която провокира  в човека чувство на извънмерен, прекален срам, тъй като влага втори, свой смисъл във всяка ситуация.

Емилия Бойчева